27.06.2012 г., 9:56 ч.

Пътепис с послепис-1 

  Проза » Други
597 0 0
6 мин за четене

Не мога да се стърпя да не ти разкажа подробно за това мое внезапно хрумване да хвана автобуса за Русе и да се озова в прегръдките на моята приятелка. Шест дни празници са страшно много!...

И така, обадих се на Петя, че ще я навестя за 1-2 дни, и тя силно се зарадва. Отърчах на автогарата и си купих еднопосочен билет. В следващите дни ù избирах подарък, писахме си по нета, мотах се... Тя ми се обади предния ден още веднъж да ми каже колко много се радва.

Не обичам особено дългите автобусни пътувания. До неотдавна ми ставаше лошо. Не мога да чета, не мога да ям, не мога да гледам видеото. Само си затварям очите и мислите ме повличат в различни посоки. Но работата ми в последните години е свързана с дълги пътувания, така че вече съм адаптирана. Дори хвърлях от време на време око на филма с Клинт Ийстууд - протяжна история за една млада жена, амбицирана да стане шампионка по бокс, и Клинт ù беше треньор. После - и любим мъж, когато ù счупиха врата и се наложи да се откаже от бокса. Харесвам филмите на Клинт Ийстууд заради неизменния образ на стабилния улегнал мъж, който мъдро приема любовта. Кара ме да мечтая.

По пътя Петя ми звънна няколко пъти, за да разбере кога ще пристигна. Каза, че искала да ме запознае с Краси и Камелия - задочни познати от един сайт, в който и аз вече почти година пиша. Аз и Петя я познавам оттам, ти знаеш.

На Плевенската автогара престояхме 45 минути. Много мръсна и неуютна ми се стори. А самите ни шофьори - едни изтупани; с бели ризки, с приятни прически... Кога най-после ще постигнем синхрон в тази държава? Кога и автогарите ни ще станат чисти и подредени места?

В Русе ме посрещнаха като държавен глава! Цяла делегация беше дошла на автогарата. Петя веднага я познах - дребна, червенокоса, със светли зелено-кафяви очи. Беше в дрехи в зелено, като в реклама на ирланско уиски; цвят, който страхотно ù отива! А как се зарадвах, че беше с колието и обиците, които ù подарих при предишната ни среща! Прегърнахме се и се разцелувахме.

На няколко крачки зад нея - една жена, също наша възраст, слаба, с къса коса на светли и тъмни кичури и с леко гърбав нос - Камелия. И двама мъже - единият държеше три прекрасни червени рози в ръка; висок, с кръгло лице, с коремче (Петя ми го беше описала като "дебел"), с много рядка коса, но с "катинарче", с широка усмивка, която откриваше редки зъби, и с усмихнати светлокафяви очи. Досетих се, че е той - Краси, не толкова от описанието на външния му вид, който ми бе направила Петя, колкото от представата за непоправим романтик, която си бях изградила само на база на това, което той пишеше в сайта. А розите бяха прекрасни - едри, наситеночервени, кадифени.

По-назад пристъпяше също така висок мъж, с очила като лупи - съпругът на Камелия.

Веднага побързах да си взема билет за обратно на другия ден. Какъв късмет - взех предпоследното свободно място! Сега вече можехме да се поразходим.

Докато да пристигна, беше валяло. А да знаеш, през Бяла като минавахме, какъв кален порой беше! Нескромно е да го отбележа, но с моето пристигане времето се оправи. Това - в кръга на шегата.

Цялата групичка се отправихме към църквата "Св. Троица". Тя е вкопана в земята, но и надземната част е доста висока. Смятай през кой век е построена - справка с интернет (хиляда шетстотин и някоя си)! Запалихме свещички. Помолихме се. Плахо я поразгледахме (част от салона беше преграден с въжета, незнайно защо). В двора на църквата се издига огромно дърво с дебели гладки клони. Вероятно е връстник на църквата.

