28.01.2023 г., 10:36 ч.

Пролетна рапсодия 

  Проза » Разкази
329 0 1
4 мин за четене

Пролетна рапсодия*

 

* Рапсодия, от гръцки: rhápto - съставям и odé – песен. Музикална творба в една част. Епизодична, но и цялостна. Свободна структура. Много настроения и тоналности. Пъстро. Спонтанно вдъхновение. Почти като импровизация.

 

Пролетта е безвремие, сякаш е дошъл края на всички студове и мрачности в живота, и от тук насетне чакат само слънцето и танците по боси крака върху свежата зелена трева. Най-после намираме хармонията, онази тънка нотка на цигулка, онова чуруликане на шарена птичка, онзи тънък бебешки смях. Пролетта ни посреща с най-хубавите одежди, които притежава. Намята си тънко шалче, изплетено от безброй цветя, сресва косите си от дълги върбови клонки, и идва при нас засмяна и грееща, дъхаща на зюмбюли, лалета и щастие.

 

В моите представи ето там е прословутия рай. Онова вълшебно място, на което всички мечтаем да отидем един ден. Ето там е, на безкрайната зелена поляна, обсипана с жълти и червени цветчета. Има приготвено легло от дъхави люляци, а храната е сутрешната роса, искряща от нежна светлина. Госпожа Пролет ни посреща с венец от тънки клонки и ни успокоява, че няма да има вече мрак и студ, свърши се със страданията. Ще тичаме боси в белите си одежди, хвърляйки се в реката без свян. Вечер ще ни приспиват щурците, под обсипаното с безброй звезди небе, а сутрин ще ни будят славейчета, за да отворим очи за нежното слънце. В рая винаги е пролет. Сигурна съм.

 

Вчера успях да се докосна до тази вълшебна енергия, която се носи във въздуха на прибиране към вкъщи. Слязох от автобуса и закрачих към блока. Пътят ми минава през няколко подредени като пазачи дръвчета. Точно когато минавах пред тях, задуха лек ветрец. От цъфналите в бяло клони се откъснаха няколко красиви цветчета и затанцуваха с вятъра около мен, оформяйки елипсите на вихрен и ароматен, въздушен танц. Някои докоснаха нежно лицето ми и направо ме омагьосаха, сякаш бях влязла в приказка на братя Грим. Усмихнах се широко. Продължих по пътя си и забелязах срещу мен да върви жена с двете си деца. Едното беше бебче и се смееше сладко в количката. Бебешкият смях е нещо, на което не издържам без да се засмея и да усетя топлина в душата си. Другото ѝ детенце бе по-голямо и ходеше до нея само. То не просто ходеше, ами подскачаше в онзи неподправен детски стил, сякаш е Червената шапчица, която се разхожда из гората. Подминах тази гледка и срещу мен се откри нещо друго. Дете караше зелената си тротинетка, а около него тичаше и подскачаше едно малко и много пухкаво кученце. Профучавайки през мен, то завихри околния въздух и наоколо се разнесе аромат на свежест, на зеленина, и на цъфнали цветя.

 

Стигнах до блока, където живея, и там ме чакаше поредната мила гледка. Мъжът ми и комшията си бяха направили импровизирано събиране. Засекли са се случайно, докато и двамата паркирали, и сега бяха спрели колите една до друга. На капака на едната имаше няколко изпити бирички от най-малките, сякаш сме се върнали във времето. На другата си бяха оставили няколко отворени пликчета с мезета. Съседът от първия етаж, който не пожелал да слезе при тях, защото „жената не давала“, им беше метнал през терасата тези няколко пликчета. Бил видял, че те са долу, но не хапват нищо, и решил да им даде малко от домашните му луканки и филета, нарязани на тънко. Сега  стоеше на терасата и се преструваше че я подрежда, за да си говори с тях. Толкова мило се смееха мъжете. Очите им направо грееха, не само заради бирата. Наслаждаваха се на мига и стояха по тениски под дървото пред блока. Тази междусъседска идилия бе толкова красива гледка. Мислех, че този тип взаимоотношения е останал в миналото, когато бабите ни са ходили по етажите да пият кафета и да похапват кексове, но ето, че това не е така. Добротата още съществува, приятелствата между апартаментите също. Скоро не бях виждала мъжа ми толкова щастлив. Побързах да се кача горе, за да не прекъсвам този мъжки момент, сякаш изкопан от някой соц филм.

 

Пролетта сближава хората и изважда от тях неподозирани качества и желания. Тя идва със слънцето, което грее само над добротата и човещината. Тази светлина се влива в нас като майчино мляко и помага на цялата радост, която притежаваме, да расте и да се развива над нови хоризонти. Пролетта те кара да виждаш и онези малки ежедневни моменти, уникални в своята баналност, които разтупват сърцето ти и се записват трайно в съзнанието, ставайки „щастливо място“, към което да се завръщаш, когато зимата отново те навести. Или когато просто ти трябва една усмивка.

 

4 май 2018 г.

© Гергана Карабельова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Интересно есе!
Предложения
: ??:??