Майор Сергей Викторович Глухарьов. Това беше името на милиционера, с когото трябваше да работя. Ако трябва да съм честна – налагаше ми се да работя с него. Да се пита Хесер защо и докога е все едно да се чудиш защо слънцето изгрява от Изток. Маг от неговия ранг дори не би ме удостоил с отговор. Така че въоръжена с много търпение и листчето с написаното име влязох в тъй нареченото Пятницко районно и се зачудих, защо точно аз? Можех да изредя 99 хиляди причини защо не ставам за поста, но Хесер беше категоричен, че отивам аз и никой друг. Първата и най-очевидна причина защо не ставам е, че съм момиче. Каква работа имам аз в милицията?! Там подхожда повече на някой от безскрупулните типове от оперативните. Те са свикнали първо да млатят, а после да обясняват. А аз какво? Петдесет кила с мокри дрехи – кой ще се стресира от мен?

 

Втората причина е, че не съм учила право (уча лингвистика, но това е друга тема) – какъв следовател ще ставам като не знам ни един закон както трябва? Да не говорим как мразя ченгетата. Със всичките им подкупни схемички и простотии. Пълна измет! Какво ли общо има делото на Светлината, че дори и делото на Мрака с тях? Различните имат свои закони и рядко имат нужда от помощта на хората.

 

Хесер и Завулон много рядко са на едно мнение по който и да е въпрос, да не говорим, че много рядко се решават да ме ползват с една и съща цел. Още по-малко и след като категорично отказах да се занимавам с тях и старческите им интриги (и дори не ща да си спомням защо). Борбата между Светлината и Мрака и вечната борба за надмощие са за редовите патрулни. Великите и Висшите отдавна са в примирие и предпочитат играта на нерви. По принцип и двамата старци гледат да уважават желанията ми, но само по принцип. Който очевидно не важеше в тоя случай.

 

И така, за разлика от офиса на Нощния Патрул, че и този на Дневния, Пятницкото районно се оказа доста голямо и ясно обозначено, дори за някой толкова зле с ориентацията, колкото бях аз – няколко сгради свързани с вътрешен двор. Всичко това оградено от висока ограда и бодлива тел отгоре. И въоръжена до зъби охрана – може да съм тъпа кифла, но мога да позная автомат като го видя. А тези момчета на входа бяха облечени така, все едно пазят склад с боеприпаси в Чечения, а не районно управление на милицията в центъра на руската столица. Абе, държава в държавата направо! Провериха ми документите – истинските ми документи впрочем – поне пет пъти преди да стигна до сградата, която ми трябваше. Влязох през вратата и се озовах до клетка с решетки, а точно срещу мен будка с надпис „дежурен“. Отидох при него. Посрещна ме отегчен поглед „ох, как ми писна от вас“. Сигурно ме взе за някоя потърпевша.

 

– Здравейте - казах аз с най-любезния си тон, – търся майор Глухарьов.

 

Отвърна ми отегчен поглед за секунда и после тъй нареченият дежурен се върна обратно към кръстословицата.

 

– Надолу по коридора, после в ляво, последната врата пак вляво – отговори ми дежурният машинално без да ме погледне.

 

Явно въпросният често го търсят. – Ама да знаете, че ще го чакате доста – кой знае защо реши да добави той.

 

– Нищо, ще почакам, щом трябва. Лека работа!

 

Коридорите бяха мърляви, мрачни, точно както подобава на районно управление – твърде много драми и гадости стават тук. Погледнах през Сумрака докато вървя, нямам нужда да влизам вътре, че да виждам какво става, това е за новаците. Беше пълно със син мъх - висящ на парцали като завеси около вратите, струпан като буци сняг по коридорите. Ясно, тук не работи нито един Различен. Иначе щеше да се чисти – за Различния да изгори синия мъх е като да забършеш прозорците в неделя.

 

Значи, докато чакам щях почистя аз, щом като няма друг. Спрях и влязох в Сумрака. Огън! – заповядах с едната си ръка и лилавите пламъци започнаха да поглъщат безмозъчния паразит по едната стена. Лед! – вдигнах другата си ръка и виолетовата четка започна да остъргва синия мъх по другата стена. Така, до няколко секунди цялата колония ще е в Небитието. Браво на мен. Излязох от Сумрака и се насочих към въпросния кабинет. На края на коридора, всъщност последният по коридора. Така ми беше обяснил дежурният.

 

Там намерих сива метална врата и табелка „Глухарьов С. В.“. Нямаше хора, затова реших направо да изнаглея и да почукам.

 

– Влезте! – отговори ми мъжки глас отвътре.

