Пътят към "Сборището на ренесансовите сатанисти"

разказ на ужасите! - да не се чете от лица под 18 години!



                                                 1
   Интересен е силният човешки стремеж да търси рядкото и необяснимото, дори и това да му коства здравето, разума или живота. Макар и да знае, че може се окаже в плен на уродливата клопка на страха желанието да надникне "зад ъгъла", за да даде отговор на любопитството си в много от случаите е по-голямо, отколкото обземащите го противоположни разумни мисли. Защото човекът, за разлика от останалите животни е откривател, който не се задоволява с малко, а иска да знае все повече и повече тайни от заобкалящия го свят.
  Именно жаждата за нови знания и открития бе тласнала Марко, Тони и Анна да тръгнат по пътя към зловещото, злокобното и изроденото! Може би несъзнавайки напълно за предстоящата огромна опасност те бяха решили да се впуснат в приключението втурвайки се стремглаво към неизвестността, осеяна с много тайни, загадки и мистерии!

 Марко, Тони и Анна бяха двадесетгодишни младежи, които обичаха да пътешестват и да откриват непознати места в района, в който живееха. Затова, когато чуха от бай Ради историята за Карстфурската гора и сборището на “ренесансовите сатанисти“, жаждата за интересни преживявания се отключи отново в техните съзнания. Те искаха да изпитат чувствата, които са изпитвали жителите на селото преди един-два века, или поне да усетят тръпката, че се намират на такова място. Вероятно това щеше да се окаже само мит, или някаква местна легенда, но самата мистерия, самото очакване че нещо неестествено може да се случи ги теглеше към онази посока.
   Бяха научили наскоро за село Карстфур, въпреки че то се намираше в самата община Белоградчик, на около двадесет и пет километра от градчето. Но не бяха виждали на нито една карта или схема на общината, а единствено бай Ради им беше разказал няколко истории и легенди, свързани с това място.
  Доколкото е знаел бай Ради, преди около два века в селото дошли някакви чужденци, които започнали да сеят зло у хората. Те били от една сатанинска секта, която се е наричала „Ренесансови сатанисти“ и членовете ù привличали жителите на селото в един манастир в гората и ги убивали. Но тогавашните власти са ги хванали в момент, когато извършвали ритуално убийство и ги осъдили на смърт. Последното желание на сектантите било след като ги убият да ги заровят в техния манастир, който наричали „Сборището" . Властите изпълнили това последно желание, но известно време след това почти всеки, който пристъпи в тази гора изчезвал безследно! От местната власт издали забрана да се навлиза в гората, но започнали изчезвания и убийства на хора в самото село. Никой не е могъл да каже причината за тези мистериозни случаи и затова изселили почти всички жители с изключение на шепа хора, които нямало къде да ги настанят. И така селото било зачеркнато от всички карти и документи, а на тези които изселили оттам им забранили за говорят за него.

   За да достигнат до тайнственото изчезнало селище тримата ентусиасти трябваше да отпътуват до село Салаш, откъдето да тръгнат по един черен и разбит път, минаващ под връх Ведерник. Автомобилът им - един стар Опел все пак се справи, въпреки буренаците и неравностите, през които трябваше да премине. Най накрая, когато изкачиха малкото възвишение Куцаровци и се спуснаха надолу пред тях се разкри голяма котловина. По средата на тази котловина между гъстите дървета се виждаха множество порутени покриви на стари къщи. На това място на картата не бе посочено селище, следователно по логика точно това село трябва да е Карстфур! Пъврата част от легендта на бай Ради се оказа истина! Тримата извикаха победоносно "уаааа"!

