Ако те бях срещнала по–рано, преди нея, ако бях първата, ако бях опитала… Сега щях да бъда щастлива. Тя е наивна глупачка - страда, защото те е загубила. Вярваше е, че те притежава изцяло и истината я превърна в развалина. Не успя да проумее, че всичко, което има, е онова което е получила даром.

   Аз го знаех. Виждах го във всеки поглед. Чувах го във всяка подхвърлена дума, усещах го във всяко невинно докосване, във всяка усмивка. Те  всички бяха отправени към нея. И все пак тя не усети, не успя да те разбере. Беше убеден, че не ти се доверява, че се страхува да разкрие мислите си. Така и не проумях защо това да наскърбява, истината е толкова проста – тя нямаше какво да сподели.

    Това ти бе грешката – търсеше нещо, което не съществува. Украсяваше пошлия й образ с несъвместими качества и продължаваше да даряваш. Не прие тогава, все още не приемаш, че тя е от онези плиткоумни същества, неспособни на истинска обич. Защото тя те иска само за себе си, не би те оставила да бъдеш щастлив далеч от нея.

     Не ме гледай така, сякаш вече го знаеш. Не ме гледай, защото и аз сама не съм сигурна. Да я осъдя за глупостта й? Не бих го направила. Та всички тези редове са продиктувани единствено от моята ревност! Да не съм по – добра от нея… Кого заблуждавам?! Зная, че съм. Но нека не говорим за мен и моите чувства все още, и до тях ще стигна някога, но не сега…

     Прости й. Прости й всичко и може би още вярваш, че я обичаш. Но поглеждайки в нея намираш ли това, което би трябвало да откриеш? Тя ли е онази, в която виждаш неподправената истина, тя ли е единствената, на която можеш да се довериш? Останало ли е нещо от предполагаемата обич? Не е. Само похотта е същата, само тя е била истинска.

    Мога да те лъжа, твърдеейки, че не те виня, че не те разбирам. Мога, но не искам. Виновен си, защото си страхливец! Нямаше смелостта да ме приемеш. Колко пъти си мислел, че ме обичаш, колко пъти си го изричал? И все пак не събра смелостта, нали?

Това ме вбесява, но трябва да призная, че разбирам. И двамата винаги избираме лесните, преките пътища, а да бъдем заедно никак не би било съвместимо с това ни предпочитание. Мен също ме бе страх, все още треперя при мисълта да докосна устните ти. Зная, че и ти си мечтал да бъдеш с мен, и ти като мен, си разбрал – невъзможно е.

    На нас не ни е писано да принадлежим някому. И все пак аз съм твоя, и все пак ти си мой. Гледаш ме така, сякаш ти принадлежа, аз се отнасям с теб по същия начин. Но и ние знаем, че това е само привидно, че никога няма да се слеем изцяло. А това вече е наистина жалко. Ти си моята сродна душа. Колко пъти си ми казвал: „Имам чувството, че съм те познавал цял живот!” А колко пъти аз съм си го помисляла и не съм посмявала да го изрека… Каква страхливка съм! Яд ме е на изтерзаната ми душа, яд ме е на твоето новооткрито безразличие. Толкова много време, толкова пропуснати възможности, толкова превъзмогнати страхове… И все пак не победихме основния.

   Ужасена съм от силата на любов, която не признавам дори пред самата себе си. И ако някога прочетеш тези редове, знай, че всичко написано е премисляно хиляди пъти преди да ти бъде поднесено.

    Прости ми, че си позволих да те обикна!