Дойде топла и благодатна пролет. Слънцето се усмихна над отдавна жадуващата за топлина земя. Дърветата подмладиха короните си. Нежен аромат на цъфнали вишни облъхна целия град.

            Класната на един първи клас на едно от местните училища г-жа Петрова реши да  заведе своя клас в градския парк.

            По обед тръгнаха от училище. Пресякоха светофара и се отправиха към градските улици в посока към парка. Децата бяха усмихнати и жизнерадостни. Те се дърпаха закачливо и се смееха през цялото време. Дебелият Гошо разправяше на своя приятел – дългият Пепи някакъв виц за кумчо Вълчо, кума Лиса и заю Баю и се давеше от смях при думите:

-         А кума Лиса викнала на кумчо Вълчо: “Я виж, тоя пак е без шапка!”

Малко по-назад рошавият Косьо постоянно дърпаше плитката на Маргаритка и й подвикваше “ Маргаритка с дълга плитка в ЦСКА-рската агитка(явно вдъхновен от поредният мач “Левски”-ЦСКА и от предпочитанията на момиченцето към последния отбор). Маргаритка накрая се ядоса и се нахвърли върху него, но класната Петрова се провикна:

-         Тихо, деца, не се закачайте! Косьо, ако още веднъж дръпнеш плитката на Маргаритка ще има шамарче!- И Косьо се укроти. Маргаритка и тя се отказа да отмъщава на Косьо. Децата малко попритихнаха.

Стигнаха парка. Дърветата - бели като булки сякаш светеха с ангелска невинност и омагьосваха с аромата си. Тук- таме имаше и розови цъфнали ябълки, които пък като шаферки с розови рокли стояха до “булките” и сякаш ръсеха към тях невидими жито и бонбони , благославяйки сватбата на април с пролетта.

      Групата вървя още малко, после стигна детската площадка и децата се затичаха весело към люлките и пързалките, сякаш не са играли навън от години.

-         Нийл Армстронг лети към Луната!- провикна се едно момченце с къдрава руса коса от борда на една ракета-катерушка, на която се бяха качили още две момченца.- Пълен напред!

-         И сега Михаел Шумахер минава на предна позиция, задминавайки Мика Хакинен...- нареждаше друго момченце от една катерушка- кола.

-         А можеш ли да се люлееш до “чук” като мене?- попита едно къдрокосо момиченце едно друго с две кестеняви опашки, което се люлееше до него. И къдрокосото момиченце започна толкова яростно да се люлее, че люлката започна да скрипти и да пъшка шумно, когато се наклони почти отвесно. Другото момиченце гледаше със зяпнала уста.

Децата използваха всяка секунда за да се забавляват. Пързалката-слонче беше претъпкана, а децата се бутаха едно-друго по стълбите, защото никое нямаше търпение да се пусне напред по хоботчето на слончето. Някои даже с главата напред. На една катeрушка едно момиченце показваше на друго как да виси с главата надолу,придържайки се само с краката си.

            Само едно дете- момиченце с руси плитки и сини очи стоеше все настрана от другите и си играеше нещо на пясъчника. То по принцип не беше от общителните и цяла година не беше общувало с нито една от съученичките си. Две други момиченца- Оля и Вася си говореха тихичко за него от една катерушка:

-Чудя се как Теди може да бъде толкова затворена! Как така и през ум не й минава да дойде да си играе с другите, а все си седи на една страна, говори си сама и се прави, че й е много интересно.- отбеляза Оля.

- Знам ли, може би си е просто такава по природа.- отговори й Вася. Те погледаха още малко към Теди. По едно време и двете се стреснаха, защото от мястото, където седеше Теди изведнъж излитна един бял гълъб сякаш от нищото или по-скоро от ръцете на момиченцето. Оля и Вася се учудиха, защото не бяха виждали преди този бял гълъб да  отива при нея. Те се спогледаха, но не казаха нищо. Само Вася измърмори тихо на себе си: “Тая Теди е странно момиче” Двете момиченца погледаха още малко към нея, пообсъдиха я и после, когато им омръзна започнаха пак да си говорят за своите работи и да се катерят на катерушката. Но изведнъж вниманието на целия клас се обърна към Теди, защото момиченцето се качи на една катерушка и започна най- безпроблемно да балансира като професионален акробат на върха й. Класната Петрова се уплаши и започна да вика с треперещ глас: “Теди, какво правиш, ще се претрепеш! Слизай веднага от там!” И сама тръгна да хване детето. А момиченцето извика: “Няма да падна, те ме държат!” Оля и Вася се спогледаха отново в недоумение. “Те???”- извикаха в един глас. Но всички се успокоиха, когато момиченцето слезе спокойно от катерушката и престана да прави лудории. Класната си отдъхна, но  каза с все още разтреперан глас: “ Господи, понякога така ме подлудявате...”

            Децата поиграха още малко, после класната реши да ги поразведе малко по-навътре из парка. Те с малко неохота се откъснаха от площадката, но когато госпожа Петрова им каза, че ще ги заведе да се повозят на въртележките, те с радост приеха.

