Утрин. Гореща, слънчева и лепкава. Протяга се по хоризонта. Улиците започват да се пълнят с рояци от хора забързани в своето ежедневие.
Една муха пълзи по ръката на все още спящият младеж. Поспря, отвори крилцата си и започна да се почиства. Ритуалът не продължи дълго. Започна да изследва отново света,... Нейният свят, нейната реалност.
Тръгна пак. Стигна до лицето му. Момчето се размърда. Мухата остана неподвижна върху него. Премести се върху носът му. Маркос се размърда още веднъж и отвори очи.
"Още един ден. Още един празен ден.., без нея!" - помисли си с досада той. Хвана главата си с ръце, като че ли искаше да я съхрани, да я запази от войната която се водеше вътре.
Беше влюбен! Безнадеждно влюбен. Или може би обсебен?! От един мираж, който дори нямаше име! Не, всъщност не беше мираж. Беше едно момиче, нормално, едно от милиони, което той виждаше незнайно защо едва ли не като богиня.
Една несподелена любов която сам си беше създал.
И все пак му се струваше странно защо не можеше да я извади от главата си откакто я видя? Какво имаше толкова в нея че го привличаше така отчайващо.
За първи път я видя преди две години почти. В метрото..., на линия 9. Тя слизаше по ескалатора с няколко пълни чанти. Една от тях се изплъзна от пръстите ѝ и падна по стълбите. Почти цялото ѝ съдържание се изсипа.
Беше комична сцена, която на теб можеше да ти оправи настроението за момент, а на този който се случва да го развали да втръсване.
Маркос ѝ се притече на помощ. Спряха ескалатора и двамата започнаха да събират пръснатите вещи. Погледите им се срещнаха и като че ли изскочиха искри. Или поне на него така му се стори. Не. Той ги почувства. Беше сигурен.
Докоснаха си ръцете, случайно и той усети онова странно гъделичкане в стомаха (онова което се получава като резултат от бързото покачване на адреналина в кръвта). Но той беше усещал това чувство преди, но само при първата целувка у после изчезваше... А сега.., само от едно докосване?! Почувства се някак странно.
Размениха си някакви общи приказки по случай комичната сцена и се разделиха :
- Благодаря ти много за помощта. Без нея щеше да закъснея. Имам изпит по физика в университета, а трябва и да оставя този багаж в квартирата ми. Съжалявам, трябва да тръгвам. Благодаря ти оше веднъж! - и тръгна. Стопи се измежду хората в метрото...
Маркос не можа да реагира. Нещо се случи с него. Като че ли компютърът в главата му се беше блокирал. Не можа да каже нищо свързано, нито дори да ѝ поиска тел номер! Може би?
"Какъв глупак съм!" - помисли си той докато тя се провираше около хората. - "Дали ще я видя отново?"
През следващата година се засичаха на няколко пъти. И двамата се виждаха, но винаги от разстояние. Останалите пъти я виждаше само той. Виждаше я винаги на линия 9. Два пъти се видяха във влака, но той беше вътре, а тя отвън. Но въпреки това тя го видя, усмихна му се у му помаха с ръка!
"Значи не го е забравила! Може би и тя като него го държеше в мислите си и не можеше да се освободи?"
След това я беше виждал много пъти( и не чак толкова, колкото на него му се искаше), но тя никога не успя да го види отново. Виждаше я само той, запътваше се към нея винаги..., и нещо се случваше..., винаги нещо различно.., и се разминаваха..., за пореден път. И той отнасяше болката в сърецето си всеки път когато това станеше.
Маркос беше вън от себе си. Не разбираше какво се случи с него така изведнъж?! Защо продължаваше да я среща из улуците.., ненадейно?! Защо нито веднъж не се появи някоя възможност да ѝ поиска тел номер или дори да я покани на чаша кафе?!
Обсебваше се. Не му харесваше. Не знаеше какво да направи.
Стана от леглото и се запъти към кухнята. Отвори хладилника и започна да търси нещо за ядене. Нямаше голям избор: няколко яйца, отворена консерва и няколко сбръчкани сливи.
"Нищо интересно" - затвори вратата на хладилника с раздразнение и се тръшна на стола. Дори и кафе нямаше желание да си направи. Недоумяваше какво се случва с него. Беше нелогично. Вече измина половин година откакто спря да я вижда. Пълна тъмнина, празнота. И все още мислеше за нея. А дори не я познаваше. Изгаряше го отвътре някаква необяснима страст по нея, страст която не беше изпитвал преди. Това момиче като че ли притежаваше някава магическа сила, която действаше само на него. Дали и с нея беше така? Дали и тя мислеше за него? Дали и тя се нуждаеше от него, за да загаси пожарът, който той беше взривил в нея?... Едва ли.