   Когато навлязоха навътре в селото, откриха, че то е много по-голямо, отколкото си мислеха. Вместо да заварят четири-пет къщи, струпани в малка територия, завариха голямо по площ село, с множество улици и разклонения. Но почти всички къщи бяха в лошо състояние, изоставени, а повечето от тях едва се виждаха от дърветата и храстите, обрасли в дворовете. В този район по принцип често се срещаха изоставени сгради, но в Карстфур те бяха страшно много. Тук-таме някой зле изглеждащ старец шеташе по разбитите улици или между бурените и храстите в двора си.
  Слънцето печеше жарко и по нищо не личеше, че лятото все още не е дошло. "Опел"-ът друсаше по обраслия с плевели черен път между къщите, а младежите с любопитство наблюдаваха оскъдния живот в това мрачно селище. От пътя се отклоняваха други черни улички, което означаваше, че вероятно няма асфалтиран път в селото. Обаче за тяхна изненада колкото повече навлизаха навътре, толкова по-често се срещаха големи и красиви къщи в класически, бароков, и ренесансов стил. В някои от тях Тони позна красивия и прелестен стил "рококо", в други имаше елементи на "виенския сецесион"! Но и тези къщи, въпреки великолепната си красота и изящество бяха с олющени фасади, изоставени и мъртви.
   - Как може такива сгради да се оставят на произвола на съдбата? - обади се с известно недоволство Марко.
   - Според мен за една община, на която целта е да привлича все повече туристи не трябва да позволява такива великолепни архитектурни шедьоври се рушат – отговори Анна.
   - Те изглеждат на повече от един век – каза Тони.
   - И също от толкова време не са ремонтирани – саркастично допълни Марко.
  Голямата изненада бе центърът на селото – той имаше стари павирани улици, опасани в красиви старинни сгради със стръмни покриви, долепени една до друга. По-надолу стърчеше високият купол на една катедрала, която приличаше на катедралите в Централна и Западна Европа, но за разлика от тях бе почти разрушена от времето. Всъщност целият център на селото имаше полуразрушен вид, като някои здания вече се бяха превърнали в руини. А паветата по старинните улици почти не се виждаха от бурените. Никакви хора не се мяркаха, сякаш цялото това селище бе един открит музей на архитектурата, чиято дейност е преустановена доста отдавна. Марко каза:
   - Да ти кажа честно, прилича ми на някое малко чешко градче, на което жителите му за избягали преди доста време.
   - Ако някой се заеме да го реставрира, би се превърнало в страхотен туристически център, уникален за България! – предложи Ани.
  Паркираха "Опел"-а на една пуста улица и се загледаха наоколо. Под една красива сграда видяха отворена дървена врата на магазин. Тръгнаха към него и когато влязоха, ги посрещна един доста възрастен човек.
   - Кво искате? – грубо ги попита той.
  Магазинът не предлагаше голям избор на стока. Имаше само хляб и една наденица от неизвестна марка. Купиха два хляба и десетина парчета наденица и на излизане попитаха магазинера:
   - Къде се намира „Сборището на ренесансовите сатанисти“?
   - Кое? – попита той. – Вие подигравате ли ми се?
   - Не, просто питаме.
   - Откъде идвате и откъде сте чули за това? – продължаваше с грубия тон магазинерът.
   - От града сме и един съсед ни спомена за него.
   - То е натам, в гората в манастира. Но не стъпвайте там! Това е ЗЛОКОБНО място. В миналото са изчезвали хора!
  Докато говореха с магазинера, отзад влезе още един възрастен човек, който обаче носеше стар и овехтял костюм и изглеждаше малко по-добре от останалите жители, които видяха:
   - Здравейте, аз съм кметът на селото и се казвам Андрей Митеков. Мога ли да ви бъда полезен с нещо?
   - Търсим „Сбирката на ренесансовите сатанисти“. Мислехме че е някаква легенда, но преди малко ни казаха че съществува – отговори Ани.
   - За съжаление съществува. Елате с мен навън. - каза той и излезе.
  Те тръгнаха след него по едни тесни и кални улички. Заведе ги на нещо като площад, на който се намираше голямата запустяла катедрала, която видяха преди малко. Имаше и още няколко запасени стари сгради, а от другия край течеше река.
   - Това е Кирската река, а отсреща е старото място – и посочи към едни потрошени покриви, които се подаваха между гъстите дървета. - За съжаление никой не иска да споменава това село, което някога е било красиво градче.
   - Личи си, че някога е било много красиво място – потвърди Тони.
   - А сега погледнете ей там – и кметът посочи един горист хълм отсреща. На върха на хълма, сред гъстите дървета, се мярнаха два черни купола и върхът на някаква сграда с остър покрив. – Това е манастира! Но не ходете дотам. Има ЗАБРАНА!
   - Защо? – любопитно попита Тони. – Искаме да ни разкажеш историята на това място, ако не те притеснява.
   - Няма проблем - очевидно за кмета бе голямо удоволствие да разговаря с други хора, различни от тези които вижда почти всеки ден тук.
   Те седнаха на една пейка и се заслушаха внимателно в разказа на Андрей Митеков. Всъщност неговата историята не бе много по-различна от тази, която им разказа бай Ради, но с повече допълнения и подробности.

  През хиляда осемстотин осемдесет и девета, малко след Освобождението, в Карстфур били повикани петнадесет монаси и свещеници от Чехия, Полша и Словения заради католическата вяра, която имали хората тук. Те били едновременно и архитекти и строители, като е трябвало да променят бездушния османски вид на това градче, а също и да построят католически храм и манастир.
   Това трябвало да бъде една организация от служители на вярата, които проектирали сгради и катедрали в неоренесансов стил, като влагали орнаменти, колони, статуи, балюстри от древногръцката архитектура. Такива били всичките сгради, които построили тук, включително и катедралата и манастирът в гората. След това монасите заживели в манастира, като някои от тях често прескачали до катедралата, за да обучават и пренесат местните свещеници в дълбоките дебри на вярата.

   Обаче се оказало, че тази организация не били католически свещеници, а някаква сатанинска секта, наричана „Ренесансовите сатанисти“, които вярвали, че сградите в ренесансов стил са най-удобни за извършване на магии, заклинания и проклятия, защото най-лесно привличат сатаната. Те започнали да учат местните на различни ритуали като често ги примамвали да отидат в манастира, където да практитуват познанията си. После започнали да изчезват хора или да ги намират убити по особено жесток начин. Тогавашният градоначалник извикал околийската и областната полицията и тези институции провели голямо разследване, което ги отвело в манастира в гората. Там се натъкнали на поразителна гледка – всичките петнадесет човека се били хванали за ръцете и говорели на някакъв неразбираем език, а двама от изчезналите се гърчели в предсмъртна агония като навсякъде по телата и  е имало страховити белези.
 Сектантите моментално били хванати и осъдени на смърт чрез разстрел. Те поискали като последно предсмъртно желание да ги убият и погребат в манастира. Точно преди да ги разстрелят, един от тях – брат Пшевски, проклел земята наоколо и призовал сатаната да ги дари с вечен живот. Миг след това проехтели изстрелите.
 Но изчезваниятта и странните убийства не престанали. Много деца и възрастни, навлезли в гората не се върнали повече, което наложило кметът да забрани влизането в гората. Полицията отново била привикана да разследва, обаче когато една група полицаи изчезнали безследно в гората, разследването било прекратено. Но поставили ограничаваща ограда, забраняваща достъпа до хълма. Няколко години не се случило нищо, но след това отново започнали да намират обезобразени трупове. През хиляда деветстотин петдесет и четвърта от околията предприели масовото изселване на хората и семействата и заселването им в други части. Останали само около сто и двадесет души, а днес са едва двадесетина. Градчето постепенно изгубило функциите си, било превърнато в село и бавно потънало в забвение.

