17.11.2011 г., 14:50 ч.

Разказ без име 

  Проза » Разкази
698 0 0
5 мин за четене

 

 

Последните седмици определено бяха много щастливи за него. Въпреки че друг на негово място щеше само да свие рамене и да си помисли:

- Какво пък толкова се бе случило?

Но не беше така. Съдбата му отреди през последните два месеца да се занимава само със себе си. Запозна се с интересни хора. Остана много впечатлен от дъщерята на покоен поет, чиито произведения бе чел като ученик. Видя се с позабравен приятел. Проверявайки себе си, успя да се върне пълноценно в един свят, укрит от човешките погледи. Навярно скоро щеше да продължи и своите разходки нощем. А сега му се пишеше. Единственото нещо, което го спираше, бе множеството натрупани впечатления. Но сред тях се открояваха с особена светлина спомените за три случки. Те непрекъснато се преплитаха в главата му и една вечер реши ги сподели с белия лист.

Признаваше пред себе си, че с известен страх прие поканата да се видят със семейството на близначката. Знаеха с нейния мъж какво му се бе случило наскоро и че още не започва работа. Като стари приятели бяха решили да им гостува и с тяхна помощ да започне заличаването на тежкия спомен от станалото. Честно им разказа за мнението на лекарите. А те само се разсмяха:

- Нима започването на поредния ти, поне по тяхно мнение, живот не е повод заедно да уважим Епикур?

Вечерта започна нормално и завърши по обичайния начин. Страховете му се разсеяха, макар преживяното наскоро да бе оставило своите следи. А и все пак те бяха по-млади поне с 15 години от него. Но неговите възможности си оставаха същите.

Преди половин месец се срещна и със стар приятел-фотограф. Беше се върнал за кратко в страната и веднага му позвънил. Обикновено си пишеха, споделяйки кой с какво се занимава и какво е успял да постигне. Той не бе известен в страната, защото бе извън списъка с медийни и партийни любимци. Но това не му пречеше да продава доста успешно своите фотографии-картини във Франция. С удоволствие разбра, че приятелят му готви поредната си изложба. От дума на дума успя да разбере неговата тайна за постигане на успех. Най-накрая му бе задал въпрос, в същността на чийто отговор отдавна не е съмняваше. Но бе различно да чуе истината от самия автор.

- Кажи ми, как го постигаш?

- Кое точно? – изненада се приятелят му.

- Каква е тайната на твоите снимки? На пръв поглед сюжетите са обикновени. Цветя, женската красота, непринудеността на децата. Може да се види навсякъде. Но защо твоите фотографии лъхат на обич, която веднага сграбчва вниманието на зрителите?

- Това ли било? Много е просто. Снимам всичко с много любов. Опитай и ти. Лесно е. Вземи фотоапарат и го насочи към нещо, което обичаш. Природа, човек. Все едно. Сърцето ще ти подскаже останалото.

Слушайки своя приятел, пред погледа му се появиха няколко снимки, видяни по различно време, на един и същ човек. Общото между всичките бе точно това, за което говореха в момента. Всичките ухаеха на обич към тази млада жена. Беше все едно как изглеждаше на тях. Дали като принцеса, абсолютно чужда на скучаещите младежи. Изглеждаше странно не контрастът между техния външен вид, а отнасянето им с безразличие към естествената красота. Лятната вечер бе само нейната неволна рамка. На друга снимка пред обектива бе се изправила като истинска самодива върху тревата. Никой не знаеше дали разбира, че най-вълнуващата картина в нашия живот е усмихната боса красавица сред поляна с цветя. Гледката зад нея допълнително подчертаваше всяка извивка, родена от природата. Спомни си за още една снимка. Бе близо до морския бряг, като че ли очаква да се появи нейният кораб с алените платна. Отзад вълните разказваха истории за обичани русалки и сълзите на вдовици. Бе виждал и други нейни фотографии, но една наскоро го впечатли по особен начин и тогава ù каза:

- Снимката е много впечатляваща! Много ми хареса позата на смела и предизвикателна красавица. Готова корица на списание!

Съдбата му се усмихна и наскоро я видя за малко. Поговориха за общи неща, а накрая ù каза, което бе решил. Сподели, че за него всеки, който я снима, го прави с много любов към нея.

- Зная го! – кимна тя весело и камбанките на смеха ù запяха.

Личеше си, че е истинско щастие човек да се роди такъв като нея. Мислено ù пожела през целия си живот да се радва само на искрена обич. Какво от това, че животът е труден. Вярваше, че пожеланията се сбъдват. Щеше да бъде справедливо.

Последното, което му се искаше да сподели с белия лист, бе една вчерашна среща. Сутринта разговаря с достоен човек, който неволно му ставаше по-интересен и някак по-близък. Всеки разказа с какво се занимава в момента и се разделиха в обичайното приятелско настроение. Но когато се прибра вкъщи, не се сдържа да ù напише:

- Благодаря ти за отделеното време днес и за приятния разговор! Не зная кога ще има причина да се видим отново, но днес ме убеди, че в червено изглеждаш неотразимо впечатляваща.

Нейният отговор не го изненада. Предчувстваше какъв ще бъде, но знаеше и това, че всичко е само на думи.

- Много ти благодаря! Червеното бе избрано умишлено за срещата ми с един упорит, но очарователен телец, с лечебна и освежаваща кръвта му цел.

Затова бе откровен:

- Докато кръвта във вените тече, тя си остава една и съща. Колкото до другото, аз вярвам, че човек остава насаме със своите спомени за преживяно, а не със спомени, които е оставил у другите.

Написа последните думи и се замисли. Искаше му се следващата им среща да не бъде в същата обстановка, макар кафето да бе в приятен стил и от малкото в центъра, останали недокоснати от модерната, но безвкусна обстановка.

Нямаше смисъл какво повече да добави. Нима не бе писал за останалото. Който поиска, ще го прочете отново и ще разбере последното му желание.

Изпрати отговора си и започна да отделя неща за новата си книга.

 

© Вили Тодоров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??