Спомни си посленият път когато щеше да я види. Да щеше. За малко. И пак се разминаха..
Бяха на един светофар. Тя стоеше на отсрещната страна на улицата, между хората. Той я зърнна. Сега вече знаеше какво да направи. Всичко зависеше от него! Сега щеше да я спре, да я хване за ръката и всичко щеше да се промени!
Той я наблюдаваше от отсрещната страна на улицата. Тя също го забеляза. Отново му се усмихна и вдигна ръка за поздрав.
Сърцето му се разтуптя. Кръвта нахлу в главата му-"Сега! Сега е моментът" -помисли си той - " Най - накрая ще се видим отново!"
Светофарът смени червеното със зелено и точно е последният момент се прокрадна един автобус. Много дълъг автобус, безкраен...
Маркос вече не може да я види! Изгуби я! За секунди... Започна да се чувства зле, несигурен. Паниката го обзема за мигове.
Автобусът минава и той започва отново да я търси с жаден поглед. Но тя вече не беше там, на същото място. Побиха го тръпки. Изпоти се. "Защо винаги я губеше?!? Каква беше тази негова орисия?!"
Търсеше я между хората, из улиците на града.., и нищо. Като че ли беше някакъв мираж! Но той я видя! Беше сигурен. Как беше възможно да изчезне безследно толкова бързо?! Като че ли се стопи измежду хората!... А той отново беше сам с това разкъсващо чувство на празнота отвътре.
Маркос си наля чаша вода от чешмата и взе да се рови из сиберпространтвото. След дълго лутане попадна на една много необичайна обява от Facultad de ciencias de Madrid(Факултет на науките на Мадрид).
Във обявата се търсеха хора търещи авантюри и желаещи да опитат нещо абсолютно ново. Пътуване във времето! Експериментът се провеждаше за първи път с хора...
"Колко вълнуващо!" - възкликна момчето. - "Дали да не се обадя? И ако това е един шанс да променя съдбата си? Да опитам да се срещтна отново с нея в миналото! И да променя нещата!" Сърцето му затуптя бързо. В главата му нахлуха множество мисли, като пчели бръмчаха в главата му и не го оставяха на мира. Може би това беше решението на неговият най-голям проблем!
Затвори за миг очи. Сигурно беше полудял?!! Заради едно момиче?! Едно момиче, от милиони, което дори не познава?! Това неговото не беше нормално.
Но какво ли не правят хората от любов!?
Все пак, реши да се обади. От отсрещната страна му вдигна жена с много любезен и топъл глас , която му обясни къде се намира факултетът, където трябваше да отиде, за повече информация.
Маркос затвори телефона и се облегна на облегалката на стола. " Нямам време за губене! Трябва да взема бъдещето си в ръце!" - възкликна младежът ентусиазиран, скочи от стола и се отправи към своята нова цел.
........... ............ ............
Гореща нощ. Почти 41°С. Маркос не можеше да заспи. Въртеше се вече два часа в леглото.
През главата му минаваха какви ли не мисли.
Утре беше големит ден! Денят който щеше да промени живота му! И ако не успееше?! Ако нещо се объркаше и той останеше там в миналото?!! Какво пък, бяха само някави две години...?
Маркос се опитваше да си спомни разговорът с доцента от факултета, с който говори. Приличаше му на сън. Не си спомняше кой знае какво от разговора, ушите му бръмчаха, главата му не спираше да ражда идеи, т. е почти не слушаше. Не беше способен.
Доцент Перез му говореше нещо за нарушаване законите на стандартната квантова физика... Какво беше това...? Не можеше да си спомни добре... Като че ли щеше да пътува по някакъв тунел...Първо са започнали да експериментирът с фотони, симулирайки поведението им през тунел във времепространството и взаимодействието им със самите себе си. По време на експеримента фотонът преминава през пространствено времевият тунел, връща се назад в миналото и взаимодейства със себе си.
Все още не бяха експериментирали с хора...
Заплащането също не беше за пренебрегване.
Но Маркос не се интересуваше чак толкова от парите. Той имаше план! План, който можеше да промени светът му! Неговият свят. Както той го искаше. Заслужаваше си риска. В този момент тя за него беше "всичко".
......... ........... ..........
Стана от леглото още преди да е иззвънял будилникът. Почти не беше спал. Нощта му се стори безкрайно дълга, несвършваща...
Щеше да отиде там по-рано, за всеки случай.
........... ............... ............
Маркос развълнуван оглеждаше капсулата в която беше затворен. Приличаше на ковчег, модерен,от някаъв метал. Много лъскав, но тясен, ужасно тясен и студен. Притаи дъх. Не знаеше какво да очаква. Уж нямаше да усети болка... Имаше на разположение 15мин.! Достатъчно ако всичко се развиеше според плана. И той беше сигурен в усехът му.
