13.10.2011 г., 12:36 ч.

Просто „здравей” 

  Проза » Разкази
890 0 2
3 мин за четене

Просто „здравей”

 

Заспят ли звезди,

умират мечти...

 

 

Беше прохладен майски ден. Пред площада на философите, както шеговито беше наречен, поради множеството статуи на древни елински мислители, играеше мим.

В ролята си на жива статуя, оцветен в бронзов цвят, той стоеше неподвижно в изразителна поза редом със студените каменни фигури и при всяко пени, което получаваше в шапката, просната пред него, се покланяше елегантно и променяше стойката си. Единственото, което разчупи обикновеността на този, и без друго относително скучен, ден, беше едно ненадейно запознанство.

Имаше едно момиче, което наблюдаваше немия мим всеки ден с небрежно реещ се поглед, който често се губеше някъде измежду страниците на стара книга и гледката към разцъфналото дърво в близост до статуите. Дървото беше необикновено красиво, което разстройваше девойката, която така и не научи името му. Днес беше изключителен ден, защото отегчителната ù книга беше ù доставила неистова досада и ù хрумна наивната идея да се запознае с безговорния артист. Тя бавно се приближи с елегантната и фина походка, гледайки мима право в очите. Той дори не помръдна, приклекнал в позата си на мислител. Страстният ù поглед придоби още по-голяма съблазнителност, когато застана на дъх разстояние от него. С леко кимване встрани тя приближи устните си към неговите и (той все още стоеше сковано с безизразно лице) каза просто: „здравей”. Той трепна, което предизвика изгряване на нежна усмивка от нейна страна. Тя се отдръпна плавно от него. Очите ù се закачиха игриво с неговите. Мимът изгуби самообладанието си и за да прикрие неувереността си, с безчувствен поклон смени неудобната фигура, която беше заел. Тя го обиколи бавно и когато застана отново пред него, отново се наклони към лицето му. Меките къдрици, които се развяваха фриволно под едва доловимата сила на вятъра, се зацапаха леко в бронза по неговите бузи. И след миг на напрегнато мълчание (особено за артиста) тя, виждайки, че той не ще проговори в отговор на поздрава ù, вдигна дясната си ръка и пъргаво го щипна по носа. Внезапната атака предизвика относително шумно кихане, което изплаши девойката. Секунда след като направи малка крачка назад, тя се заля в детски смях, който провокира усмивката на мима. Неловка усмивка, на която тя отвърна с подобен жест. Вече колкото повече той да се опитваше да се съсредоточи, толкова по-голяма ставаше усмивката на лицето му. Момичето изпитваше неописуема радост и удоволствие от това...

Изведнъж камбаната удари и отбеляза настъпването на новия час. Тя се стресна и се вгледа в него. Изражението ù издаде, че трябва да тръгва, затова тя взе нещата си и затърча в посока, отдалечаваща я от статуите. В бързината си тя, без да иска, изпусна едно листче. Мимът за пръв път изостави своята игра и отиде да вземе изпадналата хартийка. На нея бе написана среща. Той се досети, че тя бе оставена специално за него, ето защо той я стисна здраво за миг и после прибра в изцапания си джоб. Вече нямаше работа за него на площада. Камбаната отбелязваше и неговото заминаване. Той си тръгна...

Два часа по-късно, когато вече се свечеряваше, артистът отново се появи на площада, но не в бронзова осанка. Той беше млад мъж, около годините на момичето, което бе срещнал по-рано. Боята го беше преждевременно състарила, като беше му придала част от елинския високо интелигентен вид. Сега той беше просто едно момче, което чакаше момиче. В едната си ръка държеше изцапаната хартийка, а в другата една чиста бяла роза.

След миг събитието, заради което беше дошъл, стана. Тя се появи. Но не беше сама, сам беше само той...

Бялата роза падна на земята, но тя не страдаше. Нейният дъх бе отнет още когато мимът беше щастлив.

Хартийката се понесе по вятъра, който я беше отвел при неподходящ човек.

Младежът склони леко глава и се изгуби в празен поглед... Все пак всичко беше просто „здравей”.

© Дон Кихот Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??