Птиците наистина умират сами

1,2,3,4... - толкова самолети преброи Лора.

И очите ѝ се изпълниха с тъга. Кой не се върна? Дали беше нейния.
Един липсваше. Колкото и грозно да е, надяваше се да е някой друг, не Димитър...

***

Димитър кацна на "Граф Игнатиево". Скочи от Месершмита и запали цигара веднага. Това си беше обичай. Запали още една - да гори за Ванката. Лека му пръст.

- Тия щукарите са големи кретени! - кресна Димитър на командира. - Вярно е, че трябва да пикират, ама...
- Мите, не се ядосвай, те са луди глави. Я ти лети с 200 км. в час надолу към земята...
- Да, да...

Димитър изпуши половин цигара и я хвърли. Запали нова. Един немец му беше подарил табакерата си с цигари. Рядко се срещаха истински симпатизанти на нацистката кауза в България. Не германофили, а истински нацисти - има разлика.

А Димитър не беше нито едното, нито другото. Той за щастие се сражаваше за България, но малцина бяха като него - едните бяха русофили, другите германофили.

Негово Величество обичаше да се оплаква, че народа му е русофилски, а офицерите германофили. А пък той, видиш ли милия, бил "българофил". Както и да е... вЕрваме му.

***
Христо слезе от Щуката.
- Къде са бомбите, Ицо? 
- Поздравих ги всичките... целия склад разбихме. Шибани нацисти. (по това време Царство България си врътна... и вече бяхме на страната на руснаците и Съюзниците и най-безпардонно използвахме немските си самолети срещу старите "камеради"-фашисти).
- Хайде бягай, Митко, твоята Лора ще остарее докато те чака. - каза Христо и прасна по рамото другаря си.
- Прав си, какви разбори, какви отчети. Свърших си работата в небето, сега за моя ангел на земята да се погрижа, да еба... - отсече по войнишки Димитър и хукна към хангара.

***
- Нали знаеш, че заминавам в Пловдив. Татко така каза. И няма да има кой да брои самолетите. Ясно ли ти е това? - подхвана го Лора.
- Мила, какво искаш от мен? Аз служа. Служа!
- На кой служиш? На Царя ли? Царя, който е готов да целуне задника и на Хитлер и на Сталин, или на народа, който обича Русия и те ненавижда за това, че летиш на скапаните немски самолети, или на мен, може би? Всъщност аз съм последната, за която мислиш, нали? И не ми излизай с номера за любимия ти народ, който защитаваш...

Димитър я удари силно. Разкървави бледорозовите ѝ устни и веднага се почувства виновен, когато видя тънката струя кръв да се стича по брадичката ѝ. Все пак не се "унижи" да я помилва и да се извини. В тези времена жената си "знаеше мястото".
- Хайде, гладен съм! Къде ми е вечерята, аз живота си рискувам, а ти от оплакване време нямаш да ме нахраниш ли?
- Не, не! Знаеш, че не е така! Знаеш колко се старая...
- Стараеш се ти...едни гащи да изпереш и една манджа да сготвиш не можеш. Искаш ли да се сменим???
- Съжалявам, прекалих. - извини се тя, сякаш беше наистина виновна...

Цяла нощ се любиха като за последно. Сутринта Димитър беше дежурен. Трябваше да е на летището...

***
- Така, дами! - започна командира, който от години не беше летял в небето, но пък си мислеше, че много знае как се чувстват летците там днес.- Румъния! Цигания пълна, разбирате ли. Вие цигани-нацисти виждали ли сте? Е, днес ще видите! 10 Месершмита ще пазят 4 Щуки, по план. Иначе импровизирайте. Ей тая рафинерия искам да унищожите. Хитлеристите ще цоцат нефт, ама друг път! - подви мустак гневно командира.

***
Моторите забучаха, замириса на бензин, перките разпориха въздуха. Мъжко. Няма място за жени. Димитър обаче си мислеше за неговата Лора. Целуна снимката ѝ и засили Месера по пистата. Прибра колесниците и се понесе със стоманените криле като птица с картечници.

- На 3 часа, Митко! Ти си!!! - изкрещя по радиото другаря му - Софрониев.
Димитър обаче игнорира "предупреждението". Софрониев беше пълен идиот! Просто трябваше да се измъкне, а не да влиза в тази схватка. Така и направи. Както е казал Червения барон - влизам в бой, само когато имам преднина...

Димитър забеляза Щуката на Христо и веднага се присъедини към него, игнорирайки хаоса в небето около него. Знаеше, че Ицо е най-точния и най-умелия пилот на Щука. Двамата бяха големи приятели. Често запиваха заедно... след боя.

Христо се изравни с рафинерията, засили щуката с носа надолу към земята, летеше надолу с бясна скорост и дори от километри си личеше самодоволната му усмивка. Бум-бам-баааам! Христо изсипа  и четирите 250 килограмови бомби над рафинерията и миг преди да "целуне" земята със Щуката набра нагоре...

Мъж на честта. По-късно, след 9-ти Христо беше арестуван в болницата, където се лекуваше от контузия и след това разстрелян... с присъда царски офицер.

***
Димитър се прибра при Лора. Тя още беше София. И пак броеше самолетите...
- Съжалявам, мила. Съжалявам!
- Няма нищо...ти си мъжа, все пак... - отвърна Лора, приемайки безкритично, че Димитър я бе удрял наскоро.
- Не е така. Един ден жените ще са равни на мъжете, така да знаеш!
- Да, бе, да... Мите, пил си много с момчетата. Нека ти направя нещо да хапнеш.
Очите му се напълниха със сълзи. Осъзна, че колкото и да обича небето, неговото мило момиче и най-скъпо нещо е долу на земята. Земята, която той мрази... заради всичко, което бе видял.

Нежната ѝ ръка го помилва, измивайки сълзите му.
- Не се вини! Това е война...няма как да не нараниш или убиеш някой... - тя не разбираше защо плаче смелият пилот...

***
Димитър вдигна пълната с камъни кофа. Краката му трепереха. Вените на ръцете му искаха да се пръснат. Работеше от четиринадесет часа, а беше ял едва тридесет грама хляб.
- По-бързо, фашистка свиньо! - кресна надзирателя.
Димитър се свлече на земята и тъй силно задиша, че прахта от нея започна да хвърчи наоколо.
- Този свърши. - отсече началника. - разкарайте го.

Това значеше да го разстрелят и да го хвърлят някъде си.

***
Другарки и другари,
Ние сме свободни! Победихме фашизма! Да живее социалистическата република! - кресна Вожда и размаха ръка към тълпата.

***
- Комунизма е виновен за всичко - заяви министър-председателя. Същия този, който разпродаде всичко построено от три поколения българи през "комунизма". - Сега сме евроатлантици! - обясни на народа той...

Горе-долу тогава се родих и аз... за нещастие.