  Дори и след продължилия двадесетина минути разказ на кмета малката група не се отказа да посети злокобното място, дори напротив – надъха ги още повече в търсенето на приключения. Явно тези младежи наистина бяха решили да намерят нещо интересно, което да задоволи любопитството им и насъбралта се жажда за разкрития.
  Те се разделиха с кмета, като му обещаха, че няма да ходят в гората, дори бяха тръгнаали с него към единствената кръчма в селото. Той обаче зави към кметството под предлог, че има спешна работа и когато влезе в сградата, младежите се обърнаха и поеха в обратна посока.


 

                                                   2


  Когато тръгнаха по разбитите улици на това, което кметът нарече "старото място", те се озоваха на едно площадче с малка порутена църква, откъдето започваше гората. Видяха висока телена мрежа и стар надпис: "Забранено преминаването!", но нямаха никакви намерения да спазят забраната.
   - Значи по моя преценка ще трябва да вървим три или четири километра навътре в гората, за да стигнем до там - обяви Марко, който се стягаше да бъде необявеният водач на групата. - Хайде, да не губим време и да влизаме!
   - Готово, банда! - извика весело Анна, след което и тримата се заеха да прескочат оградата. Тя беше прекалено висока и прескачането и отне около половин час. Хубавото бе, че не се мяркаха никакви хора наоколо.
  Оградата бе почти непревземаема. Анна и Марко прескочиха, макар и с големи мъки, но Тони бе по-тромав и бе на път да се откаже. И ако го бе направил щеше да вземе правилното решение, защото събитията, които се стовариха върху тях промениха живота му ЗАВИНАГИ.

   - Значи, по моя преценка, когато пристигнем, вече ще бъде доста тъмно, сигурно ще бъде около осем. Гората е много гъста и според мен ще ни отнеме два часа, докато пристигнем - каза Марко, докато пристъпваха по малката пътечка сред зелените дървета. Слънцето все още грееше с пълна сила, показвайки се с чести и неравномерни проблясъци между клоните и листата, но в гората бе малко по-хладно заради вечната сянка под дърветата.
   - Тъкмо ще усетим тръпката по време на мрак - отговори полу на шега Тони.
  Вървяха по нещо като козя пътека, която едва се различаваше заради избуялата трева по нея. По пътя не се мяркаха никакви твари, не се чуваха крясъци на птици или жужене на насекоми. Въздухът бе чист, свеж и приятен, а отрицателното въздействие на разказаното от кмета се изпаряваше.
   - Хайде да починем малко - предложи Анна, - изкачването е уморително и е по-добре да пестим силите си.
   - Съгласен съм с госпожицата - отново започна да иронизира Тони - и без това съм гладен. Хайде да хапнем по някоя наденица.
  Наденицата имаше добър вкус. След като я изядоха, те се излегнаха върху сухата земя като говореха и се смееха, а после неусетно се унесоха в сладка дрямка.
  Изведнуж се извиси пронизителен ВОЙ! Тримата бързо се върнаха в реалността, изправиха се рязко и се заоглеждаха! Воят се повтори! Беше дрезгав и грачещ и наподобяваше граченето на гарван, но далеч по-силен. Но наоколо се виждаха само дървета.
   - Какво беше това? - попита Марко, но въпросът му по-скоро бе риторичен, защото другите бяха не по-малко слисани.
   - Каквото и да е, гласът му определено има децибели. Може би е някое голямо животно.
   - Или някой дух на сатанист - прошепна Ани.
   - Стига де, още малко ще повярваш на историите - сепна се Марко.
   - Ти не вярваш ли?
   - Кой знае, чувал съм всякакви легенди, но повечето са измислици. Не вярвам, че съществуват такива неща.
   - Но не е ли странно, че никога не сме чували за това място, освен в приказките на бай Ради и тези на кмета и магазинера. А и кметът не изглеждаше като човек с умствени проблеми. Наистина може да е измислица, но тези факти са доста странни, не смятате ли? - говореше Тони. В този момент истеричният крясък отново проехтя!
   - Врана е, една голяма стара врана - обобщи Марко, след което се засмя гръмко - време е да ставаме.

  Дъбовете в началото на гората се смениха с големи букове. От време на време между тях се мяркаха ниски дървета и храсти като глог и шипка. Тримата се движеха безмълвно с наведени глави.
   - Тук е чудесно място за пикник! - наруши мълчанието Анна - Дори и Румен може да се съгласи да дойде, ако види тази красива гора.
 Тони я погледна унило, но след миг възвърна предишния си вид. Той харесваше Анна, но Румен беше гаджето ù. И въпреки че този Румен изобщо не бе забавен и интересен (срещите им с Ани бяха обикновено у него, като единственото, което правеха, е да гледат телевизия), но въпреки това тя предпочиташе да е с него.
   - Едва ли ще се съгласи, нали го познавам. По-скоро магаре ще се впечатли от това, отколкото михлюзин като него - отговори Тони.
   - Еее, може и да му дойде акъла някой ден - отвърна тя - кой знае!
   - Ако заведем Румен на самотен остров с палми, кокосови дръвчета и много мацки той ще се отчае, защото няма да има телевизор - ехидно каза Марко, което накара Анна го погледна със строго и сурово изражение. Беше и втръснало да чува подигравки и подмятания, относно не особено впечатляващия й приятел.

  Слънцето се бе скрило някъде зад хълма и лек ветрец ги обгърна със своята свежа хладна пелерина. След малко щеше да започне да се смрачава.
   - А дали вървим в правилната посока? - проговори Тони.
   - Ще разберем, когато пристигнем? - шеговито каза Анна. Той се усмихна и я погледна - в този момент тя му изглеждаше по-красива от всякога.
   - Ейй, мацко, само ни плашиш нас....- нов ЗВУК прекъсна разговора! Този път не бе протяжен писък, а нещо като груб и дрезгав рев, който продължи около секунда. Тримата застанаха на едно място и се спогледаха слисано. Марко се обърна и в този миг улови движение.
   - Там! - почти извика той. Някаква сърна ги гледаше втренчено, неподвижно и с уплашени ококорени очи. Те също се взираха в нея! Зад сърната се чу шум, който я накара да се обърне назад! Малко след това, явно подплашена от нещо тя отново извърна глава и хукна стремглаво напред, минавайки покрай тях без да им обърне внимание!
  Тримата наблюдаваха ужасено към отдалечаващата се сърна, а после почти едновременно се обърнаха и погледнаха напред! Очакваха от храстите да се появи някое огромно животно или звяр, но не видяха нищо. Поне засега!