Следваща спирка - едно заведение с изглед към Дунава. Учудваш ли се, че разговорът се завъртя основно за сайта, откъдето задочно се познаваме? И за Румъня говорехме. Няма как да е иначе - виждахме я на другия бряг. Ти знаеш, че съм ходила там, а и за Замъка на Дракула съм ти разказвала... Кореняците-русенци ни казаха, че сега доста техни съграждани работят оттатък Дунава, където заплатите били по-големи.

А след това влязохме в един етнографски музей. Точно откриваха изложба на тема "Българската жена през вековете". Не уредничката, а изглежда някаква професорка по етнография или история ни подбра още от вратата и подробно ни заобяснява експозицията. Естествено - облекла от началото на миналия и от по-миналия век; естествено предмети от бита - сребърна метличка и лопатка, например, първата прахосмукачка, която най-малкото още бръмчи, ако не и напълно да работи, порцеланови бурканчета за кухнята... По-натам - първите бански (много смешни, вълнени) и предмети, които едва-едва си спомням от епохата на социализЪма - цигари, отварачки, българските "дънки"... Самата професорка (спомена, че е 67-ми набор) беше облечена много екстравагантно - с голяма капела, с пола на волани и рюшчета, с разкошна наметка. Мислехме, че това ù е униформата за музея, тематично подбрана към експозицията, а се оказа, че са ù обичайните дрехи. Прояви голям интерес към нашите абитуриентски облекла, в случай че все още ги пазим. За бъдещите си сбирки. О, забравих, и сватбената рокля на Калина беше изложена. Чистобяла, права, с бяло елече и с бели гайтани обшита. Много красива наистина. Та по този повод тя ни разказа, че някои, смятащи се за «истински» принцеси, при това българки(!) оспорвали царствеността на Калина. Много ни беше любопитно да разберем кои пък са тези българки с царствени претенции, но професорката лекичко ни плъзна да сме проверяли на гугъла. И за икономиката на Русе в началото на 19-ти век ни разказа жената, и за училищата за благородни девойки, които се учели едновременно на домакинство и на чужди езици под грижите на германци и французи. И за еврейската общност, която развивала икономиката на региона.

Горният етаж на музея беше с автентичната мебелировка за периода, с красивия и моден за тогава псевдо-балдахин, с прекрасните мебели с дърворезба и с рисуваните от румънски художници тавани.

Моите русенски домикани искаха да видим толкова много неща! Особено Краси. Петя през цялото време повтаряше да сме отивали "да си починем". Но дъждът беше спрял, времето се затопляше, така че се качихме в колата на Краси и той ни разходи извън града.

О, да! Минахме през някакво циганско село и ни показаха „мешерето” - бяла раздвижена къща на 2-3 етажа, с бяло стълбище и бял парапет. Нищо общо с копторите, за които се сещам, като се каже "циганско".

Отведоха ни до езерата на около 7 км извън града, където се намира вилната зона на русенци и жалки останки от някогашна зоологическа градина - предимно кози бяха останали. Имало, казваха, и водни лилии, но още беше рано за тях.

Снимахме се край езерото и Краси настоя да ни покаже своята вила, която била наблизо, на т. нар. "Учителски булевард" - разбирай обикновена тясна тревясала и неасфалтирана уличка, в чиито кални коловизо колата затъна. Ние, жените, излязохме от нея, а мъжете се опитаха със зверско форсиране да я измъкнат. Колата страшно и продължително изрева и се счупи. Мъчно ми стана за Краси - как не можа да прецени реално ситуацията и си навлече куп неприятности! И представи си ни, затънали в калта, обаче аз гордо стискам трите червени рози! Снимахме се пак, нарочно вдигнали крака (Спокойно! С панталон бях!), за да се види калта отдолу.

Извикахме две таксита. В едното се качихме аз и Петя, в другото - останалите. Същият ден Камелия и мъжът ù отпътуваха от Русе.

© Павлина Гатева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??