 

Не се смятам за спец, но съдейки по тембъра, този ще да беше едър. Ако е той. Иначе звучеше достатъчно търпеливо-отегчено, като човек, който по цял ден слуша чуждите проблеми и знае, че са дребна работа, но просто му се налага да слуша. Такъв тон използват обикновено лекарите и психолозите. Явно и милиционерите.

Побързах да отворя вратата и се озовах лице в лице с доста страшен тип. Едър, висок, бръсната глава, лош поглед. Имаше хубави очи, обаче ако го видя без униформата, хич няма и да ги загледам, а без се замисля ще реша, че е долнопробен бандит. Дребна риба, от ония дето пращат да сплашват длъжниците и да им чупят костите, но пък на мен ми вдъхна респект. Можех да се обзаложа, че държи бухалка в багажника на колата си. Като цяло хич не ми хареса. А като допълним, че беше и ченге – още по-малко. Картинката ставаше още по-зле като турим в кюпа и факта, че през следващите няколко месеца (вероятно) трябваше да бачкам с него.

 

– С какво да Ви помогна, госпожице? – попита той леко враждебно-отегчено.

 

Вероятно съм се застояла на вратата по-дълго от нужното и съм се издала, че го зяпам. Направо изръмжа. Ясно, никой нищо не му е казал, а аз нали съм цивилна днес. Ще бъде кофти...

 

– Ами - започнах аз, докато се самонастаних на стола пред бюрото му, – Търся майор Глухарьов.

– Вие не знаете ли да четете? – промърмори отегчено той и ме стрелна с още един враждебен поглед. – Това е моят кабинет. Аз съм Глухарьов. С какво да помогна? – натърти той на последния въпрос.

 

Последното прозвуча по-скоро като „Ей сега ще ти откъсна главата“, ама карай. Хич не почвахме добре. Рискове на професията. Само не знаех на моята или на неговата.

 

– Вижте... виж, нали може на „ти“? – продължих фамилиарно аз и извадих документите от чантата си.

 

Там всичко беше обяснено просто и ясно. Като за идиоти, пардон – недружелюбни ченгета.

 

– Не съм тук за жалба. Аз съм новата ти колежка. Всичко е описано тук, прочети го и ще разбереш – поясних понеже ме гледаше много странно и побутнах папката към него.

 

За негова чест, той я взе и наистина зачете. Първите две страници. След което остави бавно папката на бюрото, все едно е пълна с нитроглицерин, и се наведе към мен. Погледът вече от враждебен беше станал изпепеляващ. Мразя да ме гледат така.

 

– Къде е? – изръмжа той в лицето ми все едно съм рецидивист.

– Кое къде е? – недоумявах аз.
– Скритата камера – отговори той със същия тон. – Денис наистина се е постарал този път, но е толкова нелепо, че трудно ще се хвана. Ако беше пропуснал тая част с магиите, можеше и да допусна, че си дошла на стаж, но това е пълен абсурд.

 

Той започна да се смее. Не ми вярваше. А се налагаше бързо да му обясня, че това е самата истина. Лошото беше, че идея си нямах кой е тоя Денис. Хесер можеше да си направи труда да ми каже, или пък Ирина Сергеевна, нали е от нейния контингент. Ама не, зарязаха ме сама да се оправям!

 

– Това не е шега, Сергей Викторович – казах аз и поклатих глава, проклинайки късмета си.

 

За по-сигурно, реших да се обърна към него по име и презиме. Обикновено хората го разпознават като знак на уважение, но тук не мина. Повечето хора не се смеят на подобни разкрития, но явно Глухарьов имаше странно чувство за хумор. Или просто беше безумно резистентен към Различните. Има и такива хора.

 

– Да бе да - не повярва той, – Да не би Агапов да те праща? Само неговата глава може да роди подобна измишльотина. Аз впрочем ей сега ще му я разбия...

 

Той стана и тръгна към вратата. Вероятно с явното намерение да разбие нечия глава. Нямах представа кой е въпросният Агапов, но лошо му се пишеше, ако Глухарьов стигне до него сега. Затова му препречих пътя към вратата. Е, почти, защото не му стигах и до рамото. Той два метра мъж, аз – кльощава девойка метър и петдесет. Много драматично се получи. Като в роман за Втората Световна война.

 

– Не се шегувам, това не е лъжа – повторих аз и наклоних глава назад, че да го погледна в очите.

Чак врата ми почна да се схваща. Той се подпря на вратата и се наведе към мен, сиреч надолу. Много убедително се правеше на страшен. Или изобщо не се правеше, знам ли...

 

– А какво е тогава? – после след кратка пауза добави – Колко гущера ти платиха, че да ми разиграеш тази сценка?