   - Хайде да видим какво става - изрече Марко и тръгна напред. Тони го последва, но Анна остана.
   - Страх ме е - тихо рече тя. Тони спря и се обърна:
   - Спокойно, няма да има нищо, ще видиш.
  Анна тръгна решително към тях. Тя трябваше да бъде смело момиче и не биваше да показва страх от някакъв си шум или рев. В храстите и около тях нямаше нищо, но според Тони самата атмосфера се бе променила. Имаше нещо гнило, нещо не както трябва, нещо което се усещаше във въздуха без да може да бъде видяно или докоснато!
   - Въобразяваш си, сигурно оная легенда още не те е пуснала - каза му Марко, макар че и той усещаше същото. Някакво необяснимо, невидимо присъствие витаеше тук, имаха странното чувство, че са наблюдавани отнякъде, но накъдето и да се обръщаха не виждаха нищо по-различно от множеството дървета наоколо. Те тръгнаха смело напред, към "Сборището на ренесансовите сатанисти".
  Няколко минути след странното явление Марко изкрещя силно! Всички погледнаха към него, а след това към мястото, в което бе насочил погледа си. На земята, няколко метра пред тях имаше човешки ЧЕРЕП! Около него бяха разхвърляни кости, стави и ребра.
   - О, Господи! - прошепна Анна.
   - Какво е това, по дяволите? - извика Тони.
   - Тръпки ме побиват, мамка му! Почвам да се плаша яко! - ядосано изрече Марко.
   - Ето какво е станало с изчезналите хора - мрачно констатира Тони, - по-добре да се връщаме...
   - Ето гоо - възкликна в този момент Анна. Ръката и сочеше надясно. Те се обърнаха и видяха това, което бе посочило момичето.
  Три внушителни, но изключително мрачни сгради се мярнаха между дърветата. На две от тях имаше огромни сиви кули, които на фона на отиващия си ден изглеждаха черни. Манастирът приличаше на стар замък или затвор с тъмно минало. Атмосферата наоколо ставаше все по-отблъскваща!
   - Страхотноо - изумено викна Тони и тръгна напред, забравил за шока преди малко, - хайде да идем там!
  Марко и Анна тръгнаха след него. Целта на цялото това пътешествие се намираше пред тях и дума не можеше да става някой от тях да реши да си тръгне. Но усещането, че някой ги наблюдава и следи стана още по-силно! Страх от лоши предчуствия раздираше душите на тримата търсачи на приключения, обаче никой не искаше да даде гласност на своите мисли.

  Те вече стояха пред оградата на манастира и гледаха към мрачната реалност, разкрила се пред очите им! На пръв поглед гледката не бе по-различна от тази в селото - буренясал, покрит с трева и храсти двор, черни, изоставени, но с изящна архитектура сгради, но цялата местност бе пропита от загадъчност и мистичност. Това бе типично място, обитавано от духове - тъмни сгради, приличащи на страховити черни сенки на фона на потъмняващото небе, тягостна подтискаща атмосфера, създаваща лошо настроение и носеща се от всеки един предмет тук. Те приближиха към старата ръждива метална врата и я отвориха. В същият миг една леденостудена вълна мина през тях и ги стресира до мозъка на костите им. Младежите се поколебаха за миг, но след това влязоха смело в тъмния двор, .

  Трите здания бяха долепени една до друга. Самите сгради не бяха в много лошо състояние, защото бяха направени от дялани камъни като средновековните крепости. Красивите первази на прозорците и мощните колони около вратите им придаваха ренесансов вид. Нещо премина пред тях, но когато и тримата свърнаха глави не видяха никого. Атмосферата бе станала още по зловеща от преди малко, чувството на страх се бе засилило неимоверно много.
  Тони пристъпи напред и се спъна в нещо! Беше ГРОБ! Нервите му бяха опънати до краен предел и той изкрещя ужасено и истерично! Анна и Марко дойдоха при него.
   - Това е цяло гробище! - забеляза Марко - Ето вижте!
  Под тревата зърнаха множество бели камъни, върху които нямаше никакви надписи, но видът и самата им подредба показваха, че това са надгробни плочи. Интересното беше, че тревата в това гробище бе много по-ниска и по-отъпкана, отколкото тази наоколо, което бе наистина странно и необяснимо!
   - Хайде да оставим това гробище, че се смрачава! Искам да видя манастира! - смело предложи Марко. Анна и Тони кимнаха несигурно и тримата мълчаливо поеха по малката пътека, достигаща до входа на манастира.


