2.06.2007 г., 23:59 ч.
Пътепис за Коста Рика
13 мин за четене
Идеята за Коста Рика се роди зимата, тъй като повечето кивита (новозеландци), с които работя са сърфисти и решихме да си направим сърф ваканция в някоя евтина, латино страна, където да има добри условия за каране. Джеф освен, че много се лигави и прави смешки непрекъснато, е и доста организиран. За кратко време намери и нае къщата на име Casa Bosque за цял месец, която събира 15 човека или по-точно е нещо като мини имение с три отделни къщички, свързани с тропическа градина и басейн. И така, купихме си билети, стегнахме багажа и потеглихме. Престоят по летищата беше изпълнен с много смях и лиготии. Не се случва често към едно място да се отправят толкова много хора наведнъж. Тъй като Джеф на всички ни е известен, че много пърди и като го направи бягаме далече, че вонята е нетърпима, да вземе нашият човек да пръдне в онзи тесен самолет, след като току-що бяхме излетели и все още пътниците нямаха разрешение да откопчават коланите си и да напускат местата си. Острото ухание на стомаха му моментално се разнесе и в този миг дотърча една стюардеса, размахваща като вентилатор списание в ръка, за да разсее миризмата. Умряхме от смях. Те кивитата всичките са такива, но Джеф си е направо брутален в т'ва отношение!
Дотътрихме се по някое време в Сан Хосе (столицата на Коста Рика) и там още на летището за "Добре дошли", се появиха огромни постери и видео стени с клипчета как да си пазим парите, да си заключваме с сейф паспортите, да не говорим с непознати и да не качваме на стоп такива, очевидно беше че хората си се грижат за туристите, като показват, че престъпността е доста висока и лесно се става нейна жертва, както се случи и с някои от нас по-нататък...
Минахме паспортна проверка и всички последвали проверки на багажи и тъкмо излизаме от летището и ни заваля един дъжд, но не знам дали точната дума е дъжд, защото не капки, а сякаш кофи се изливаха. Обезпокоени за бъдещето на ваканцията ни от сипещия се порой, веднага попитахме човека от фирмата за коли под наем дали все ще е такова времето и той отговори положително. Бяхме четири представителките на нежния пол и тъй като отговорът никак не ни допадна се почна с типичното мрънкане, хленчене, хрипане, драматизиране, а останалите до единадесет момчета само ни се смееха и бъзикаха. За наше щастие човекът се сети да ни попита къде точно отиваме и след като разбра крайната ни цел, успокоително каза, че там времето е винаги слънчево. Ура!
Пристигнахме в офиса на фирмата за коли под наем и там се мотахме около два часа, щото се оказа, че едната от колите, които бяхме наели е била блъсната предния ден и нямат друга такава. Голямо мислене падна и от тяхна и от наша страна. Предложиха ни една друга деветместна (ван), но с $300 по-скъпа. И тъй като пристигаме от САЩ, веднага започнаха разправии за смъкване на цената, тъй като не бе вината в нас, че нашата кола е блъсната. След около час и половина преговори смъкнаха със $100, момчетата бяха изморени, не им се разправяше повече и се съгласиха. На всички ни олекна, че остава само да платим и да тръгваме, но точно тогава изскочи и ново 20, че не може да платим с кредитна карта, щото ще ни таксуват още 30 % от цената, която беше $1700! Естествено никой от нас няма кеш. Да се смеем ли да плачем ли, решихме да се смеем! Айде шефа на фирмата ни вкара в една кола - мен, Жана, Пийт, Джони и Джеф и тръгнахме да търсим банка, но там в банката не може да се тегли в долари, а само в тяхната парична единица, която е колони. $1 = около 510 колони. И нали сме едни математици, докато направим сметките по колко трябва да изтеглим, а и американските ни банки не разрешават да се тегли повече от $400 на ден... На Жана картата беше отхвърлена, а тя изпадна в лек ужас от последвалата мисъл, че няма да може да я ползва през целия си престой тук. На Пийт пък се