Беше пролетен слънчев ден, а аз, още незнаеща за сложните чувства в живота си, мислех, че съм щастлива... Но, по дяволите, какво щастие бе това!... то не можеше да се сравни с щастието, което изпитах, когато те зърнах за първи път... в същия този ден... Но това не беше щастие, това беше нещо извън пределите на моите мисли, чувства и разбирания. Не знаех какво става, какво се случва с мен... това беше нещо толкова прекрасно и чисто... ти вървеше към мен, но не ме забелязваше... Не исках този миг да свършва, този толкова прекрасен миг, но и същевременно толкова непознат...
Приятелките ми бърбореха нещо около мен, но ти крачеше към мен и аз виждах само теб... даже чувах дъхът ти...
Но мигът свърши... ти ме подмина, с твоята така пленяваща ме походка и щастието за миг отлетя някъде из галактиката на чувствата, забравило ме...
Предишното щастие, което мислех за такова, също го нямаше... обзе ме само желанието да ме погледнеш със скъпоценно-зелените си очи, да ме докоснеш, да ме целунеш... и ...