Здравейте! Помните ли ме? Да, аз съм – калта...

Родната кал. Снегът ни беше разделил за известно време, но пак се събрахме.

Ах, тия обувки са ми познати...И тези...И това лице...

Момиче, не сте ме забравили, нали?

Мина кола по улицата, ти се опита да се скриеш зад чадъра, аз полетях и те прегърнах. И после ме заведе у дома си. Ти влезе във ваната, а мен заедно с дрехите ме положи в пералнята...

Но на другия ден аз те чаках на тротоара и веднага прегърнах новите ти ботушки...

О, аз и теб познавам...Лятос, морето...Ти пиян, аз лечебна кал...Лежахме си, гледахме нефокусирано към небето, морето, евиния плаж...

И още колко от вас познавам...

Ако ме няма – колко скучно ще е.

Всички ще ходят по чисти улици, по опесъчени паркови алеи, без майсторските движения на китайски кун-фу майстори за избягване на хвърчащата изпод колелата на автомобилите кал...

А медиите какво ще правят без мен? Как ще говорят за колегите си известните, ако няма с какво да ги полеят? Как ще пълнят страниците на вестниците? Как ще привличат очите на домакинките телевизиите? Как ще задържат вниманието на слушателите радиата?

Без мен  - няма как. Ще трябва да говорят за чистото, за светлото, за красивото...И къде ще го търсят?

С мен е по-лесно – обръщашп се и ме загребваш отвред. Колкото си искаш. Каквато разцветка пожелаеш – черна, жълта, злобно-зелена...

А лятос ще стана на прах.

И пак медиите ще могат да ме хвърлят в очите на хората, политиците да им пудрят мозъците, а аз да вилнея из градове, села и живота ви.

Пак ще станат на прах обещания, клетви, планове.

А после – пак кал, пак прах...

И така – целият ми живот...

Целият ВИ живот...