оказа, че банката му с заключила картата, щото някой се опитвал да тегли голяма сума от нея. И останахме само аз, Джони и Джеф, изтеглихме максимума и кой квото имаше по джобовете и нагласихме парите до последния цент. И ето, най-накрая тръгнахме! Но тъй като много знаем на къде е Тамариндо се лутахме напред-назад, докато се ориентираме. В Коста Рика няма магистрали, няма маркировка и пътни знаци няма, няма дори и отбивки, табели се появяват от време на време. Броят на катастрофите е огромен и обикновено една катастрофа води до друга, щото прави километрично задръстване и на някои като не им се чака и тръгват, пътят е тесен и някой насреща като изскочи и... абе, луда работа. А шофьорите на рейсовете са най-откачени, карат като обезумели, рейсовете там не се движат, те направо летят, и то в Коста Рика няма равни пътища, всичко е завои, стръмни някой от тях. Честно казано си е страшничко да се шофира. Поредната катастрофа ни забави повече от чяс, като ни накара да чакаме в джунглата, то всъщност навсякъде е джунгла. Изненадах се, когато още в 18:00 часа се стъмни. Вечерта настъпи неусетно бързо. Докато пътувахме ми направи силно впечатление растителността и по-специално дърветата - такива уникални размери и форми, че любопитвтвото ми беше разбунено от възхищение и страхопочитание. Моментално се опитах да мобилизирам целия си мозъчен потенциал и да разбудя ботаническите си знания, но уви, мозъкът ми кънтеше на кухо, те бяха заспали още във втори курс на студентството ми. Тогава просто не ме кефеше Ботаника и си виках "абе, за кво ми е да знам толкова много, дай да науча само за корена, стъблото и листото..." И сега изпитвам ужасни угризения колко прилежна студентка съм била. Дърветата в Коста Рика са уникални и природно артистични, можеш да откриеш какви ли не образи в тях.
Следващото нещо, което ме потресе беше бедността на тикотата (така наричат костариканците). Те живеят в малки порутени колибки, които изглеждат крайно мизерно, нещо като нашите цигански махали. Беден народ. Когато пристигнахме в Тамариндо гледката се подобри, луксозни хотели, много строежи, всичко предимно от американски инвестиции, усилено запътил се да се превърне в нашия Слънчев бряг. Но мизерията продължаваше да си я има. В Тамариндо има само една асфалтирана улица. Карат се предимно джипове, защото пътят е ужасен, много е разбичкан. Отново след дълго лутане, си намерихме къщата и от колата директно в басейна, за да разпуснем от дългия път и морящата жега. Сънят обаче се пребори с вълнението и ни изпрати директно по леглата. На другата сутрин момчетата станаха в 6 часа и отидоха да карат сърф, а ние, госпожиците като се събудихме започнахме да си разглеждаме къщичките, тропическата градина, открихме и че в басейна има джакузи... Не след дълго и съседите ни от животински произход започнаха да се подават плахо, за да сепознаят с нас. Къщичките, в които бяхме отседнали бяха три и всяка си имаше своите обитатели на покрива. Това бяха едни огромни гущери, приличат на игуани, но не с толкова шарена украска. Те изглеждат страшно, но са страхливи, дружелюбни и спокойни, стоят си горе, понякога се боричкат, и ни пазят от кумарите, който не стига че бяха гиганти, но и хапеха доста кръвожадно. На следващата сутрин рано при зори ме събуди някакво силно хъркане. Аз, Жана и Делфи бяхме отседнали в една къщичка, при нас нямаше момчета, обърнах се да видя дали пък някоя от девойките не е отделила някакви мъжки хормони, но и двете си спяха нежно и спокойно, а хъркащият звук бе толкова силен и ясен, все едно идва от стаята. Оказа се, че на дървото над нашата бърлога спи и си хърка голяма маймуна. Понататък се случваше често да ме буди с нетърпимото си хъркане, но бързо се примирих с присъствието й. Понякога излизаха много маймуни и си играеха на дърветата около имението ни. Те си бяха такива каквито всеки ги знае - игриви и луди.