– Николко, честна дума. Ако не ми вярваш, върви питай Зимина.

– Зимина? – присви очи той.

 

В тая усмивка имаше нещо хищно и лошо – все едно си в нещастие. Явно споменаването на името му направи впечатление, но точно в момента не можех да си позволя да бърникам в паметта му, че да разбера защо.

 

– Със сигурност ще я питам. А сега се измитай от кабинета ми. Имам работа.

 

И така, без много да се церемони, ме хвана за рамото и ме изхвърли навън. Не се учудих, че може – все пак беше два пъти по-едър от мен – но се учудих колко е нагъл. Различните по принцип имат определена аура, която кара хората да са мили и любезни с тях. Учтиви, най-малкото. Хората не я виждат, но някак си я усещат. А на него явно не му влияеше.

 

Аз обаче съм си нагла по природа, затова реших, че преди да си тръгна победена и с подвита опашка от полесражението, ще мина през кабинета на Зимина, или на Ирина Сергеевна по-точно, за да й кажа, че има проблеми. Признавах си, поне пред самата себе си, че Глухарьов ме плашеше. Ама аз по принцип не съм много добра в общуването с противоположния пол.

 

Казват, че хората изпитват несъзнателно влечение към Различните, без значение дали самите Различни са съгласни, или не. Държат се добре с тях, стараят се да им угодят, такива неща. Аз обаче през годините съм си изработила такива бариери, че повечето бягат презглава, още като ме видят. Но какво да се прави. А този Глухарьов – не, нито го притеснявах, нито го впечатлявах, нито пък ми повярва. Пък е човек, това поне проверих. По-скоро той притесняваше мен. Както и да е.

 

Тръгнах да се връщам по обратния път и да търся кабинета на Зимина. Оказа се, че на отиване съм го подминала. Тук също нямаше хора, така че много се надявах и вътре да е празно. Почуках на вратата и влязох без да дочакам да ми разрешат. Беше празно, за мое щастие.

 

– Той те изхвърли, нали? – попита тя, без да вдига глава от някаква папка ДЕЛО.

– А ти нищо не си му обяснила, нали? – просъсках аз в отговор и започнах да правя тигели напред-назад из кабинета.

 

Хубав кабинет, просторен, имаше и разни цветя. Обичам цветята.

 

– И да се бях опитала, нямаше да ми повярва. Аз сама не вярвах, докато Борис Игнатиевич не ми показа няколко трика. Защо не му показа и ти нещо такова?

– Нямам такъв навик. Аз не съм оперативен работник, Ирина Сергеевна. Не съм свикнала да убеждавам хора в съществуването на Различните...

 

Точно тук вратата зад гърба ми изскърца. Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера кой е.

– Пак ли ти, бе? – измърмори той и вече ме дърпаше за лакътя.

И от тук искаше да ме изхвърли, очевидно. На косъм бях от някое заклинание, за което ще съжалявам после на Трибунала, ама какво да направя – защитните заклинания са ми инстинктивни.

 

– Серьожа, недей! – докато се усетя, Зимина беше застанала между нас, с ръце на гърдите му.

 

Работата беше повече от ясна – тея двамата са любовници. Ясно и защо ме натресе при него, а не на някой друг колега - просто му имаше доверие.

 

– Тя не те лъже. Ще ти обясня всичко – продължи умолително началничката на Пятницкото районно.

 

Той ме погледна мрачно над главата на любовницата си и направи крачка назад. Добре поне, че ме пусна. Сигурно щяха ми останат синини от тая хватка. И трайни психологически травми от срещата с него изобщо.

 

– Седнете, и двамата – каза Ирина Сергеевна и сама се настани на бюрото си. – Серьожа, заключи вратата – той тъкмо посегна към ключа, но аз вдигнах ръка.

– Не е нужно. Докато трае този разговор никой няма да може да влезе или на чуе и дума от него – направих лек пас, по-скоро за да покажа, че правя нещо, отколкото от необходимост.

 

Глухарьов се обърна към мен и ме изгледа учудено. Аз просто се усмихнах.

 

– Магически трикове. Ще ти обясня някой друг път.

– Ира...Ирина Сергеевна, обяснете ми, моля Ви, какъв е този фарс – започна той, сочейки ме с глава.

 

На нея говореше значително по-мило, отколкото на мен. Някак галантно.

 

– Сергей, това не е фарс, за съжаление – поклати глава партньорката му. – Нощният и Дневният патрул на Москва ще работят заедно с нас по общо разследване и тя е техен сътрудник. Всичко е описано подробно в документите, които ти е дала.