3
 
  Първото нещо, което забелязаха в огромния вестибюл бяха картините. Огромните фрески по стените, показващи сцени на мъчения и зверски убийства се разкриха под слабата светлина, подаваща се през множеството прозорци. Красиви бели декоративни елементи разделяха зловещите картини, които се бяха разстлали по стените и по сводестия таван. За миг Тони си помисли, че влиза в един мрачен и ужасяващ вариант на двореца "Хофбург" във Виена. Марко извади бръкна в джоба си и извади фенерче:
   - Винаги предвиждам какво може да ни потрябва - изрече той.
  Вътре бе много студено и трябваше да си облекат якетата. От големия вестибюл се отклоняваха два коридора в две противоположи посоки. Имаше четири стълбища, две от тях водеха към коридорите на горните етажи, а другите две достигаха до високите кули. Тръгнаха към единия коридор, по който имаше множество врати от двете му страни. Те започнаха да отварят всяка една врата поотделно.
  Всяка стая беше гравирана с различни и все по-интересни гипсови орнаменти, които като по чудо времето не ги бе повредило. Във всичките помещения имаше по няколко ужасяващи картини на зверско насилие или гротескно мъчение. Но стаите бяха празни или почти празни. Тук-таме се мяркаха някакви битови предмети от типа на буркани или кутии, но не намериха нито една по-различна и по-интересна вещ.
  Поне засега нищо ужасно не се случваше. Все пак те затаяваха дъх при всеки по-особен шум или звук от падане или скърцане. Обиколиха първия и втория етаж, без да видят нищо по-интересно и забележително. Макар и това да ги успокояваше те бяха леко разочаровани от липсата на събития. Може би гробището и скелетът ще останат единствените по-запомнящи се неща, които щяха да зърнат, а злокобната атмосфера щеше да е просто плод на тяхното развинтено въображение.
  Третият етаж се оказа малко по-особен. На него нямаше нито ужасяващи рисунки, нито някакви декоративни украшения, а стените бяха просто голи и сиви. Стаите също имаха сив и грозен вид и бяха претъпкани с предмети като маси, столове и изхвърлени боклуци. В една от стаите Анна видя прашен нож, изцапан с някаква черна пръст, която имаше вероятност да е част от кръвта на някоя от жертвите. В друга стая намериха три почти изгнили счупени дървени колове, също изцапани в долната им част. Намериха и ръждясали вериги, множество въжета и камшици. Коридорът от другата страна на вестибюла бе много по-къс от останалите, като свършваше в една голяма желязна врата, на която имаше поставен катинар, който бе доста ръждясал и не бе труден за разбиване. Марко се зае с тази задача и тя не му отне повече от две минути. Но малко повече време им бе нужно докато се решат да влязат в тази единствена засега заключена стая!
  Вратата я отвори Анна. Стаята беше много тъмна заради оскъдната светлина и заради двата малки прозореца, които трудно биха осветили такова голямо помещение. Студът, който излизаше от нея, бе пронизващ като в дебрите на дълбока пещера. Марко я освети с фенера. Видяха множество статуи по стените и около прозорците, но те не бяха на божества и светци както е характерно за католическата вяра, а на страховити чудовища -  вампири, сатанински изчадия, върколаци и всякакви други зверове. По средата на стаята имаше голяма маса и много столове. Върху масата лежаха вериги, ножове, както и предмети, наподобяващи белезници. Цялата маса, голяма част от пода, както и някои от стените бяха обвити с черна и изсъхнала от годините кръв. Анна потрепери за миг, след което се хвана за рамото на Тони. Пристъпваха бавно като оглеждаха всяка една подробност, всяко едно кътче от мрачната стая.
  Някъде отдалеч се чуваха слаби звуци, който ги накараха да застинат за миг! Те се заслушаха, за да определят характера и произхода им. Това бяха СТЪПКИ! Някъде далече в манастира някой ходеше! Стъпките бяха бавни, дълбоки и тромави, все едно ходеше някой тежък човек. Марко отиде до единия от прозорците и погледна навън! И това, което видя го уплаши почти до смърт!
   Имаше чувството, че сърцето му няма да издържи на толкова силна уплаха! Сякаш някакъв импулс, в следствие на видяното току що беше отключил инстинктите му, защото звуците, които издаде сами излязоха от гърлото му! Защото въпреки мрака, който все по-настъпателно обгръщаше околността той видя ХОРА! Няколко човека, които не можеше да различи в тъмното бавно пристъпваха към входа!
  Анна и Тони дойдоха при него и също погледнаха навън.
   - Какви са тези? Господиии, какво става тук? - прошепна паникьосано Анна.
   - Може да са полицаи! Сигурно има сигнал, че някой влиза в забранено място - отговори Марко.
   - Хайде, да бягаме! - предложи Тони. - Напред, банда!
  Тримата излязоха от ужасяващата стая и побегнаха към един от коридорите.
   - Мисля, че оттам има изход - каза Марко и се забърза по някакво стълбище. Тони и Анна го последваха, като се препъваха по старите и разбити стъпала. Но когато слязоха в огромния вестибюл и видяха ТОВА, което идваше към тях, за малко не изгубиха съзнание! Сякаш най-лошите кошмари от сънищата или от филмите на ужасите бяха възкръснали в този прокълнат миг! Имаха чувството, че точно тук и сега светът им показва най-уродливото и най-прокаженото си лице!

  Те стояха пред злокобна орда от седем черни на цвят човекоподобни същества. Ярка луна се бе показала от хоризонта и осветяваше с бледа светлина лицата им. Кожата, или по-скоро обвивката им, бе тъмна на цвят, главите им бяха като черепи, покрити с черна кървава маска. На мястото на очите имаше тъмни несиметрични дупки, зъбите им бяха оголени и почернели, а косите им - сплъстени и мръсни. Носеха стари черни дрехи, които бяха ужасно повредени от влагата и времето. Земна маса, части от дъски и други материали бяха полепнали по тях като огромни пиявици.
  Младежите стояха безмълвни,потресени и невярващи на гледката, разкрила се пред тях! Никой от тях не виждал, дори и в най-ужасните филми толкова прокълнати и богохулни твари, никой не си бе представял, че някога ще се изправи очи в очи с толкова гигантски и всеобхватен стрес! Макар и да бяха подготвили донякъде за среща с нереалното и свръхестественото, тази шокираща гледка ги срази!
  След като малко по малко започнаха да се овладяват от паниката те бавно заотстъпваха назад, като приближаваха другия вход на сградата - този, през който бяха влезли. И когато наближиха отворената метална врата търгнаха да излизат през нея, но това, което видяха отвън отново ги отведе в дебрите на гигантския страх! На лунната светлина се мярна страховито зрелище - гробовете се разравяха, а от тях излизаха черни отблъскващи същества и приближаваха с изродена походка към тях, като им препречваха единствения изход!
  Интересно е, че в състояние на силен стрес или страх човек прави всякакви, дори налудничави опити да се освободи или спаси. В тези случаи паниката отива на заден план и отстъпва място на инстинктите, които често се оказват безпогрешни. Точно това се случи и с изпадналите в диво безумие Марко, Тони и Анна. Обградени отвсякъде, вместо да се впуснат във вихъра на истерията и да паднат в плен страшната съдба, те тръгнаха като на парад срещу чудовищната орда, минаха "през" тях като се блъскаха ту в едно, ту в друго изчадие и когато пред тях вече нямаше никого, хукнаха към входната врата на двора. Тогава паниката отново ги връхлетя и тримата започнаха да крещят истерично и да бягат напосоки. Тони се блъсна в едно дърво,  Анна се спъна в дупка, Марко спря лудия си бяг малко по-далеч от тях, изтощен и изцеден от преживяното. Малко по-късно тримата отново бяха един до друг, проснати на земята, и дишаха тежко и дълбоко.