Затвориха капсулата в тунела. Тя започна да се върти бавно, после по - силно. Чуваше се някакъв странен звук, механичен, методичен, без съзнание...
.......... ............ .............
Какво се случваше с него?! Защо му се виеше толкова свят?! Гледаше в земята и крачеше забързано. "Къде отивам? Защо се чувствам толкова зле?Какво ми става?!" - трескаво мислеше той. В съзнанието му изскочи образът на доцент Перез, капсулата... Започна
да му се изяснява всичко. Та той вече беше в миналото! Само трябваше да се огледа.
Намираше се на улицата, когато автобусът ги раздели. Бръкна в задният джоб на панталона и извади мобила си. Същият ден. Беше 13/02. Как да го забрави?! Един ден преди св. Валентин! За него това беше някакъв знак е тя ще е бъдещата му любов!
Часовникът показваше точно5 мин преди да се срещнат. Имаше достатъчна време, за да мине от отсрещната страна на улицата и да се видят. Да се потопи отново в нейните очи!
Да види нейната усмивка от близо. На една целувка разстояние!
Развълнува се. Пресече улицата у я зачака там. Точно там, където я видя преди. Започна да си фантазира, какво ли щеше да се случи когато експеримент свърши? Щом той променяше миналото, какво ли щеше да бъде сега, след две години?? Дали тя щеше вече да го чака отвън? Неговата любов! Разтърси леко глава, като че ли му се струваше малко невероятно. Погледна часовникът още веднъж. Да, вече беше време да се срещнат!
Не я виждаше... Маркос започна да се оглежда трескаво наоколо. Нямаше и следа от нея...
" Но как е възможно?! Трябва да е тук! Същият ден и същият час!?" Въртеше глава във всички посоки,но неговата Дулсинея не се виждаше от никъде.
Автобусът! Маркос видя автобусът, който ги беше разделил преди. Идваше към светофарът. Момчето беше отчаяно. Не можа да я види! Плъзна бегъл поглед към автобусът който минаваше пред него...., и хоп! Тя беше там! Вътре ?!! Но какво правеше там?!
Тя трябваше да бъде сега тук, до него!
Този път тя го беше видяла първа и му чукаше по стъклото за поздрав. Устните и отново се разтвориха в широка усмивка. Очите ѝ го хипнотизираха и този път. "Наистина имаше нещо магическо в нея!" - помисли си той пак.
Тя сложи ръката си на стъклото, но той не можеше да стигне толкова близо до тази купчина ламарина, която я отнасяше от него. От неговото бъдеще... Имаше хора.., той се опитваше да си направи път през тях, но автобусът беше по-бърз, отнесе я без Маркос да можеше да направи каквото и да е.
........ ........... ............
Още веднъж това виене на свят, гадене. "Ще повърна!" - помисли си Маркос - "Чувствам се ужасно." После изгуби съзнание.
Когато отвори очи си даде сметка че е в една болнична стая или поне на него му приличаше на такава. До него стоеше доцент Перез.
-Е как си приятелю? Постигна ли целта си? Какво се случи?
Маркос се понамести по-удобно и отпи малко вода от чашата, която беше на шкафчето до него:
- Не можах да направя нищо! Но бях аз! Наистина бях аз! Видях я. Но в други обстоятелства... Не успях да говоря с нея! Не можах да променя миналото! - проплака момчето и изведнъж мислено се пренесе отново там, откъдето се беше завърнал преди малко... Спомни си как се чувстваше... Как се опитваше да промени нещо, което вече се беше случило.
-Д-р Перез, моля ви, дайте ми още една възможност! Искам да опитам пак! Ще се върна в друг момент!
Доцентът се замисли :"Колко странно, Маркос знаеше точно как ще протекът нещата и въпреки това не можа да направи нищо. Имаше промяна, малка но съществена... Защо? На какво се дължеше?"
Доцент Перез прокара ръката си през косата, като че ли му помагаше да мисли. Използваше доста често този жест. Подпря брадичката си с ръка и спря погледът си отново върху Маркос :
-И казваш че не можа да промениш нищо? Абсолютно нищо?!
- Всъщност имаше много малка промяна. Несъществена. Когато аз отидох на мястото където в видях преди..., този път я нямаше.
Видях я в автобусът, който преди ни беше попречил да се видим. Но резултатът е същият! Видяхме се от разстояние и нищо повече!-проплака Маркос. - Искам да опитам още веднъж, моля ви! И вие някога сте били влюбен, нали?
............. .............. ..............
