ЕДНА НЕЗАВЪРШЕНА ИСТОРИЯ

НА ЕДИН НЕЗАВЪРШЕН ЖИВОТ

Част I-ва.

Искам да обичам душата си,

тя да ми говори, 

а аз да я сгуша в обятията си,    

да ръководи сетивата ми, 

да иска от мен обожание, 

да ми даде чувства, които покоряват, 

да бъде моята ярка звезда в мрака,

да влезе в сърцето ми и да го превземе,

да ме гали с нежността на майката,

да ме укорява със строгостта на бащата.

Искам…  но…

получих разум,

който контролира сърцето ми,

дава напътствия на думите ми,

заглушава исканията на очите ми,

взема решения вместо тялото ми,

спира усещането на сетивата ми,

винаги ме поучава,  с това - Да;  а това - Не.

Накрая, както се очакваше, започна война.

Една битка печелеше душата,

после разумът вземаше превес.

Послушах ли душата, страдаха едни.

Послушах ли разума, страдаха други.

В крайна сметка все някой страдаше.

Ами аз?

Всички знаеха, че съм различен,

уникален, единствен, нетипичен.

Честно казано, не съм се замислял,

но май никой не се интересуваше

от мое мнение или разсъждение.

Все пак, за себе си,

може да е от името ми,

свързано с библейската история

или този прекален стремеж за градеж,

без подражание, без имитации.

Сещам се и за постоянните ми опити

да се скрия от многото си комплекси.

Струва ми се, че едва тогава

се получи този непредвиден резултат,

донякъде неприлично горд,

донякъде  свенливо плах.

Част II–ра

Исках всичко да давам на всички,

любов, светлина, топлина и грижа,

като във филмите, изцяло и завинаги.

Въпреки това, все нещо не достигаше,

не на мен, на тези, избраните,

на които давах целостта от себе си

и душата си, без раните.

Животът не беше толкова сложен.

Думите се нижеха, като балет,

можеше да си ги представиш,

като любовен танц вграден у теб,

който никога не искаш да забравиш.

Прекрасността на времето летеше,

смяташ, че няма невъзможни неща,

няма ограничения, няма съдба

и бурята е само миг в неопределеното.

После се сблъскваш с действителността

и възприятието на предопределеното,

не че започваш да вярваш в това,

но осъзнаваш, преходността на всички неща.

Започваш да ставаш рутинен,

мислиш, че всичко е станало така,

защото така е трябвало да бъде,

че все пак има съдба,

която не можем да излъжем.

Част III-та

Отново започнах да чувам

демоничния удар на времето.

Когато го чух за последно в себе си

се случиха много неща, хубави и лоши,

а бях само на петнадесет стъпки

от хладното септемврийското утро,

когато с плач започна животът ми.

Тогава в тъмнината на сърцето ми

се появи искреността на желанията,

а в противоположния край на съзнанието

се оформи сянка на съмнение с разсъждение.

Сладкото невинно момчешко ухание

беше избягало от поляната за игри,

а зелена и мека пелена умираше под краката ми.

За първи път плачът беше едновременен,

едновременно горчив и сладък.

За първи път исках, видях и познах

онова, което някой беше скрил в мене.

Времевият удар звучеше все по-настойчиво.

Какво ли щеше да се случи сега?

Дали щях да послушам душата си

или разумът щеше да спусне мъглата си?

Ами ако този път той не се намеси?

Как ще се почувства освободената душа

след като крилата ù са загубили силата си?

Дори не знам как ще постъпи тялото ми,

но каквото и да се случи, осъзнаваш,

че животът е низ от преплитащи се съдби,

които не можеш да управляваш.