  Така лежаха може би няколко минути или няколко часа, бяха изгубили всякаква представа за времето. Никой не говореше, а се чуваше само неравномерните им дишания. Луната се бе вдигнала по-високо в небосвода и сенките на дърветата се смалиха. След известно време вече дишаха по-спокойно, но бяха твърде отпаднали и уморени. И именно за това, когато чуха щракащите звуци зад тях не се обърнаха рязко, а го направиха плавно, дори мързеливо. Но когато видяха какво се задава зад тях и тримата скокнаха като ужилени! Един скелет приближаваше към тях!
  Марко, който за момент изпадна в състояние на психологическа пауза си помисли, че се намира на някакъв маскарад, обаче когато видя прозиращата лунна светлина между ребрата на съществото отново го скова неудържимия страх. Този скелет бе жив, движеше противно на всички природно закони и приближаваше бавно към тях. Тримата скокнаха от местата си и побягнаха надолу!
  Може би наистина легендата бе вярна и това бяха възкръсналите, жадни за кръв тела на ''ренесансовите сатанисти", тези които най-садистично са убивали жертвите си, тези които макар и мъртви са останали на земята като прокълнати слуги на сатаната, в който са се врекли!
  Марко, Анна и Тони не знаеха по кой склон на хълма се спускаха, не знаеха къде ще отидат, защото бяха загубили всякакъв вид ориентация! Тези преживявания им дойдоха твърде много, много повече, отколкото биха могли да приемат. Силите им бяха почти на изчерпане и те вече не бягаха, а ходеха между дърветата. Най-зле беше момичето, което едва спазваше темпото на движение наложено от момчетата. По някое време, усетили че губят всякаккви сили те седнаха да починат. Знаеха, че опасността още не бе свършила, но искаха да поемат въздух и да успокоят огромното сърцебиене в гърдите им.

   - Там! - посочи Тони и мигом Ана и Марко се обърнаха по посока на ръката му. В тъмнината се появиха няколко малки отблясъка.
   - Това Карстфур ли е? - попита обнадеждено Анна.
   - Мисля, че да - отвърна и Тони.
  Станаха и се затичаха в посоката, от която идваха светлините. Тони говореше, но думите едва му се разбираха:
   - Зная само, че трябва да прескочим високата ограда и сме спасени!
  Бягаха бързо по надолнището, към бленуваното спасение. Преминаваха бързо покрай дървета и храсти, като от време на време се спъваха от някой скършен клон . И тримата бяха мокри от потта, извираща от горещите им тела.
  Изведнъж Марко викна нещо несвързано и рязко се отклони надясно! Тони и Анна погледнаха за миг към него и после отново свърнаха поглед напред! И тогава ги видяха - няколко ЧЕРНИ СЪЗДАНИЯ им бяха препречили пътя! Спряха рязко и се обърнаха назад, но видяха други същества да идват от горе!
    - Господииии, няма ли да свърши най-сетнеееее? - извика истерично Анна.
  Те тръгнаха в посоката, където бе побягнал Марко, но зверовете ги подгониха. За радост спасителната ограда бе близо!

  Този път Анна и Тони бяха по-бързи, защото Марко се бе спънал в един дънер и панически опитваше да се изправи. Двамата му другари минаха покрай него без да го видят и да чуят отчаяните му викове за помощ! Те достигнаха до оградата и започнаха трескаво да се катерят по нея. Оградата бе доста висока и оборудвана с телена мрежа отгоре, но все пак бе прескочена с вещина от борещите се за живота си младежи.
  Марко се надигна, но ръцете и краката го боляха зверски. Обърна се и видя групата от уродливи твари, идваща към него след което се затича в обратна посока, като накрая се блъсна в желязната ограда. Започна да се катери, но ръцете му бяха твърде омаломощени и той падна долу. В този миг отзад се показаха няколко от тези същества и тръгнаха към него.
   - По-бързооооо - крещеше Анна - зад теб са!
  Марко погледна напред и тогава видя приятелите си от другата страна. Това сякаш му даде сила да  опита пак да изкачи оградата но хлъзгавите от потта ръце и огромното напрежение си казаха думата и отново тупна на земята. Анна и Тони видяха отчаянието и неописуемия страх в очите му.Приятелят им се бе отпуснал на земята и чакаше най-лошото!
   - Хайдее, Маркооо! - викаше Тони.
  Чудовищата идваха! Грозните им усти издаваха гърлени и страховити звуци като хриптене и стържене. Едно от тях хвана Марко за едната ръка и за рамото и го обърна, а друго го стисна за гушата и започна да го души! Изпадналото в делириум момче крещеше неразбираемо и нечленоразделно!
   - Маркоооооо - викаше като обезумяла Анна от другата страна на оградата!
  От шията на Марко бликна кръв! Тогава няколкото твари застанаха над него и започнаха да облизват червената гъста течност на живота, която в тъмнината изглеждаше черна. Тогава Тони и Анна ги видяха отблизо с цялата им богохулна същност - черната им обвивка представляваше мъртва изгнила плът, напоена с потъмняла и съсухрена от времето кръв, големи късове пръст и треви бяха полепнали по тази лепкава обвивка и падаха на земята, а оголените им зъби бяха почернели и от черната дупка на мястото на устата извираше остра и силна воня на мърша и на разложено. Уродливите създания лижеха и пиеха тази плътна течност с невероятна стръв и жажда.
   От цялото тяло на Марко шуртеше кръв! Той умираше! Техният дългогодишен приятел, този, с когото бяха прекарали много голяма част от живота си, бе разкъсван пред очите им от сатанинските кръвожадни твари и вече нямаше шанс за спасение!
   - Хайде да тръгваме! Хайде да се спасяваме! - викаше Тони като я дърпаше за едната ръка, но Анна упорито отказваше да мръдне от мястото си като ревеше с цял глас, полудяла и обезумяла от случващото се!
   - Неееее! - крещеше яростно момичето, като не се пускаше от оградата. Тони, който също бе в огромен шок, но се бе окопитил малко, се опитваше всячески да я освободи. Той отдели пръстите ù от оградата и я повлече със себе си надолу към селото. Марко вече бе разчленен на късове, но съществата все още не се бяха отделили от него.



