Пътуване из Гватемала

Пътуване из Гватемала

Гватемала е страната на вечната пролет. Там, в повечето райни, температурата е приятна: нито горещо, нито студено. Изпъстрена е с вулкани, езера, плажове на морето, старинни градове и освен това се говорят 23  езика! Двадесет са от групата на маите /маянски езици/, като: киче (говорят го един милион), кекчи, какчикел, мам, покомчи и още много други, които често не се разбират по между си, въпреки, че са от една група и произлизат от протомайа, ксинка и гарифуна от други езикови групи, и разбира се, испански. Естественно, испанският е официания език, без който е трудно да се живее там, защото цялата политика, администрация на страната, правна система и така нататък са на испански, но въпреки това има малък процент от населението, който не го владее въобще. Разбира се, индианските езици са коофициални в съответните райони, в които се говорят, но нямат такава важна функция, въпреки борбите на Академията на маите и други техни организации.  Самите маи различават по носиите, кой е от тяхната езикова подгрупа и могат да заговорят на своя език, а някои от тях владеят по два, три езика, плюс испански. Някои хора употребяват думата „диалекти“, но правилно е да се наричат „езици“. Може би някой ден ще разкажа малко за тези езици, които са изключително интересни, защото в някои от тях няма минало глаголно време, в други пък няма бъдеще или предлози, но няма и падежи и имат доста сложна фонетика/звуци за нас, говорещите индоевропейски езици.

Пристигам в Гватемала с чувството, че след като съм живяла в Куба, била съм в Мексико, ще видя само познати неща, но за мое учудване разликите са огромни.  В Куба, наследниците на африканските роби, смесени с испанците са дали на живота един невероятен нюанс на веселие, ритми, танци, смях за щяло и нещяло, закачки и пиропос по улиците и, ако заради някой празник има музика на улицата, веднага всички започват да танцуват. В Гватемала няма такова нещо. Маите са сериозни, тихи и дискретни. Не викат, не се закачат с никой и ако има музика, слушат събрани на групи и си говорят. Не ми беше лесно да вляза в контакт с тях. Бях пристигнала с научна стипендия, за да събера интервюта и материали по темата „Влияние на туризма и семейството за опазване или загуба на езиците от групата на маите“. С течение на времето обаче се сприятелих с много жени маи, дори си споделяха доста интимни неща. Понеже са дребнички, изглеждаха много по-млади и дори веднъж попитах една в кой клас е и се оказа, че е на 27 години. Първият шок, който преживях беше когато питах за семейството им: дали са женени, колко деца имат, на какъв език се говори в къщи и други въпроси. Често говорех с жени, които продаваха сувенири за туристи по пазарите. Млади жени, които на двадесет и няколко години вече имаха по пет-шест деца. Но това, което ме шокира беше колко много от тях ми казаха, че са им умрели едно, две или дори три деца. Детската смъртност сред тях е много висока. Главно поради бедност. Колкото по-дълго живееш там се убеждаваш, че колониализмът въобще не си е заминал. Белите, наречени криойoс (criollos), държат почти цялото богатство на страната и я управляват. Има разбира се и ладинос (ladinos), хора с индиански корени, но смесени с испанци или пък загубили културата си и езика си и приели изцяло западния начин на живот. Когато пристигнах точно беше свършила кръвопролитна гражданска война между армията и индианците маи, които са се борили за малко повече правда, за земя... Но бяха избити хиляди, в годините по-късно се откриха масови гробове, а около петдесет хиляди бяха емигрирали в Мексико за да оцелеят. По тази причина около сто хиляди вдовици не получаваха вдовишки пенсии, защото не можеха да докажат, че са вдовици и, че мъжете им са убити. В страната все още беше опасно, но кой знае защо аз не се страхувах, че ще ми се случи нещо лошо... така беше и в Мексико, и наистина никъде из Латинска Америка не съм имала среща с престъпници.

