За стария дядо Иван дните минава тежко и бавно. Всичките години сякаш се бяха стоварили върху костите и мускулите на тялото му и за него бе ужасно придвижването. Той осъзнаваше, че не е останал още много живот в него, затова всеки ден посрещаше със смесена тъга за отминалите дни и всички спомени, които има, но и с радост, че е имал шанс да изживее толкова много неща и че все още е на този свят, докато много други са си отишли къде-къде по-рано. Един необичайно топъл зимен ден, някъде около шестнадесети февруари, дядо Иван реши да се възползва като си направи малка разходка. Беше решил да мине по стария път, по който минаваше доста често, когато времето бе благоприятно за разходка. Тъкмо минаваше през едно малко паркче, когато учуден забеляза един средно голям паметник, построен наскоро да се извисява в парка. Вече доста изморен от пътя, старият реши да седне на една пейка близо до паметника, пък хем да си почине, хем да погледа новостта. Настани се удобно, подпря се на бастуна се и се загледа. Каква изненада бе за него, когато видя някаква червена книга, захвърлена на земята току пред него. Дядо Иван недовиждаше, затова си бръкна в джоба си, сложи очилата си, като в същото време си мислеше „Цяло чудо, че някой серсемин не я е опропастил веч !” Книгата беше сравнително запазена, с меки корици, обрисувана с бели краски и тъмни букви за заглавието – „Стихове и поеми за бойците”. Иван нивга не бе виждал такава книга, с такова странно заглавие и необичаен външен вид. „Сигур е нещо за освобождението”... – и разгърна страниците. Съвсем случайно попадна на следните редове:

... а той беден, гол, бос, лишен от имотът,

за да е полезен дал си бе животът!

„Левски !” – помисли си Иван „Ех, ако сега имаше поне малко хора кат него, ама не. Сега сите гледат само за себе.” Продължи да чете, като отгърна на друга, случайна страница:

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира: него жалеят

земя и небо, звяр и природа

и певци песни за него пеят...

Тук вече по погледа на дядото се забеляза лека почуда. „Добре де, тия ора нямали ли са семейства, деца, аджеба, та тръгнали да мрат за някаква си „свобода”? Все се чудя, ако сега бе таквоз положение, че бяхме в робство, щеше ли да има кой да стане да се бий ?... Ами ! Ще има то, по-скоро ще си умрат в кожата, отколкото да умрат в битката. Пък за апостол, да не говорим. Всеки наркоман, джебчия и затворник е апостол...” Такива мрачни мисли минаваха през ума на Иван, когато продължи нататък с книгата :

Българийо, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях,

и те за теб достойни, майко, бяха

И твойто име само кат мълвяха,

           умираха без страх.

Тук дядо Иван тихичко пусна няколко сълзи. Навярно този стих го бе разчувствал. „О, не зная, защо, ала мисля, че ги разбирам тез’ момци. Сигур няма сила на тоз свет, която да каже защо е тъй, ма просто Българите са народ много изстрадал и много преживял, та кой може да ни съди за желанието да сме свободни ? Макар и без толкоз животи, преборили сме се и вечний славен въздух ще диша всеки човек в наш’та държава.” На стареца не му беше нужна повече почивка, затуй стана и остави книгата на пейката. Чак сега за пръв път видя, че паметникът имаше надпис: „Апостол зоват го, ала той би отхвърлил и потъпкал всички прозвища и имена срещу едно единствено – Българин!”