Приятели

 на Боно

Беше ранно утро. Той  стана и погледна през прозореца. Снегът беше натрупал. Още предната вечер започна да вали и вече часове не спираше. Беше една прекрасна зимна приказка. Бяла пелена застилаше земята и нищо друго не се виждаше, освен белота, чистота, тишина. Снежинките танцуваха своя фееричен танц и бавно достигаха до земята, където се сливаха в едно цяло. Невинност и очарование, ослепителен блясък и разкош, уют, топлина и безмилостно сурова -  това е тя зимата, с цялото си противоречиво обаяние. Тази студена красавица те целува с ледената си усмихва и те омайва. Тя пее с вятъра и той носи песента й.

Изпи горещото кафе с малко захар, сложи шал и ръкавици, нахлупи шапката над очите си и отвори входната врата. Снегът само  това чакаше. Бързо нахлу в процепа на вратата. Излезе навън и се огледа. Единствено кучето, неговият приятел, го чакаше в тъмното, като влизаше и излизаше от къщичката си, но щом видя стопанина си, бързо заподскача и радостно замаха с опашка. Беше дошло време за неговата разходка. Само то се радваше на снега.

Поеха нагоре, но ...толкова много сняг имаше, че му бе трудно да прави пъртина. Кучето бавно ситнеше след него, като от време на време минаваше отстрани в снега, овъргаляше се и се връщаше на пътеката, която му беше направена. Казваше се Боно. Да, Боно, като певеца,  момчетата така го кръстиха. Когато го донесе в къщата, беше преди години, децата бяха малки, но оттогава досега само той се грижеше за него. Бяха винаги заедно. Всяка сутрин излизаха нагоре в планината и странно, като че ли водеха  разговор, а сега си мълчаха и двамата. Той беше намръщен, че трябваше да руши в дълбокия сняг, а Боно усещаше, че заради него е това изкачване в планината и съвсем послушно вървеше отзад.

Мислеше си за хубавите топли дни, които бяха до късна есен ази година, как рано сутрин излизаха бързо нагоре и посрещаха изгрева. Гледката беше невероятна. Красивото зарево в червени, огнени и оранжеви цветове се издигаше над града, а те го виждаха отвисоко. Даже го снимаха няколко пъти. Това бяха едни от много хубавите му мигове. Вечер си лягаше с усмивка, сутрин се събуждаше щастлив.

Вървеше нагоре и мислеше за красивите спомени и просто махна с ръка, като че ли да ги пропъди, но в този момент се подхлъзна и се затъркаля  по склона, само кучешкият лай го следваше. Когато се изправи, видя, че няма около него следи, снегът кротко си валеше и всичко беше заличил.

Наболяваше го кракът... Дали болката идваше от  стара травма  преди много години или сега се беше контузил - не можеше да разбере. Куцукайки, продължиха по склона. Уж всеки ден вървяха  по тази пътека, но сега всичко му изглеждаше непознато. Сепна се, Боно лаеше край него, може би усещаше, че нещо става. „Загубихме се, момчето ми! Не знам къде сме.”, промърмори той, но навсякъде беше бяло, снежно бяло, а не спираше да вали. Къщата, в която живееше, беше на пътя, под нея имаше  още една, две къщи, а пътеката започваше малко над втората, започна да си представя местността той. „Колкото и да сме се качили, не сме много високо, при това надолу бързо се слиза”, усмихна се той, но явно се бяха отклонили още в началото и съвсем в близост беше едно дере, в което - ако паднеше, нямаше с дни кой да го намери, но той още не знаеше за надвисналата опастност. Продължиха да слизат надолу, но много странно - не се виждаха къщите, защото те просто слизаха към дерето,  снегът ги беше заблудил.  

Докато вървеше, си спомни как преди години с единия от синовете си бяха попаднали в снежна буря в Стара планина. Бяха на преход, когато ги застигна. Беше краят на май и затова нямаха  нужната екипировка. Времето в планината е много променливо, особено в Стара планина. Там за минути се сменят слънце, дъжд, сняг. Бяха някъде около връх Ботев. В прекрасно време слизаха към хижа Плевен, но  когато се връщаха обратно и спряха на заслона,  видяха как се задава нещо черно и страховито. Както бяха по бански, за по-малко от 15 минути се наложи да облекат всички  дрехи, които имаха, включително и дъждобрани. Наложи се да сложат чорапи на ръцете, вместо ръкавици и въпреки това бяха мокри и измръзнали. Баирът беше голям, а те уморени. И тъкмо  когато влязоха в станцията, където бяха отседнали, навън настъпи страхотна буря. Стана тъмно като нощ, дъжд, суграшица, вятър и всички „екстри”... Чакаха ги в готовност да задействат спасителен отряд.

Слизаха надолу и все по-надолу, докато паднаха в клопката на дерето. Сега вече нямаше измъкване, бяха в него, поне знаеше къде е, канеше се да звънне по телефона, но от студа беше паднала батерията. Доста неприятна ситуация. А кракът все повече го болеше. Искаше вече да си е у дома на топло, искаше да седне и да си почине малко, да затвори очи и да му падне умората и ха да седне, но ... Започна да се катери нагоре, Боно след него, но беше трудно, една-две крачки напред, още толкова назад, умората беше голяма и накрая поседна. Боно го гледаше в очите, после свеждаше поглед надолу, близваше го по лицето,  все едно се чувстваше виновен. Седна  и се унесе ...

„Синьо-зелено  прекрасно море, красив залив, Слънцето още не се беше показало, той беше  с едно момиче с весели и усмихнати очи, плуваха голи към малко островче в морето. Наричаха го острова на влюбените и не бе случайно. Трябваше да поплуваш дотам, за да го видиш и да можеш да се порадваш на парчето земя, на малкото плажче, покрито със ситен бял пясък.  А водата - беше гладка, чиста и прозрачна. На дъното се виждаха всички камъчета, миди и целият подводен свят. Когато се гмуркаха с неговото момиче, рибите ги обикаляха и им се радваха. Стигнаха до островчето и  легнаха на пясъка да си починат...Телата им уморени от плуването се докосваха, ръцете им се преплитаха, устните им се търсеха. Любуваха се един на друг, бяха вече едно цяло и тогава Слънцето се показа. Все едно излезе  от морето, току-що окъпано. Няма нищо по-красиво от това да посрещнеш изгрева в морето с любимото момиче. Опита се да я хване за ръката, но тя сякаш се изплъзваше, отдалечеваше се от него. Тя плачеше, очите и бяха пълни със сълзи. След това картините се сменяха бързо. Чуваше кучешки лай, чуваше гласове, опита се да отвори очи, да извика, но стон не излизаше от гърлото му. А гласовете се отдалечаваха. „Къде отивате? Защо ме оставяте сам?”, викаше той, но никой не го чуваше. Изведнъж всичко утихна. Даже я нямаше и болката. Само тишината, чистотата и белотата на снега...

Снегът беше спрял да вали отдавна. Денят преваляше. Боно тичаше напред и махаше с опашка сякаш подканяше двамата спътници да побързат. Приближиха към него, кучето лаеше, после се приближи до него и започне да ближе студените му ръце, побутваше го с лапичка, но той не помръдваше... Тогава Боно заскимтя  и легна до него. Не мръдна повече.

                                                        ***

Отпусна се на стола, погали бялата си брада и  погледна към кучето, което дремеше до камината.

Mila