Небето и земята се бяха слели и прегръдката им беше силна и болезнена. Валеше.
Трудно виждах пътя, чистачките на колата не успяваха да изтрият пороя от сълзи,
които небето изпращаше.Тъга обгърна душата ми и притиснах Николай до гърдите си.
Усетих как млякото намокри блузката ми. Протегнах ръка към детето и погалих
нежно косичката му. Скоро щеше да навърши годинка. Изпитах страх - силен,
неоснователен, необясним. Така си помислих тогава, а то е било предчувствие за
раздяла. Погледнах към Жоро, беше нервен и караше бързо. Помолих го да намали
скоростта, но той се усмихна и продължи уверено да преодолява коли и завои по
пътя, чиито очертания се размиваха пред очите ми. Дъждът не спираше.Светкавица
раздра небето и аз притворих очи. Беше за секунда и не видях колата, която се
вряза в нашата. Чух трясък и скърцане на ламарини. Николай изплака. Или така ми
се беше сторило. И всичко потъна в неописуема тишина. Не чувах, но виждах.
Ръцете ми не бяха удържали детето и то лежеше върху асфалта. Коли и хора, много
хора. И тишина. Някой ме вадеше от колата, виждах над себе си лица на мъже. Един
от тях плачеше. Протегна ръка към мен и усетих, че дърпа блузката, за да прикрие
гърдите ми, от които се стичаше мляко. Слабо започнах да разпознавам гласове,
клаксон на кола, сирена на линейка. Лежах върху яке и долавях мирис на мъжка пот
и тютюн. Запомних завинаги тази миризма. Дъждът не усля да я отмие. Николай
лежеше близо до мен, виждах го. И разбрах, че си беше отишъл с капките на летния
дъжд. Беше дошла раздялата. Тогава помолих мъжа, който държеше чадъра си над
мен, да го затвори, за да видя небето. И то ме обля с хладни сълзи. Потънах в
синева, закрита от смълчани облаци. И полетях като птица. Не исках да чувам
стоновете на земята и сирените на линейките, които ни отвеждаха в различни
посоки. Нямаше път, по който да стигна до детето.. Аз останах на инвалидна
количка и нямаше повече да тичам, за да прегръщам вятъра. И Жоро си отиде.След
две години срещна друга жена. Каза ми:
- Ако тя имаше твоята душа, а ти нейните крака, щях да бъда щастлив.
И избра краката. А те наистина бяха красиви. С Жоро
не се видяхме повече. Казват, че раздялата е една малка смърт. Но не е така.
Раздялата е по-страшна от смъртта. Отново вали. Седя до прозореца и се
опитвам с пръсти да докосна тънките струи, които се стичат по стъклото.
Поглеждам небето, което виновно наднича зад облаците и ми изпраща
спомена за дъжда, отнесъл мечтите ми
за друг свят - без тръни и Разпятия. Свят, в който няма раздяла.

следва продължение