Тъкмо бе влязъл из под завивките, за да спре пулсиращото  ù от неспокойство сърце. Неспокойство, което бе присъщо за нея. Прегърна я и усети бясно препускащия ù пулс. Сякаш искаше...  Да! Искаше да сподави този бяс,но не знаеше как.

Улисан в мисли как да я успокои, бе дочакал изгрева.

   - Нима си вече буден? – с нежна усмивка го попита тя.

   - Да!

 И поглеждайки към нея каза:

   - Гледам изгрева в две очи. Забравен миг от мен на истинска любов. Погали я. Очите ù сияеха и тя отвърна:

    -Добро утро и на теб, така забравена любов!