От първия ден нататък, всички ставахме в 6 сутринта и отивахме на някой плаж. Ходехме на различни плажове, кой от кой по-красиви и диви. До който и да е от тях се стига по труден път, както казах асфалта си е лукс тук и се налагаше да минаваме по тедни, разбити пътища през джунглата. Първият плаж, след градския плаж на Тамариндо, на който отидохме беше Playa Negra. Плажната ивица не беше широка, на места имаше участък със скални образувания, който придаваше допълнителна загадъчност на това място. Playa Negra е едно от местата с най-добри условия за сърф. Другото е Playa Grande. Стори ми се, че всеки знае Playa Grande и всеки е на Playa Grande!!! Това място си бе доста многолюдно от страна на сърфисти, защото когато повечето други места не стават или нямат вълни Playa Grande продължава да изненадва с доволни по големина вълни. По време на сухия сезон ветровете Papagayo, малкото или среднo издигане на вълните, тюркоазената вода придават на мястото невероятни сърф условия. Вълните винаги са с перфектни форми.
И така, всяка сутрин потегляхме кум някой плаж - всеки със своята съкрална идея, едни да гонят вълните, други по стъпките на екзотичния загар...
Един ден съвсем на шега решихме да отидем до Playa Conchal, за да го видим и тук дъхът ми спира за миг, защото точно след селото Flamingo, пред нас се разкри райската прелест на този плаж. Неописуема красота, природа и спокойствие. Тъй като беше залив, нямаше вълни, водата на океана беше светлосиньо-зелена, а хора почти не се срещаха. Но злощатен се оказа този плаж за Арбо, който ходейки по близките скали, разряза крака си и се наложи да получи спешна медицинска помощ. Нарекоха го "The Gringo Cut", защото като отишли в болницата всички го гледали с очудване и тайно шептели за грингото - неговата рижа коса и лунички, пръснати по цялото тяло, са нетипична картина за малко селце в Коста Рика. Зашили му крака и не му взели никакви пари за услугата. Той от своя страна решил да направи дарение на болницата и оставил всичките пари, които имал в себе си, 20 000 колони, които са някъде към $40, а хората останали много щастливи, все едно че е Коледа. Този инцидент за съжаление го отдалечи от сърфа и го принуди да прекарва времето с нас, докато останалите момчета са във водата, а и го нагърбиха с тежката и по-скоро досадна задача да ги снима докато карат.
Дойде време, когато няколко дни нямаше никакви условия за сърф и решихме да правим нещо. Отворихме една книга за Коста Рика, видяхме една снимка на водопад и единодушно решихме да идем до него. Изчислихме, че разстоянието до водопада (който се намираше под един вулкан) е около два часа, затова не си давахме много зор с бързането и към 10-11 часа предиобед Делфи и Рико отидоха до информационното бюро в Тамариндо да вземат маршрута. Оказа се обаче, че този вулкан и водопад са на четири часа път, при което ентусиазмът ни бързо се срина, отложихме го за другия ден. Вечерта момчетата играха на една игра, в която много се пият шотове и още в 20:00 часа бяха изкривили погледите. Ние, мацките нали сме по-разумни същества си легнахме рано, заради дългия път, който ни чакаше заранта. Но на размътените от алкохола мозъци им доскучало и им хрумнало да излизат с нас на бар и започнаха да ни примамват. И след като очевидно видяха, че са ударили не на камък, а направо на скала, решиха да ни хвърлят в басейна. И тъй то, докато се усетих всяка от нас беше измъкната в полусънно състояние от леглото и хвърлена в басейна. Беше много смешно, после и ние ги бутахме, заформиха се забавни битки и така... На другата сутрин никой не стана в 6 часа, каквато беше първоначалната уговорка. Аз се събудих към 7:20 часа и с бясна скорост отидох да им тропам на главите да се измъкват от леглата и да