Гласовете  ме зоват... Отново са така настойчиви, отново са така демонични. Търся място в мозъка си, за да се скрия... Всички врати са заключени, а тези, които не са - нямат ключ... Не мога да се скрия! Да бягам ли? Май че само това ми остана... Но тук започна да става такъв мрак. Нищо, все пак ще бягам. Не ми пука: и да падна, ще стана. Лишен съм от каквито и да е решения... Гласовете се усилват, вече усещам как ми дишат във врата... Обръщам се по навик, за да видя какво има в тъмнината, но, разбира се, нищо не виждам... Жалък съм... Продължавам да тичам, но усещам, че се рея в пространството. Изпадам в безтегловност, започвам да се въртя... Гласовете вече са точно до мен.... Да, ще им се отдам... И без това съм мъртъв, защо да не умра още един път?