Изминаха седмици, месеци. Кехлибарено-кафевите листа на чинарите потрепваха като звънчета по дърветата и с лек, ефирен танц се приземяваха. Подгонени от северняка, подтичваха по тротоара, за миг поспираха, наново литваха, пак се плъзгаха, докато най-сетне намираха покой.
Христо Данов научи Колчо на много. В душата на младия човек бушуваше буря. Пред погледа му се разкриваха чудесата на книгите. Чрез тях той се пренасяше в един приказен свят, изпълнен с щастие. В своето крехко съзнание виждаше цъфнали дървета и много, много светлина.
Изминаха доста години от тогаз. Колчо стана на двадесет.
Този ден утрото беше тихо. Той вървеше с високо вдигната глава по калдъръмената улица. Спря пред малката абаджийница. Утре е празник. Ей оттам, тя ще мине с талигата, за да отиде на егледже в дермендере - младата господарка. Такваз хубост земята рядко раждаше. Колчо ще се прикрие зад някой чинар. Ще отпусне тяло и ще му поникнат криле, за да кацне в талигата. Невястата, натъкмена в празнични одежди, с ...