Мислех , че в центъра на столицата Гватамала (Ciudad de Guatemala) са най-хубавите хотели и е безопасно, както е в Европа, където центърът на градовете е най-чист и сигурен, по тази причина казах на таксиметровия шофьор да ме закара до някой хотел при тяхната катедрала в центъра на града. Той ме остави пред малко хотелче с изглед към катедралата, поиска ми пет пъти повече от колкото е цената, но това го разбрах по-късно, и изчезна. Настаних се в скромна стая и реших да се поразходя. Вече се здрачаваше. „Сеньора къде сте тръгнала сама?“ - попита учуден администраторът. „Ще се разходя из квартала.“ „Не ви препоръчвам сама и по това време.“ - каза той, но аз бодро излязох и започнах да разглеждам наоколо. Наблизо имаше Мак Доналдс, пред който с пушка стоеше пазач. Малко по-нататък супермаркет пак с пазач с пушка. Поогледах се и почти не видях жени по улицата. Въпреки това, с моето чувство, че всички хора ми мислят доброто, си направих една дълга разходка. След като се върнах научих, че в онези години в столицата Гватамала имало по петдесет обира на ден от въоръжени банди. И, че съм в един от най-лошите квартали... Да, добре е човек да се информира, но това бяха времената преди интернет. На другия ден се преместих в хотел Риц Континентал, и без това стипендията ми го позволяваше, и там ме поглезиха няколко дни преди да замина за Антигуа, бившата столица на Гватемала. Сега е един чудесен град, пълен с училища по испански за чужденци, старинни колониални сгради и уютни вътрешни дворове в арабски стил. От къде идва арабският стил? Тези вътрешни дворчета, с красиви фонтани с шарени плочки, са наследени от колониално време, донесени от испанците, голяма част от които са били от района на Андалузия, където в продължение на осемстотин години са съжителствали доста мирно с арабите на Иберийския полуостров. Там арабите са оставили прекрасни архитектурни паметници и между тях вътрешните дворчета, около които са били стаите им. В град Антигуа има уютни кафененца, където сред зеленината на увивни растения и по някой папагал над главата, можеш да закусиш типичните за там богати закуски с тропически плодове, дебелички палачинки с кленов сироп и слабо, доста воднисто кафе. Такова кафе ми сервираха в самолета на идване и помислих, че е чай. Оказа се, че в страната, която произвежда едно от най-хубавите кафета в света, се пие изключително слабо кафе, защото, както гватемалците ми обясниха, силното било вредно и предпочитат леко.

 Съпругът ми междувременно също пристигна и аз веднага още от вратата го погнах да се качим на един действащ вулкан, Пакая, /нарича се така защото „плюе огън“/. Не е опасен обаче, защото лавата изригва като фонтан нагоре и пак пада в кратера. Близо до нас тръгваше почти веднага автобус с екскурзовод и група туристи за там. Аз се разтичах с още мокра коса, облякох си едно бяло яке, грабнах каквото намерих в стаята ни за храна за из път и тръгнахме. Мъжът ми хич не обича тази моя спонтанност. Обича да планира нещата, но аз съм си такава. След няколко часа пристигнахме в малко, изключително бедно индианско селище и ни казаха, че автобусът е до тук, нататък ще се изкачваме пеша. Поискахме да отидем до тоалетна и шофьорът с широк жест показа природата... Насъбраха се окъсани дечица с огромни гладни очи и започнаха да просят. Беше направо сърцераздирателна гледка. Раздадох практически всичко, което носех и не можех да повярвам на радостта им от няколко филии бял хляб, все едно беше шоколад. Там индианците ядат почти само тортияс от царевично брашно с боб, сосове и понякога месо, но не и пшеничен бял хляб, който е много скъп за тях. Тръгнахме с едно странно, потискащо чувство в душата и ме беше яд, че не предвидих да им донеса и други неща. В това време нашият екскурзовод ни съобщи, че по тези места има често обири на туристи. Идва въоръжена група мъже и ги обират и, ако това ни се случи, да си дадем всички пари, кредитни карти, бижута по нас без да се съпротивляваме. „Защо не ни каза долу още в града, за да не ги носим с нас?“ - питам ядосана аз. „Сеньора, кой ще дойде с мен до тук, ако ви го бях казал долу?“- разумно отговаря той.  Но щял да ни пази помощникът му с едно мачете! Той ми стигаше до рамото, слаб дребосък с голямо мачете. Повечето туристи не знаеха испански, но аз го попитах как с мачете мисли да ни защити от крадци, които имат истинско оръжие, пушки и пистолети. „Аз съм за спокойствие на туристите“. –  отговори ми той. Започна голямо катерене. Стените на вулкана са покрити със стара, отдавна изстинала лава, превърнала се в черен прах и сгурия, правиш една крачка нагоре и те хлъзва надолу и така с драпане и падане, аз с бялото, абсолютно неподходящо  яке, заприличах на коминочистач. Имах сгурия и в ушите и носа. Но все пак видяхме кратера, видяхме и от отсрещния склон как в тъмнината се издига горещата огненочервена лава. Невероятна гледка... И после с по едно фенерче в ръката обратно по тясна пътечка през горите. Хубаво осветени като светулки, за да ни видят крадците от далече, ако решат да ни обират. Изведнъж крясъци и паника в групата. Една от туристките помислила един от нас за крадец, излизащ от гората, а той само отишъл да се облекчи.. Все пак никой не ни обра и това качване остана един невероятен спомен за мен.

