Още половин час. Сестра ми спи на рамото ми. Изглежда спокойна, а сърцето ù бие с ритъма на влака. Навън небето е притъмняло, а е следобед. Стара планина и Искър изпълняват тайния си ритуал в дефилето, а ние, пътниците, сме извратените воайори на любовният им акт.

Още 23 минути. Сестра ми се раздвижва и си почесва нослето. За мен тя все още е 2-годишното дете, което поех от ръцете на баща си, който ми каза: “Отсега нататък е твоя грижа”. В ума ми извиквам всеки спомен от забравеното от Бога място. Не съм се връщала от цяло десетилетие, а ми се струва, че все още живея там всяка нощ. Село Райски дол с почти отвесните улици и един магазин, който в края на октомври поръчва провизии за цялата зима, тъй като след като падне първия сняг, никой не може да стигне до Рая, както му викаха жителите.

Още 18 минути. Нервна съм. Ако кажа, че ненавиждам Райски дол, ще бъде недостатъчно. Не че мразя хората, гледката и селския живот. Аз не понасям, че това място е в мен. Затварям очи за момент.

Минаваме поста за селото. Значи вече баща ни знае, че точно след 6 минути влакът ще спре пред палката му и двете му дъщери ще бъдат единствените пътници, който ще слязат и никой няма да се качи. Чудя се дали ще му проличи, че се радва да ни види. Едва ли – дори десетилетие няма да промени баща ни – кантонерът на Райски дол.

Влакът забавя и аз събуждам бебето (сестра ми). Слава Богу, не носим багаж и бързо се придвижваме към вратата. Влакът спира и слизаме. След няколко мига баща ни се усмихва и казва: “Добре дошли. Вървете в къщата, аз ще затворя и идвам”. Спирката е пуста – все същата от миналото. Такава е и в сънищата ми кошмари. Спирката е осветена от една единствена лампа. Приглушената ù светлина като прожектор осветява пейката – незаменим член на семейството на кантонера. Мразя я тази пейка.

Къщата ни е скрита от плет, който някога беше жив. Дори аз имам спомен от това. Само той скрива къщата от релсите. Майка ни мразеше влакове и релси. След 2 минути сме в кухнята и вече приготвяме вечеря. Аз съм очарована, че баща ни е заредил хладилника – това е все едно топла прегръдка и целувка в нашето семейство.

Татко влиза и пита дали може да помогне. Бебето се обръща и го прегръща. Аз го поглеждам и той я обгръща леко с едната си ръка. По лицето му е изписано недоволство и неудобство. Прегръдката трае няколко мига, но знам, че сестра ми не забелязва. Така е добре – бебето знае, че е обичано, и не е нужно да разбира баща ни.

Вечерята е готова и масата е сложена. Ние сядаме и ядем в тишина. След това се местим в хола, където татко пуска телевизора, а сестра ми разказва какво се е случило в нейният живот през времето, когато я е нямало. Тя всъщност се прибира често и за около 2 часа  разказва седмицата си. Обичам я затова, че може да запълни неудобната тишина. Аз знам, че татко я слуша, но не отговаря. Разбирам, че се интересува само по бръчките на челото му. Когато е доволен, те почват да трептят, а когато е ядосан, те почти се опъват. На сестра ми не й пречи, аз издавам различни звуци като знак, че слушам, и я разпитвам, все едно не съм получавала подробен отчет за деня й всяка нощ между 11.30 и 12.45. Баща ни загася телевизора и съобщава, че си ляга. Ние го следваме по стълбите и отиваме в детската стая. Там сестра ми включва телевизора и казва, че утре ще е хубав дълъг ден. Аз не й отговарям – това е нещото, което тя повтаря от миналата година, откогато се опитва да ме накара да се прибера. Не че 10 години не се беше опитвала, но едва последният път беше без недомлъвки и постоянното й напомняне и хленчене помогнаха.