потегляме. Последваха няколко закани, че ако не спра да писукам ще поплувам отново в басейна, но всичко си беше в кръга на приятелските шеги. За моя голяма изненада, до половин час, всички единадесет човека се бяха натоварили в колите и тръгнахме по следите на водопада и вулкана. По път ми беше много интерено, направи ми впечатление, че колкото повече се изкачваме в планинската част на Коста Рика, толкова по-подредено става и мизерията някак си изчезна в един момент. Минахме през един много уютен планински град и точно след него се появи огромното езеро Аренал, което наистина си бе със сериозни мащаби. Красиво и чисто, заобиколено отново с дива природа и интересна растителност. За да стигнем до водопада и вулкана трябше да го заобиколим, а това бяха някъде към 50 километра, не му се вижда края! Да, но след четири часа път тоя вулкан все не се появаваше. Решихме да спрем да попитаме кво става, къде е тоя вулкан с прелестен водопад! Видяхме едно крайпътно ресторантче и слязохме да питаме... оказа се че сме на съвсем грешен път :) , целта ни е доста далече, в обратна на нас посока. Казаха, че било уникално място, но били необходими поне четири часа за обиколкота му и се ходи обикновено към 8 сутринта. Хи-хи-хи, не мога да не се смея, защото тогава му дръпнахме един сериозен смях! Собственичката не ресторанта ни каза, че на час от където се намираме има друг вулкан с водопад, също бил хубав и да идем да го видим. Е, нямахме друг избор. Запрашихме към другия вулкан с не толкова хував водопад. Пристигнахме на мястото, но за да стигнем до водопада трябваше да слизаме по един много стръмен път в джунглата или по-точно беше рейнфорест с какви ли не гадинки.Водопадът си беше красив, не толкова, колкото онзи от първоначалната дестинация, но изпитах удоволствие да наблюдавам това естествено, природно богатство. Там стояхме около половин час и си тръгнахме. Много се смяхме по път за Тамариндо, щото прекарахме 10 часа в път само, за да постоим половин час на водопада. Вулканът беше по-далече, покрай него само минахме, доста голям бе.
Друго типично за Коста Рика са кражбите. Имам чувството, че това е вроден навик или религия! Всяка вечер след като и последната лампа се гасеше, в двора ни влизаше някой и преглеждаше какво сме забравили да приберем, за да го гепи. Един път по обяд, с цялата си наглост и нахалство, един влязал в къщата на Джеф и му задигнал разница с 2 iPod-a вътре и единствените му кецове (тъкмо си ги беше купил). Джеф беше много тъжен, защото след Коста Рика отива в Лондон и трябва да пристигне там по джапанки, който след няколко дни също изчезнаха... голям късметлия, крадът му iPod за четвърти път!!!
Следващите дни минаха както обикновено - плаж, сърфисти, смях, закуска, смях, обяд, смях, плаж, сърфисти, смях, вечеря, смях и т.н.
И защото се стъмва рано се случваше често да сме още на плажа, когато слънцето се потапя във водите на океана. Залезите в Коста Рика са сякаш необикновени. Когато тяхното време идваше, тишината царуваше, всеки от нас се пренасяше в собствения си свят и виждаше различна картина в тях. В душата ми се раждаха и умираха мечти, нови пориви на чувства ме завладяваха. Понякога усещах как щастието си играе с косите ми, влиза и излиза от мен, а друг път самотата ме хващаше за ръка и ме водеше из своите налудничави коридори в двореца на отчаянието. Невероятно е как нещо, което е неизбежно да се случи, като залеза, може да разкрие толкова много истини и да обогати спектъра от чувства, който изгражда душите ни.
Някак си така неусетно минаха седмиците на престоя ни в Коста Рика, логично е, че не ми се тръгваше, тъй като другите оставаха за още две седмици, а и особено при мисълта, че някои от тях, дори и всички, няма да ги видя повече, сърцето ми плачеше.
