Беше студено. Не помня кой месец. Може би януари. Беше тиха снежна вечер. Казах, че отивам да играя билярд с приятели. Посрещнах те на трамвайната спирка. Прегърна ме. Вървяхме под ръка и се смеехме. Подари ми плюшена играчка, която се усмихва.  Каза ми, че си я спечелил от автомат. Не беше пил за първи път, откакто те познавах. Харесвах те.

Отидохме вкъщи, бях ти обещала, че от третия път ще се получи. Правихме любов за първи път. Беше нежно, истинско, страстно, незабравимо. Беше зимна приказка за капка любов в море от илюзии.

Години по-късно се прибрах сама по тъмната улица, студена ноемврийска вечер. Бях бясна. Исках близките ми да разберат защо съм такава и защо живея така. Беше 3 през нощта, чакаше ме пълна мивка с мръсни чаши и чинии. Не бях на себе си, налях си чаша вино. Изпих я на един дъх. Обадих ти се. Беше в някакъв шумен клуб и не те чувах. Изкрещях на телефона, че трябва да дойдеш. Сипах си още вино и се развилнях с гъбата и верото. Запалих си цигара. Звънна ми, че си малко пийнал и нямаш пари да дойдеш. Казах ти, че ще се погрижа, ти само ела. Пих още вино. Бях измила всичко, преди да разбера, че съм замаяна. Обади ми се, беше вече пред блока. Помолих те да пазиш тихо. Прибрахме се, легна на дивана ми и ме помоли за кафе. В това кафе вложих цялото си сърце. А то беше пълно, ликуваше, че си с мен. Седнах до теб.  Пуснах Моцарт. Говорихме си за музика, за театър. Говореше как можеш да свириш на акордеон, а аз ти казах, че ми разбиваш сърцето. Прегърнати, бяхме себе си. После си легнахме. Но този път не правихме любов. Ние вече бяхме други хора и се движехме механично, без желание, без живот. Уж си доставяхме удоволствие, ала знаехме, че не е така. После лежахме в гореща вана с морска сол. Ти заспиваше. Може би те карах да се чувстваш спокоен, а може би ти беше скучно вече с мен. Беше ми безразлично. Ти беше тук, а аз исках просто да си с мен. После си легнахме отново. Не правихме любов, но опитахме, опитахме се.

Събудихме се към обяд. За първи път се събуждах и аз. Преди не можех да спя от вълнение. Лежах и те слушах как дишаш, гледах как в съня си ме стискаш, сякаш не можеш без мен. Преди си тръгвах винаги. Оставях те, не те целувах за довиждане. Понякога ти си тръгваше, но тогава не ме оставаше да мигна. Винаги говорехме до сутринта. А ти после си тръгваше със студен, непроницаем поглед и ме оставяше без сърце.

Този път аз не се вълнувах, оставих само Господ да ни гледа как спим. Бяхме прегърнати все още. Стенех насън. За теб беше сякаш вик на безпомощност и при всеки звук ме притискаше по-силно към себе си. Хареса ми да се събуждам до теб. Тогава не ми хрумна, че всичките пъти, когато съм те оставяла да спиш сам, си се събуждал сам. Не знаех какво е да заспиш до някого и да се събудиш сам. Но вече знаех какво е да  заспиш до този, когото обичаш и да се събудиш до някого, когото обичаш още повече. Тази сутрин искахме да правим любов, ала ни беше страх. Все пак разумът надделя. Нямах против, стигаше ми, че си до мен и искаш да си още по-близо.

Започнаха да звънят телефони. Слънцето грееше. Станахме. Беше приятно. Смеехме се, ти гледаше телевизия, аз разчиствах. Говорехме си, сякаш всеки ден се будим така. Имаше суши, но закуската, кафето, чаят, те не бяха толкова приятни, колкото безгрижният ни разговор. В тази безгрижност улових твоята детска искреност, в този разговор ние за малко се обичахме истински.

Един час по-късно се разделихме в метрото като непознати.

Обичах те, исках те. Исках всеки ден да се събуждам така. Вместо чай, да пия безгрижност, вместо бисквити, да вкусвам смях. Най-вече вместо небето, да гледам  твоите очи, и вместо водата, да галя твоята коса.

Явно исках твърде много. Сега преглъщам горчивия чай с безвкусните бисквити, а ти си някъде далеч от очите ми, от ръцете ми, от сърцето ми.

Не се връщай, моля те. Остави ме да вярвам в малкото чудо, което разказах. Остави ме обичаща, макар и не както преди. Не съм била само в твоите обятия през тези години, но то е било, защото съм искала да избягам. Искала съм да не се надявам, че някога ще ме обичаш и че има чудеса. Опитвала съм да се спася от отчаянието. Прости ми. Прости ми, че до ден-днешен прегръщам усмихващата се плюшена играчка и заспивам, надявайки се, че ще се събудя до теб.