4



  Лунната светлина осветяваше пътя им по кривите калдаръмени и павирани улички. Никой не се подаваше от къщите, никоя лампа не светеше за да покаже, че на това място има живот. Тони бе прегърнал Анна и двамата плачеха.
   - Всичко свърши! Вече сме в безопасност.
   - Марко е мъртъв, а ние си тръгнахме! - ридаеше неудържимо тя!
   - Ако бяхме останали и ние щяхме да сме мъртви.
  Те трябваше да намерят автомобила. Но все още се лутаха по малките улички на старото място, а когато достигнаха до моста над реката и тръгнаха по него, видяха зловещия черен купол на катедралата. Вече крачеха по големия, но празен и мъртъв площад на селото. Те тръгнаха нагоре към катедралата, към старинните улички с разбития паваж. Тогава се обърнаха назад и погледнаха към хълма. Куполите на манастира, известен като "Сборището на ренесансовите сатанисти" бяха обвити от слабо синкаво СИЯНИЕ, а някакви тихи, неразбираеми звуци се чуваха отгоре, примесени със слабия шум на вятъра. Анна вече се бе успокоила малко, но не толкова, че да може да разсъждава трезво. Все пак събра сили и прошепна на ухото му:
    - Искам да се махнем по-бързо от тук.
   - Ще се махнем, но трябва да намерим "Опел"-а - отвърна той като я поведе по уличките. Странните звуци от хълма се усилваха постепенно, а когато Тони отново се обърна в онази посока видя, че сиянието бе станало малко по-ярко.
   - Къде е тази проклета кола! - нервно се оглеждаше той. Един слаб, белезникав лъч се насочи от единия купол на манастира към върха на катедралата.
  Те вървяха по тъмните улички и се оглеждаха за автомобила. Едва сега забелязаха, че на всяка врата имаше по един нарисуван кръст, навярно по този начин хората тук се предпазват от злите сили. Черните силуети на бароковите и ренесансовите сгради от двете страни изглеждаха като огромни надгробни паметници.
  Качиха се горе на площада с кметството, където беше най-високото място в селото. Те гледаха с неприязън и омраза към зловещия хълм. Сиянието и лъчът сега се виждаха много добре. Видяха и още един блед лъч, който се насочваше в друга посока, някъде към края на селото. И точно там, под бледата светлина на луната забелязаха ДВИЖЕНИЕ! Някаква голяма група  от хора или същества се движеше в далечината!
   - Трябва бързо да намерим колата! - каза Тони - Хайде, бързо!
  Той поведе Анна по една от улиците. Къде беше тая кола, по дяволите? Не знаеха какво ставаше, но определено трябваше да напуснат по-бързо това проклето място. Те достигнаха стигнаха до нещо като малко площадче с паметник. И тогава видяха от една улица да се задават поне дузина същества. В далечината на лунната светлина трудно можеше да се определи какви са, но бяха с тъмни лица и се движеха със странна прегърбена походка.
   - О, неее! - простена Анна.
   - Давай надолу! - викна Тони и я поведе по друга улица. В края й обаче се появиха други същества и тръгнаха към тях. Тони и Анна спряха за миг ужасени! Това бяха същите твари като онези в манастира! Само че тук бяха повече, много повече! Сега двамата бяха хванати в капан - и от двата края на улицата зверовете идваха към тях!
  Тони отиде до една дървена врата и я удари с крак. Тя се отвори с лекота, но отвътре помещението бе малко. Той разби и съседната врата и пред него се появи стълбище.
   - Идвай! - викна към Анна и тя тръгна към него. Стълбището бе почти порутено, на няколко места имаше гола арматура. Те изкачиха двата етажа и тръгнаха към таванските помещения. Една ръждясала желязна стълба водеше към покрива. Те се покатериха по нея и отвориха дървения капак на тавана. В това време се чуха стъпки и удряне по дървени врати. Съществата вероятно идваха към тях!
  Не бе трудно да се покатерят на покрива, защото имаше отвор към него. Сградите бяха допрени и беше лесно да преминават от едната в другата. Но когато погледнаха надолу, кръвта им се смрази. !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!1 Вторият лъч, идващ от манастира, бе насочен към гробището, а от гробовете излизаха мъртъвци, които след тръгваха един по един към селото! Всички улички в долната част бяха пълни с ходещи трупове. И въпреки че вече бяха привикнали към ситуацията на непрекъснат страх и уродливи изчадия, тази гледка ги шокира неимоверно. Те стояха застинали и загледани в този ПАРАД НА МЪРТВИТЕ, неспособни да реагират на случващото се, сякаш пред очите им АДЪТ бе слязъл на земята или бе дошъл денят на Страшния Съд!