Обещахме си на следващата сърф ваканция пак да сме заедно, където и да е. За сега мислите ни гравитират около Португалия или Индонезия, но за кога, ще оставим времето да покаже...
май, 2007 г.
Дотътрихме се по някое време в Сан Хосе (столицата на Коста Рика) и там още на летището за "Добре дошли", се появиха огромни постери и видео стени с клипчета как да си пазим парите, да си заключваме с сейф паспортите, да не говорим с непознати и да не качваме на стоп такива, очевидно беше че хората си се грижат за туристите, като показват, че престъпността е доста висока и лесно се става нейна жертва, както се случи и с някои от нас по-нататък...
Минахме паспортна проверка и всички последвали проверки на багажи и тъкмо излизаме от летището и ни заваля един дъжд, но не знам дали точната дума е дъжд, защото не капки, а сякаш кофи се изливаха. Обезпокоени за бъдещето на ваканцията ни от сипещия се порой, веднага попитахме човека от фирмата за коли под наем дали все ще е такова времето и той отговори положително. Бяхме четири представителките на нежния пол и тъй като отговорът никак не ни допадна се почна с типичното мрънкане, хленчене, хрипане, драматизиране, а останалите до единадесет момчета само ни се смееха и бъзикаха. За наше щастие човекът се сети да ни попита къде точно отиваме и след като разбра крайната ни цел, успокоително каза, че там времето е винаги слънчево. Ура!
Пристигнахме в офиса на фирмата за коли под наем и там се мотахме около два часа, щото се оказа, че едната от колите, които бяхме наели е била блъсната предния ден и нямат друга такава. Голямо мислене падна и от тяхна и от наша страна. Предложиха ни една друга деветместна (ван), но с $300 по-скъпа. И тъй като пристигаме от САЩ, веднага започнаха разправии за смъкване на цената, тъй като не бе вината в нас, че нашата кола е блъсната. След около час и половина преговори смъкнаха със $100, момчетата бяха изморени, не им се разправяше повече и се съгласиха. На всички ни олекна, че остава само да платим и да тръгваме, но точно тогава изскочи и ново 20, че не може да платим с кредитна карта, щото ще ни таксуват още 30 % от цената, която беше $1700! Естествено никой от нас няма кеш. Да се смеем ли да плачем ли, решихме да се смеем! Айде шефа на фирмата ни вкара в една кола - мен, Жана, Пийт, Джони и Джеф и тръгнахме да търсим банка, но там в банката не може да се тегли в долари, а само в тяхната парична единица, която е колони. $1 = около 510 колони. И нали сме едни математици, докато направим сметките по колко трябва да изтеглим, а и американските ни банки не разрешават да се тегли повече от $400 на ден... На Жана картата беше отхвърлена, а тя изпадна в лек ужас от последвалата мисъл, че няма да може да я ползва през целия си престой тук. На Пийт пък се оказа, че банката му с заключила картата, щото някой се опитвал да тегли голяма сума от нея. И останахме само аз, Джони и Джеф, изтеглихме максимума и кой квото имаше по джобовете и нагласихме парите до последния цент. И ето, най-накрая тръгнахме! Но тъй като много знаем на къде е Тамариндо се лутахме напред-назад, докато се ориентираме. В Коста Рика няма магистрали, няма маркировка и пътни знаци няма, няма дори и отбивки, табели се появяват от време на време. Броят на катастрофите е огромен и обикновено една катастрофа води до друга, щото прави километрично задръстване и на някои като не им се чака и тръгват, пътят е тесен и някой насреща като изскочи и... абе, луда работа. А шофьорите на рейсовете са най-откачени, карат като обезумели, рейсовете там не се движат, те направо летят, и то в Коста Рика няма равни пътища, всичко е завои, стръмни някой от тях. Честно казано си е страшничко да се шофира. Поредната катастрофа ни забави повече от чяс, като ни накара да чакаме в джунглата, то всъщност навсякъде е джунгла. Изненадах се, когато още в 18:00 часа се стъмни. Вечерта настъпи неусетно бързо. Докато пътувахме ми направи силно впечатление растителността и по-специално дърветата - такива уникални размери и форми, че любопитвтвото ми беше разбунено от възхищение и страхопочитание. Моментално се опитах да мобилизирам целия си мозъчен потенциал и да разбудя ботаническите си знания, но уви, мозъкът ми кънтеше на кухо, те бяха заспали още във втори курс на студентството ми. Тогава просто не ме кефеше Ботаника и си виках "абе, за кво ми е да знам толкова много, дай да науча само за корена, стъблото и листото..." И сега изпитвам ужасни угризения колко прилежна студентка съм била. Дърветата в Коста Рика са уникални и природно артистични, можеш да откриеш какви ли не образи в тях.