“Искам да прекараме 8 март в Райски дол със семейството, како.” Така започна всичко. Откакто се помня този ден беше специален за нас. Беше празник – по-голям от Коледа и Великден взети заедно. Всъщност не мисля, че баща ми е празнувал нормален празник, откакто майка ни напусна първия път. От малка баба и дядо ме вземаха при тях в селото два дни преди Коледа и на Велики четвъртък и оставах при тях за празниците. След като се роди сестра ми, това продължи. Всеки празник сме прекарвали при тях. В къщата на кантонера се празнуваше само деня на майката. Ритуалът бе създаден от баща ми, веднага след като майка ми си заминала първият път на 7 срещу 8 март с единствения влак към столицата, който минава през село. Баща ми пуснал влака да тръгне – такъв е той. Оттогава той я чака всеки ден, а на деня на майката празнува нейното съществуване. Беше ми казал, че е важно да отбелязваме празника, защото майка ми е специална и го заслужава. Така щяла да се върне. Явно не намираше знаковост в датата на нейното заминаване.

Ставаме, защото е около 7 часа. Слизаме при баща ни, който вече е почнал да прави мамините палачинки. Без да поздравя аз се включвам в готвенето. Сестра ми подрежда масата и декорира с нарциси – любимите цветя на майка ни.

Звучи любимата музика на майка ни. Татко я усилва до дупка и си тананика. Аз затварям очи и дишам дълбоко. Отварям очи и слагам на масата две тави с палачинки и сестра ми лакомо се облизва. “Хайде, момичета, знаете, че трябва да се ядат топли. Майка ви така казва” – първите думи на татко за днес. Аз не си спомням тя да е казвала такова нещо. А нейни палачинки съм яла един път – сутринта след като си бе заминала втория път. Под тавите с палачинки имаше бележка и няколко изсушени нарциса.

Тя гласеше: “Простете, но не мога”

Приключваме със закуската и се чува звън. Баба и дядо са дошли да ни видят. Както винаги те не влизат -  сякаш къщата е храм на непонятна за тях религия. Разбирам ги, особено днес. Със бебето излизаме с тях. До селото се върви двадесетина минути и е приятно да говориш с външни хора. Те ме разпитват за кариерата на психолог, за която аз се смея, че съм избрала, за да реша собствените си проблеми, като междувременно се оказва, че помагам и на други хора. Стигаме до къщата, която донякъде приемам за роден дом. Влизаме и се настаняваме в светлата гостна. Определено не е такава, каквато я помня. Тапетите са нови и многоцветни. Пердетата и мебелите са други. Това не ме натъжава – нормално е нещата да се променят. Трябва да се развиваме, да остаряваме, да преживяваме, да се борим. С ентусиазъм се прехласвам по новата мебелировка и хваля баба. Дядо се смее, а тя се изчервява.

-         Толкова по-различно от къщата на кантонера, в която все едно времето е спряло. Знаете ли, че спим на детските си легла. Добре, че не сме пораснали много – казвам аз и се смея искрено.

Баба навежда глава. Дядо нищо не казва. Бебето само мърмори: “Како, трябва да оставиш татко на мира”. Аз си мълча – мога да кажа толкова много, но щом досега съм мълчала, сама съм го избрала.
Помагаме на баба за обяд и сестра ми пита дали баща ни ще дойде. Майка му се усмихва и отговаря: “Мила, баща ти се качи до село да пазарува за вас и това е първото му идване от 5-6 години. Аз ходя до спирката, за да видя дали е жив. Не мисля, че ще дойде дори и заради кака ти”. Аз я поглеждам и с ирония отговарям: “Не съм майка ни, бебе”. Тя ме стрелва с поглед и отива да оправи масата. Чуваме вратата да се затваря и баба се обръща към мен:

-         Не мога да те разбера, дете. Ту се опитваш да я предпазиш от реалността, ту си толкова строга и директна.

-         Бабо, тя не трябва да става като него! – отговарям, като опитвам се да запазя самообладание

-         Знам, нали за това я отведе. Така и не каза какво... – и се спира

Аз я поглеждам и се чудя дали толкова ще я учудя. Тя и дядо знаят, че баща ни е още влюбен в майка ни. Разбират го и му прощават. Но и те не са съвсем наясно. Чудя се дали и тогава биха го толерирали. Дали ако знаеха наистина, дядо би могъл да го вразуми. Може би татко ще се върне към реалността, към живота. Знам, че е глупаво и детско да вярвам все още, но го обичам.