   След около минута Тони се съвзе от вцепенението и се огледа. Видя ''Опел''-а по една от страничните улици, недокоснат все още от богохулните изчадия. Видя и отвора, който водеше към вътрешността на сградата. Той беше спасителят в случая, той трябваше да поеме спасяването на двамата, защото Анна все още не можеше да се отърве напълно от паниката, която я обзе след като видя как разкъсват Марко. Той също бе паникьосан, но някакъв импулс, някакъв вътрешен глас му бе подсказал, че ще умре, ако не действа бързо. Викна към обездвижената от ужаса Анна нещо като "хайде", но то прозвуча нечленоразделно и дрезгаво. След това я хвана за рамото поведе надолу, към тъмнината.
  Излязоха от сградата и тръгнаха по една доста тясна улица, по която нямаше настилка. Според Тони трябваше да изминат още две преки или тридесетина метра, докато се доберат до автомобила. От тясната уличка излязоха на малко по-широка, която се вливаше в трета. И точно там се случи НАЙ-ЛОШОТО!
  Тъкмо когато излизаха на третата уличка, бяха пресрещнати от орда кръвожадни изчадия! Съществата ги хванаха със студените си лепкави, но силни кокалести ръце. Смрадта беше непоносима! Тони се завъртя и удари няколко от тях, след това отблъсна ръцете, които го държаха. После побягна, но някакви нокти разкъсаха тениската и направиха огромна бразда по кожата му. Ранен и кръвясал той се измъкна от съществата и побягна по тясна улица, като се спря на едно малко площадче, за да зачака приятелката си. Обаче Анна не успя да се измъкне! Тя ревеше като бясна, опитваше се да се освободи, но няколко същества я държаха здраво. Тони се чу да крещи името ù, но този звук, идващ от гърлуто му звучеше приглушено и сякаш идваше от далеч. Видя, че Анна бе цялата окървавена и злите сатанински твари пиеха кръвта ù! Той разбра, че вече бе сам!

   Злокобната паплач вече бе тръгнала към него, когато същият този импулс на спасението се обади. Тони бе още жив и трябваше да се спаси! Той побягна в обратна посока! Мина през малката уличка, мина покрай сградата, от която бяха излезли, и се озова отново на малкото площадче с паметника. Тогава видя това, което му бе направило впечатление одеве, това бяха кръстовете по вратите! Спомни си ударите на съществата по дървените врати, когато бяха вече в сградата, но те така и не влязоха вътре, или поне не ги беше видял! Той удари с крак една врата, която също като другите се разби лесно и влезе в едно малко антренце с две врати, водещи към други помещения. Но той застана до разбитата външна врата и я затисна с крак.
  Изродените твари започваха да пристигат едно по едно като клиенти пред отварящ магазин! Тони стисна зъби, след което започна да изрича една молитва на глас. Изчадията застанаха до вратата, като издаваха непоносими и страховити хриптения и пътхания! Едно от тях я удари, но след това се отдръпна, сякаш беше опарено от горящ предмет. Тони вече натискаше вратата с рамо, но друг удар сякаш разтърси мозъка му. Видя че едно черно изчадие се държи по кожата си и по лицето му се бе появила гримаса на болка. Вратата с кръста явно бе надеждна преграда, поне засега.
  Един голям камък счупи стъклото и го цапардоса по темето. Той изкрещя от болка и от стрес! Още един удари по дървеното тяло на вратата. Тони си помисли, че ако изродите я отворят, ще могат безпрепятствено да влязат вътре и тогава с него щеше да бъде свършено! Той натискаше вратата с все сила, а възкръсналите мъртъвци хвърляха огромни камъни по нея!

   Изведнъж всичко утихна! Спряха ударите с камъните, както и зловещите хриптения. Тони надигна глава и погледна - ордата бавно се оттегляше сякаш бяха отиващи си зрители след края на театрален спектакъл! Той отвори вратата - някакви изчадия минаха покрай него, без да му обърнат внимание! Дали не бе някакъв капан? Погледна към хоризонта - зората се подаваше с оранжевия си оттенък, а луната бе намалила силата си заради бавно прииждащата дневна светлина. Нощта бавно щеше да отстъпи мястото си на идващото утро. Съществата се прибираха от там, откъдето идваха - от гробището, може би денят бе непоносим за тях. Видя в далечината как те влизаха в отворените си гробове и изчезваха от лицето наземята. "Сборището на ренесансовите сатанисти"вече не бе обвито от сияние и двата лъча бяха изчезнали.

5

  Тони бавно се движеше по злокобните мъртви улици. Навън ставаше все по-светло. Когато мина покрай мястото, където бяха убили Анна, намери един оглозган розов скелет, а около него бяха нахвърляни остатъци от дрехи и пръст. Извърна глава от отвращение и погнуса! Някъде наблизо един петел се обади. Най-сетне намери "Опел"-а, имаше късмет, че го бяха оставили отключен, защото ключовете бяха у Марко. Извади стартера, допря двете жички и колата запали. След това Тони се отпусна на седалката и затвори очи. Едва сега започна да осъзнава мащаба на това, което се бе случило. Той изживя най-ужасния си кошмар, пред който най-страшните му сънища бледнееха. Двамата му най-добри приятели бяха убити, а той бе на косъм от смъртта. Как ли щеше да се отърве от този шок, как ли щеше да каже на родителите на Анна и Марко, че децата им са убити от зверове? Как щеше да каже на полицията за тези убийства? И дали щяха да му повярват?

  Ощипа се да провери дали това не е някакъв сън, но уви - не беше. Случилото се бе самата реалност. Той натисна педала на газта и автомобилът потегли по безмълвните и разбити улици на Карстфур.