Следващото нещо, което ме потресе беше бедността на тикотата (така наричат костариканците). Те живеят в малки порутени колибки, които изглеждат крайно мизерно, нещо като нашите цигански махали. Беден народ. Когато пристигнахме в Тамариндо гледката се подобри, луксозни хотели, много строежи, всичко предимно от американски инвестиции, усилено запътил се да се превърне в нашия Слънчев бряг. Но мизерията продължаваше да си я има. В Тамариндо има само една асфалтирана улица. Карат се предимно джипове, защото пътят е ужасен, много е разбичкан. Отново след дълго лутане, си намерихме къщата и от колата директно в басейна, за да разпуснем от дългия път и морящата жега. Сънят обаче се пребори с вълнението и ни изпрати директно по леглата. На другата сутрин момчетата станаха в 6 часа и отидоха да карат сърф, а ние, госпожиците като се събудихме започнахме да си разглеждаме къщичките, тропическата градина, открихме и че в басейна има джакузи... Не след дълго и съседите ни от животински произход започнаха да се подават плахо, за да сепознаят с нас. Къщичките, в които бяхме отседнали бяха три и всяка си имаше своите обитатели на покрива. Това бяха едни огромни гущери, приличат на игуани, но не с толкова шарена украска. Те изглеждат страшно, но са страхливи, дружелюбни и спокойни, стоят си горе, понякога се боричкат, и ни пазят от кумарите, който не стига че бяха гиганти, но и хапеха доста кръвожадно. На следващата сутрин рано при зори ме събуди някакво силно хъркане. Аз, Жана и Делфи бяхме отседнали в една къщичка, при нас нямаше момчета, обърнах се да видя дали пък някоя от девойките не е отделила някакви мъжки хормони, но и двете си спяха нежно и спокойно, а хъркащият звук бе толкова силен и ясен, все едно идва от стаята. Оказа се, че на дървото над нашата бърлога спи и си хърка голяма маймуна. Понататък се случваше често да ме буди с нетърпимото си хъркане, но бързо се примирих с присъствието й. Понякога излизаха много маймуни и си играеха на дърветата около имението ни. Те си бяха такива каквито всеки ги знае - игриви и луди.
От първия ден нататък, всички ставахме в 6 сутринта и отивахме на някой плаж. Ходехме на различни плажове, кой от кой по-красиви и диви. До който и да е от тях се стига по труден път, както казах асфалта си е лукс тук и се налагаше да минаваме по тедни, разбити пътища през джунглата. Първият плаж, след градския плаж на Тамариндо, на който отидохме беше Playa Negra. Плажната ивица не беше широка, на места имаше участък със скални образувания, който придаваше допълнителна загадъчност на това място. Playa Negra е едно от местата с най-добри условия за сърф. Другото е Playa Grande. Стори ми се, че всеки знае Playa Grande и всеки е на Playa Grande!!! Това място си бе доста многолюдно от страна на сърфисти, защото когато повечето други места не стават или нямат вълни Playa Grande продължава да изненадва с доволни по големина вълни. По време на сухия сезон ветровете Papagayo, малкото или среднo издигане на вълните, тюркоазената вода придават на мястото невероятни сърф условия. Вълните винаги са с перфектни форми.
