Продължение от книгата

Станало опасно гнойта да не се разнесе из цялото тяло. Животът му висял на косъм. Викнали лекар. Отрязали крака,  защото нямало друг изход. От този ден, той заживял с мисълта да си отиде по- бърже от тоя свят. Но Господ не послушал молбата му. И се примирил. Чана Пена излезе умна и предвидлива жена. Тя му вдъхваше вяра и надежда. Благодарения на нея той заживя друг живот. Един ден я повика при себе си:

- Пено, Пено мари! Где си? Ела, чуй, що ше ти река!

   Жената току-що беше натъкмила нощвите и месеше питата. Трябваше да иде да се спазари за агнето. В неделя щяха да правят курбан за живо, за здраво на Михо. Тя избриса ръце в месаля, остави тестото да втаса и отиде при него.

- Кажи, Михо!- рече тя.

- Пено, душо моя. Иди при Кольо, знайш го! Дето прави кавалето и му рачи . Михо сака кавал да му сториш! Ама да е от онуй, убавото дърво - дъбето. И му дай колкото грошове сака! Не са пазари! Грошовете не струват нищо, когаш здраве нямаш. А мойто здраве, ей го!

   Пена сведе очи и допря ръка до гърдите си. Там беше бездънна пропас. Нищо вече не можеше да върне тая радост. Навремето, кат го зърнеше- як, пъргав, пращящ от здраве, примираше от щастие. Стоеше с цял ръст отпреде и. Бързаше да я притисне до гърдите си и да допре топлите си устни до челото и. Тя преглътна сълзите си и гласът и удари в стената на одаята. Излезе.

   От тоя ден в къщата всичко оживя. Кавалът на Михо не свиреше, а пееше. Чана Пена спираше за миг и сърцето и подскачаше в пазвата. Понякога се приближаваше до миндера и слагаше треперещата си ръка върху посребрялата и вече пооредяла коса на вуйчо Михо.

   Хлапетата от махалата се купчиха около оградата и тя току подвикваше:

- Кво сте зазяпали, бре? Я влезте да зарадвате бая си Михо!

   Те премятаха през оградата босоногите си ноги и едва ги допираха до каменния плочник на пътеката. Тя беше насадила мушанки, а до кепенците бели, жълти и алени рози пръскаха своя аромат.