Тя се будеше всеки ден с ясно съзнание за това, което я очаква - отново тази тъпа, съсипваща болка… Дали заради есента, която бе настъпила като зловещ повей, носещ усещане за край, или заради наближаващата зима, която сякаш идваше да каже - “След мен нищо вече няма да е същото…“. Но то отдавна не беше същото.
Още от страшния момент, когато малкият й подреден свят се преобърна наопаки от великата илюзионистка – Смъртта… Рани. Тя ги усещаше всеки път, когато помръднеше, когато поемеше дъх, когато се усмихваше или просто мълчеше… Дори когато само отвореше очи сутрин.
Светът бе друг. Тя не виждаше смисъл в нещата, които я радваха преди. Не можеше да се смее, не можеше да се радва на дъжда, който все така радостно заливаше сутрин прозореца й... Не, нямаше смисъл от този дъжд, защото той не можеше да разпилее агонизиращите й сълзи… невидяни от никой, скрити…
Сред приятелите си мълчеше… Тази скръб не бе само нейна. Тя не смееше да протегне ръка и да докосне лицата по които още личаха незасъхнали сълзи, напомнящи за мъка не по-малка от нейната собствена… Нямаше право да плаче. Всеки щеше да я заплюе. Защото не беше силна, защото не можеше да приеме фактите, защото не виждаше вече смисъл да живее и да отваря очи сутрин… Давеше се в думи, неизказани, горестни, скрити, отчаяни и свещени, защото бяха за него… Срамуваше се да каже какво чувства, а й се искаше да крещи всеки път когато сърцето й срещаше тази ужасяваща празнота, оставена след него… Понякога усещаше, че се задушава и се свличаше някъде, където никой не би могъл да я види и да я обвини, че е слаба… Всъщност тя живееше в миналото и не виждаше път напред, защото се давеше в грозно отчаяние и умираше бавно от раните си…
И никой не знае къде свършва всичко това и дали изобщо някой е способен да намери покой след един нелеп край на всичко и унищожение на детската вяра, че винаги всичко ще бъде наред…