След  град Антигуа и интересните селище около езерото Атитлан, където видяхме невероятните носии на различни етнически групи (могат да се видят в Гугъл, например от селото Santa Catarina Palopó) и как живеят индианците маи, заминахме за езерото Флорес, в района на Тикал, където са пирамидите, останали от древните маи. Летяхме със самолет от столицата до Флорес. До мен седеше един бял гватемалец, с който започнахме да си говорим. Оказа се, че е пилот по професия. След като му казах, че отиваме да посетим пирамидите на маите, той най-сериозно ми обясни, че маите са примитивни и прости и няма как да са построили пирамиди. И най-вероятно са построени от извънземни. Расизмът и дискриминацията са толкова силни при някои хора, че предпочитат да вярват в извънземни, вместо в невероятното културно наследство от цивилизацията на маите. Във Флорес се настанихме в хотел насред езерото с прекрасна гледка към брега и водата... На следващия ден, отидохме в селвата (джунгла) за да видим пирамидите.  Качихме се на една от тях и гледката беше зашеметяваща, но слизането по тесните, разядени от времето стълбички без парапет за мен беше ужасно изпитание. Имах чувството, че всеки момент ще полетя надолу с главата... пък се бях и накиприла с пола, вместо с удобни, къси панталонки за целта. Но така е, когато човек няма опит. Все пак слязох жива и здрава и пълна с впечатления:  бях видяла жив тукан, огромни папагали, маймуни, колибри и дори едно зверче наречено „техон“. За този техон, приличен на невестулка с дълга пухкава опашка, имам една история... В един ресторант във градчето Флорес ни предложеха ястие с техон, което било типично за района, и аз си го поръчах. Има вкус на телешко, да речем. Като се върнах в столицата и се видях с моя приятелка от университета там и ѝ разказах, тя отвратена каза, че никога не е яла такъв гризач и не го смята за типична гватемалска храна. Дори обратното, оказа се, че някои семейства в Гватемала и в Юкатан/Мексико го имат за домашно животно. Като бях в Юкатан в едно мексиканско семейство дори го галих и видях, че той си хваща с лапички храната и яде като маймунка. А, ако в момента не е гладен, си натопява опашката в яденето и по-късно си я лиже! По тази причина трябва много да се внимава, защото си я беше потопил в крема за лице на домакинята и после разнасяше мазни дири из къщата...

От тези пътувания, които бяха не само разходки, а и интересни научни изследвания, се прибрах с толкова много прекрасни картини пред очите, че започнах да ги рисувам на коприна и направих няколко изложби... с голям успех. И въпреки, че скоро не съм била по същите места, те продължават да ме вдъхновяват с ярките си краски, и природата и хората, пазарите с разноцветно бродирани huipil (блуза без шевове отстрани) под палмите, залези и изгреви над вулканите, оградили езерото Атитлан, руините на огромни колониални сгради, разрушени от земетресения, прекрасната растителност с богата фауна...

Гватемала е една страна, в която може да се види и научи много... и за която ще разкажа още преживявания може би друг път...