            Вървяха около 10 минути, когато изведнъж нещо се шмугна бързо между два дъба и изчезна, после пак се появи. Децата изкрещяха неистово: “Катеричка, катеричка!”. Теди също забеляза катеричката. Тя се спусна към нея, грабна едно жълъдче и завика весело: “Катеричке, катеричке, ела насам!” Животинчето вместо да избяга изприпка кротко до момиченцето. Всички се стъписаха. Не бяха виждали такова нещо до сега. Наистина дечицата и друг път бяха срещали катерички, но никога не бяха успели да спрат някоя. А малкото русо момиченце успя само с няколко думи.

            Всички гледаха удивени, докато Теди нежно галеше катеричката.  Класната измърмори тихо: “Невероятно!” и се хвана за сърцето, сякаш това беше по-страшно от предишната сцена с катерушката. Оля беше притихнала, ококорена до другите, но след малко се поокопити и се обърна към Теди.

-         Може ли и аз да я погаля?- попита с невинен тон тя.

-         Опитай.- отговори Теди.

Оля се спусна към катеричката, но преди да е посегнала към животното, то се уплаши и избяга.

-         А, какво става? – учуди се Оля.- Защо се страхува от мен? Защо при теб дойде,а от мен се уплаши?

-         Не знам. Може би просто не знаеш как да се държиш с животните.- възкликна Теди

-         О, така ли? А ти знаеш? С какво ти си по-добра от мен, та успя да я примамиш, а аз само като тръгнах към нея и я уплаших?

-         Може би...- понечи Теди, но класната я прекъсна:

-         Деца, моля ви, недейте да се карате! Оля, не се сърди! Може би ако и ти имаше жълъдче, щеше също да примамиш катеричката да дойде при теб.

Оля се намръщи и измърмори: “Да, бе, ако имах жълъдче...”, но повече нищо не каза.

      Децата продължиха напред в парка , водени от класната и най-после стигнаха до въртележките. Момченцата се качиха на въртележките с колички, а момиченцата- на тези с кончета. Оля и Вася седнаха точно зад Теди и Оля отбеляза:

-Виж я, пак е сама!

А Вася добави:

- И гледа към противоположното конче, сякаш има някой на него.- И двете момиченца се закикотиха тихичко. Теди сякаш не ги чу и продължи да се усмихва на другата страна, без да се обръща назад.

      По едно време Оля забеляза нещо много съществено. “Вася, не ти ли се струва, че краката на нейния кон се движат, а на нашите не се движат?”- попита тревожно тя. Вася погледна надолу към краченцата на кончето на Теди и забеляза, че те наистина се движеха нагоре-надолу, после се наведе към своето конче и откри липсата на тези екстри при него. После Оля с ужас извика: “Виж, главата му се е мръднала!” Вася погледна, но главата на кончето си стоеше все така обърната напред, както си е била и както бяха разположени всички глави на кончета на въртележката.

-         Този път лъжеш! Нищо й няма на главата на кончето!

-         Но тя се беше обърнала, мога да се закълна в това!- настояваше Оля.

-         Глупости, въобразяваш си!-отсече другото момиченце и добави: Понякога просто имаш твърде развито въображение.

-         Но...- понечи да се оправдае Оля, но в същия момент Теди се обърна назад към тях. Двете застинаха в очакване тя да им се тросне, задето я обсъждат, но с успокоение забелязаха, че погледът й беше по-скоро невинно учуден отколкото злобен.

След като спря въртележката, всички момиченца и момченца слязоха доволни и щастливи от нея, само Оля все още беше малко обидена за това, че Вася не й повярва. Тя действително беше видяла кончето да обръща главата си към нея и дори да й намигва за частица от секундата, но когато се е накланяла към Вася за да й каже, то явно се е обърнало обратно. Но въпреки това след малко, когато си купиха захарен памук, Оля се успокои и реши, че наистина може да й се е привидяло. “Вася е права. Аз наистина имам развинтена фантазия, може и само да ми се е сторило.”

      След малко слънцето започна да се скрива зад облаците и дойде време групата да си тръгва. Госпожа Петрова извика всички деца и им каза, че трябва да се връщат. Те се наредиха в група по две като само Теди остана сама. Оля и Вася се наредиха плътно зад нея. Оля все още спомняйки си за всички причудливи случки станали около Теди, не се сдържа и попита своята приятелка:

-         Не ти ли се струва, че тая Теди е странна птица?

-         Ами да, пък и ми се вижда малко надута.- добави Вася.- Ами, че тя не дружи с никой от класа! Чудя се дори дали изобщо има някакви приятели.

Оля помълча малко, после без да се обръща към Вася, направо се приближи до Теди и я попита:

-         Теди, имаш ли си най-добър приятел?

-         Да.- отговори с утвърдителен тон момиченцето.

-         И кой е той?- попита учудено Оля.

Теди не отговори веднага, а се усмихваше пред себе си неопределено на какво, после изведнъж отсече( все още с усмивка):

-         Той е Господ!- и продължи да припка весело по алеята.