И така, всяка сутрин потегляхме кум някой плаж - всеки със своята съкрална идея, едни да гонят вълните, други по стъпките на екзотичния загар...
Един ден съвсем на шега решихме да отидем до Playa Conchal, за да го видим и тук дъхът ми спира за миг, защото точно след селото Flamingo, пред нас се разкри райската прелест на този плаж. Неописуема красота, природа и спокойствие. Тъй като беше залив, нямаше вълни, водата на океана беше светлосиньо-зелена, а хора почти не се срещаха. Но злощатен се оказа този плаж за Арбо, който ходейки по близките скали, разряза крака си и се наложи да получи спешна медицинска помощ. Нарекоха го "The Gringo Cut", защото като отишли в болницата всички го гледали с очудване и тайно шептели за грингото - неговата рижа коса и лунички, пръснати по цялото тяло, са нетипична картина за малко селце в Коста Рика. Зашили му крака и не му взели никакви пари за услугата. Той от своя страна решил да направи дарение на болницата и оставил всичките пари, които имал в себе си, 20 000 колони, които са някъде към $40, а хората останали много щастливи, все едно че е Коледа. Този инцидент за съжаление го отдалечи от сърфа и го принуди да прекарва времето с нас, докато останалите момчета са във водата, а и го нагърбиха с тежката и по-скоро досадна задача да ги снима докато карат.
Дойде време, когато няколко дни нямаше никакви условия за сърф и решихме да правим нещо. Отворихме една книга за Коста Рика, видяхме една снимка на водопад и единодушно решихме да идем до него. Изчислихме, че разстоянието до водопада (който се намираше под един вулкан) е около два часа, затова не си давахме много зор с бързането и към 10-11 часа предиобед Делфи и Рико отидоха до информационното бюро в Тамариндо да вземат маршрута. Оказа се обаче, че този вулкан и водопад са на четири часа път, при което ентусиазмът ни бързо се срина, отложихме го за другия ден. Вечерта момчетата играха на една игра, в която много се пият шотове и още в 20:00 часа бяха изкривили погледите. Ние, мацките нали сме по-разумни същества си легнахме рано, заради дългия път, който ни чакаше заранта. Но на размътените от алкохола мозъци им доскучало и им хрумнало да излизат с нас на бар и започнаха да ни примамват. И след като очевидно видяха, че са ударили не на камък, а направо на скала, решиха да ни хвърлят в басейна. И тъй то, докато се усетих всяка от нас беше измъкната в полусънно състояние от леглото и хвърлена в басейна. Беше много смешно, после и ние ги бутахме, заформиха се забавни битки и така... На другата сутрин никой не стана в 6 часа, каквато беше първоначалната уговорка. Аз се събудих към 7:20 часа и с бясна скорост отидох да им тропам на главите да се измъкват от леглата и да потегляме. Последваха няколко закани, че ако не спра да писукам ще поплувам отново в басейна, но всичко си беше в кръга на приятелските шеги. За моя голяма изненада, до половин час, всички единадесет човека се бяха натоварили в колите и тръгнахме по следите на водопада и вулкана. По път ми беше много интерено, направи ми впечатление, че колкото повече се изкачваме в планинската част на Коста Рика, толкова по-подредено става и мизерията някак си изчезна в един момент. Минахме през един много уютен планински град и точно след него се появи огромното езеро Аренал, което наистина си бе със сериозни мащаби. Красиво и чисто, заобиколено отново с дива природа и интересна растителност. За да стигнем до водопада и вулкана трябше да го заобиколим, а това бяха някъде към 50 километра, не му се вижда края! Да, но след четири часа път тоя вулкан все не се появаваше. Решихме да спрем да попитаме кво става, къде е тоя вулкан с прелестен водопад! Видяхме едно крайпътно ресторантче и слязохме да питаме... оказа се че сме на съвсем грешен път :) , целта ни е доста далече, в обратна на нас посока. Казаха, че било уникално място, но били необходими поне четири часа за обиколкота му и се ходи обикновено към 8 сутринта. Хи-хи-хи, не мога да не се смея, защото тогава му дръпнахме един сериозен смях! Собственичката не ресторанта ни каза, че на час от където се намираме има друг вулкан с водопад, също бил хубав и да идем да го видим. Е, нямахме друг избор. Запрашихме към другия вулкан с не толкова хував водопад. Пристигнахме на мястото, но за да стигнем до водопада трябваше да слизаме по един много стръмен път в джунглата или по-точно беше рейнфорест с какви ли не гадинки.Водопадът си беше красив, не толкова, колкото онзи от първоначалната дестинация, но изпитах удоволствие да наблюдавам това естествено, природно богатство. Там стояхме около половин час и си тръгнахме. Много се смяхме по път за Тамариндо, щото прекарахме 10 часа в път само, за да постоим половин час на водопада. Вулканът беше по-далече, покрай него само минахме, доста голям бе.