-    Бабо, аз трябваше да замина – продължавам аз.

-         Но трябваше ли и нея да вземаш – пита баба с огорчение и обида

Аз си поемам дъх. Какво можех да направя. Това беше единственият начин.

-         И да я оставя на произвола и на вашите визити до плета...

-         Дете, знаеш, че...

-         Знаеш ли, че откакто се помня, татко спи на единствената пейка на спирката. Не само когато е на смяна. Всеки ден. Чака я, вярва, че майка ще се върне. Когато поотраснах, ходех в тъмнината, за да го прибирам. Първата нощ след като майка си тръгна отново малко след раждането на сестра ми, той заведе и бебето с него. Отидох да ги търся. Той беше заспал, а тя беше будна, но толкова премръзнала, че не можеше да плаче. Не знаех дали е жива... – гласът ми почти не се чува.

Не гледам баба, не мога.

-    Оттогава я мъкна със себе си навсякъде. Аз съм й майка, но не искам този празник за себе си. Той е за майка ни, която ни изостави. Татко приспиваше бебето с приказка. Говореше как с майка са се запознали и как силно са се обичали. Разказваше как станал кантонер и как когато се оженили, оправили къщата. Дори за живия плет имаше история. Разказваше как майка искала да е птица и да лети. Галено я наричал “птице моя”, а нейният любим вид бил кукувицата. Не споменаваше, че майка ни наистина е излетяла. Казваше само че много ни обича, че те още са женени и ние трябва да я чакаме, докато сме живи.

-         Той я обича, бабо – тихо казва баба.

-         Аз обаче не искам да обичам така. Не искам да живея така. Не го искам и за бебето.

Баба млъква. Аз бавно вдишвам и издишвам.

Обядът започва. Говорим и почти забравям за разговора. След около час и половина тръгваме към спирката. Отдалеч чувам музиката на майка. Влиза ме в къщата и баща ни е наредил всички нейни снимки по масата.

-         Хайде, разгледайте. Вижте колко хубава е. Тя все още е такава.

Сестра ми отива при него, но симулира интерес, докато ги разглежда. Гледала ги е милион пъти. Може би, дори когато гледа мен, вижда нея. Радвам се, че сестра ми не се надява и от това не я боли. Успяла съм да я предпазя от това, което беше моя живот в тази къща. Аз се присъединявам към тях точно когато татко почна да разказва за запознанството им. Смешно е как той никога не сменя думите, с който говори. Сякаш те са потопени и извадени от тяхната история.

Правим вечерята и сядаме на масата по-рано от обикновено. След това отиваме на единствената пейка и сядаме. Да чакаме, да се надяваме. Баща ни казва: “Молете се, вярвайте, викайте нейния образ и тя някой ден ще се появи”. След няколко минути той почва да повтаря историята. Когато стига до това колко майка е искала да е птица, се обръща към мен и ми казва: “Колко приличаш на майка си”. Това заболява, но аз извръщам глава и вдишвам от студения въздух. Като дете физическата прилика с майка ми ме ядосваше. Всички ми го повтаряха, след което добавяха колко съжаляват. Дори се бях подстригала много късо – тя никога не би изгубила безценната си коса – за да не приличам на нея. Обаче по-късно осъзнах, че не е само това. Погледът ми е като нейния – трескав и търсещ небето. Исках да избягам от Райски дол, от семейството, от къщата с живия мъртъв плет. Бях като нея. В мен тече и нейната кръв, имам връзка с тази жена, която не мога да скъсам. Не мога и да забравя и тази земя, от която тя е избягала. В нея са моите предци и нашата кръв. Тук е родена и моята същност, и моята мъка. Тук са погребани моите сълзи и надеждите за семейство. Без майка и без Райски дол, нямаше да бъда... нямаше да съществувам. Не мога да загърбя Рая, дори за мен да е ада.

Оставяме татко да чака. Сестра ми първа става. Радвам се, защото тя няма да преживее това, което аз съм изтърпяла. Няма да се лута в кошмари. Няма да иска да избяга само за да осъзнае, че не може.

На следващия ден с нощния влак, с който майка предпочита да ни изоставя, аз си тръгнах без истински да успея да загърбя рая на своя баща.