Пак това ужасно чувство на слабост, гадене, болки в главата. Маркос се тътри по ръкавите на метрото. Хора отвсякъде. Приличаха на мравки, всички забързани, не виждащи, не чуващи запътени към своя мравуняк. Всеки виждаше само своята реалност. Всеки живееше само в своят свят, в своята собствена халюцинация.
Маркос дойде малко по-малко на себе си. Ускори крачка. Този път трябваше да успее. Беше последната му възможност. Нямаше да я пропусне този път! Нали сега щяха да бъдат само двамата! Дори и за малко. Щеше да се възползва от всяка възможност която му се предоставяше.
Чувстваше че съдбата му се променяше с всяка измината стъпка. Сърцето му се разтуптя от радост.
Чакаше я на ескалатора.., както първият път. Всъщност тогава не я чакаше, просто тя се появи внезапно с целият хаос които донесе с себе си. Маркос се усмихна на този спомен, дошъл за сетен път в мислите му.
Сега той щеше да говори с нея! Да поиска тел ѝ номер! Да ѝ каже че е луд по нея!... Може би това не.. Колебаеше се мислено момчето.
И ето я! Слиза по ескалатора. Със същите чанти, както преди! Главата на Маркос изведнъж се налива с кръв. Разтреперва се: "Но как е възможно?!! Кой е този до нея?!!"
До "неговото" момиче върви едно момче, изгежда по - възрастен от нея. Също носи багаж.
Маркос се вцепени. "Не може да бъде! Това не го очаквах! Кой е този?!?" В този момент едната чанта пада от ръката на момичето и вещите ѝ се пръскат отново по стълбите... Но този път започна да ѝ помага момчето, което беше с нея.... Маркос не знаеше какво да направи. А и времето му свършваше... Сега тя дори нямаше да се запознае с него. Никога!
Маркос наведе унило глава. Не можеше да повярва че се провали отново. Нещо го докосна по крака! Погледна. Беше една малка топка, цялата облепена в миниатюрни парченца огледала. Беше от нейните вещи. Взе я в ръката си и се приближи до заетата с прибиране на вещите двойка.
-Мисля, че е твоя. - измърмори под носа си Маркос.
Тя го погледна право в очите. Погледите им пак се срещнаха и той отново усети искрите между тях. Ръцете им отново се докоснаха... И пак изпита същото гъделичкане в стмаха, както преди.
-Благодаря ти много! - усмихна му се отново тя и Маркос се изгуби в усмивката ѝ. Онемя. Оперативната му система пак се беше прецакала.
Беше му непосилно да си представи, че пак се провали. Като че ли беше безсилен да промени миналото. Имаше някаква сила която не му позволяваше. Може би именно това беше съдбата. И Маркос разбра, че беше само един статист в нейният филм, в нейната реалност. Някой който в нейният живот нямаше значение. А в неговият свят беше на обратно- именно тя,- беше всичко!
И той беше неспособен да го промени по никакъв начин.
........... ................ .............
Маркос се събуди целият в пот. Пак същата стая на Факултета по науки.
"Ох, сънувал съм! Било е само кошмар!"
Вратата се отвори и влезе доцент Перез:
-Добре дошъл отново! Как беше този път?
"Не е било сън" - помисли си разочаровано момчето. Всичко приличаше на някакъв кошмар, кошмар от който все още не беше се събудил. Пак всичко е пусто и призрачно, и болно... И пак тази празнота отвътре... По-голяма от преди.
Маркос изведнъж се пренесе отново в онзи свят от който едва се беше завърнал. Още веднъж усети тази болка, това безсилие което почувства тогава:
- Безсмислено е! - почти изплака той. - Не можем да променим миналото! Като че ли се връщаме само в нашата реалност! Разбирате ли ме? И тя е програмирана да се развива под някакъв план. Като вид виртуална игра, с нейните закони и правила...
Доцентът замислено поклати глава.
Маркос продължи :
-Всъщност можем да правим само малки промени, незначителни неща... - поспря се за малко да помисли- А може би не, може би съдбата винаги ни контролира и ни кара да си мислим, че изборът е само наш?!?
Наши са само мислите и опитът получени от дадената ситуация. Струва ми се, че само това можем да променим. И ако този опит е лош да го превърнем в нещо хубаво, положително. Да възкръснем наново!
Доцентът като че ли не го и слушаше. Беше забил поглед в нищото и разсъждаваше. Не беше си представял, че експериментът можеше да има този край.
Машината на времето не служеше за нищо...
Съдбата има своя странен начин да ти покаже уроците в живота. Понякога е доста болезнено, но едно е сигурно: има неща, които не можем да променим. Единственото което ни остава е да ги приемем.
- Миналото не може да се промени.. - повтори като, че ли на себе си доцентът, обмисляйки го от различни страни. - Но, бъдещето можем да променим! Грижейки се първо за настоящето.
© Нели Р Всички права запазени