Друго типично за Коста Рика са кражбите. Имам чувството, че това е вроден навик или религия! Всяка вечер след като и последната лампа се гасеше, в двора ни влизаше някой и преглеждаше какво сме забравили да приберем, за да го гепи. Един път по обяд, с цялата си наглост и нахалство, един влязал в къщата на Джеф и му задигнал разница с 2 iPod-a вътре и единствените му кецове (тъкмо си ги беше купил). Джеф беше много тъжен, защото след Коста Рика отива в Лондон и трябва да пристигне там по джапанки, който след няколко дни също изчезнаха... голям късметлия, крадът му iPod за четвърти път!!!
Следващите дни минаха както обикновено - плаж, сърфисти, смях, закуска, смях, обяд, смях, плаж, сърфисти, смях, вечеря, смях и т.н.
И защото се стъмва рано се случваше често да сме още на плажа, когато слънцето се потапя във водите на океана. Залезите в Коста Рика са сякаш необикновени. Когато тяхното време идваше, тишината царуваше, всеки от нас се пренасяше в собствения си свят и виждаше различна картина в тях. В душата ми се раждаха и умираха мечти, нови пориви на чувства ме завладяваха. Понякога усещах как щастието си играе с косите ми, влиза и излиза от мен, а друг път самотата ме хващаше за ръка и ме водеше из своите налудничави коридори в двореца на отчаянието. Невероятно е как нещо, което е неизбежно да се случи, като залеза, може да разкрие толкова много истини и да обогати спектъра от чувства, който изгражда душите ни.
Някак си така неусетно минаха седмиците на престоя ни в Коста Рика, логично е, че не ми се тръгваше, тъй като другите оставаха за още две седмици, а и особено при мисълта, че някои от тях, дори и всички, няма да ги видя повече, сърцето ми плачеше.
Обещахме си на следващата сърф ваканция пак да сме заедно, където и да е. За сега мислите ни гравитират около Португалия или Индонезия, но за кога, ще оставим времето да покаже...
май, 2007 г.
© Антония Начева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Браво...За пореден път се убеждавам ,че си много добра...Успех!
-
Така е! Затова пожелавамна хората да пътуват! И за спортът "да откраднеш" нещо е вярно! За разлика, например в Персийският залив - в Кувейт, емирствата! Там може да си платиш и да излезеш! В точния уговорен час ти доставят покупката в хотела. Дори и може да ти я оставят в самата стая или пред стаята и никой, дори и от останалите клиенти на хотела!!!, няма да му хрумне да я вземе! Това няма да го видиш на нито друго едно място на земята! За мен арабите са най-почтенните в това отношение!
-
Много интересен разказ, но накрая ми изглежда, така сякаш си бързала да го завършиш...описанията ми харесват много!! За миг си представих, че и аз съм там...браво!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