– И които той не прочете, а побърза да ме изхвърли от кабинета си – допълних отмъстително аз.

– Ама вие всички сте се наговорили! – извика той и удари по масата. Учудих се как не я счупи. – Няма да слушам подобни глупости! – рече той и стана да си върви.

– Никъде няма да ходиш, Глухарьов! – обадих се аз с гробовен глас.

 

Този почваше да ми лази по нервите вече. Застанах срещу него и реших да му върна злобния поглед.

 

– И кой ще ме спре? – просъска той и се наведе заплашително към мен. – Ти ли?

– Именно – кимнах аз.

– Не си познала – той ме отстрани от пътя си с една ръка.

 

Не се съпротивлявах – нека си троши главата. Сложи ръка на дръжката и се обърна.

 

– Ира, от теб не го очаквах това – мрачно каза той на Ирина Сергеевна и натисна дръжката. Вратата не помръдна.

 

Той продължи да натиска дръжката и да бута вратата, но тя стоеше като направена от камък. Аз просто чаках да се умори и да погледне назад.

 

– Какво значи това? – обърна се той към мен.

– Значи, че вратата ще си остане затворена, докато този разговор не приключи. – отговорих му аз.

– Къде са ключовете? – изръмжа той и преди да успея да отговоря, ги видя и ги грабна.

 

Опита се да отвори вратата, без успех. Нито един от ключовете не пасна в ключалката.

 

– Ама сте хитри, да ви се не види – промърмори той ядно. – Да смените ключовете от връзката с други след като заключите!

– Никой нищо не е сменял. Това са ключовете и никой не е заключвал вратата. Просто вратата НЯМА да се отвори, докато аз не кажа – информирах го аз.

 

Той се обърна и вече почна да ме хваща страх. В тоя поглед не се четеше нищо добро. Вече си приличаше на долнопробен престъпник, какъвто вероятно беше по душа. Едва не се огледах наоколо за да видя откъде ще извади бухалката.

 

– Отвори вратата, пикло, или аз ще...

– Или какво? – просъсках аз и вдигнах ръка.

По нея бяха накачени поне двайсет заклинания, всичките доста забавни. Аметистовият пръстен на дясната ми ръка обаче сработи първи, при това преди да успея да наглася заряда. Той е настроен за борба с магове от Първо Равнище. Глухарьов беше пометен от лилава ударна вълна и проснат в един стол. Изглеждаше меко казано шокиран и пребит.

 

– Не обичам да си служа със сила срещу хора, но ти ме предизвика – казах аз и потрих ръце, за да деактивирам окачените заклинания.

 

Не ми се мислеше какво може да стане, ако някое от другите сработеше със същата сила. Все пак не исках да го убивам, а в момента си личеше, че го боли.

 

– Какво му стори? – проплака Ирина и се хвърли към него. – Серьожа, Серьоженка, къде те боли? – той беше в полусъзнание след удара и се превиваше. Можеше да произведе само потиснати през зъби стенания. Лошо... много лошо... – Викай бърза помощ!

– Дръпни се! – заповядах аз и Ирина се подчини без въпроси.

 

Явно в гласа ми се беше появила оная подчиняваща нотка, на която хората са вярвали от зората на времето. Коленичих до стола на Глухарьов и сложих ръка над сърцето му.

 

Да, бях се престарала, но аметистът е един от най-добрите защитни амулети – един сантиметър кристал прави силово поле от над метър. Малко Различни го ползват, защото на малко Различни им хрумва да впрегнат и силата на кристалите в своя полза. Силата се мултиплицира по равнището на онзи, който носи бижуто. Обаче повечето Различни гледат с насмешка на бижутата, особено мъжете. Голяма грешка. А аз, нали съм дива, пък и обожавам дрънкулките, имам много такива амулети. За беля точно в момента носех няколко аметистови кристала. И за още по-голяма беля, повечето бяха над два-три сантиметра в диаметър. За негов късмет, беше сработил само единият от пръстените ми, при това този с по-слаб заряд. Ако беше сработил и другият, щяхме да викаме лечител. А ако се беше задействал медальонът ми, щеше вече да ни трябва свещеник. Глухарьов наистина много го болеше, та ми дожаля. Но пък от друга страна получи качествен урок(.

 

– Сега ще те заболи за миг, все едно те пробожда нещо в сърцето и после болката ще изчезне – казах му тихо, молейки се да възприеме информацията.

 

Сложих ръка над сърцето му и натиснах леко. Той изстена и стисна ръката ми с лапата си. Ако не бях Различна, сигурно щеше да я счупи. Не съм лечител (не защото не мога, а защото не се занимавам често с това), но успях някак си да отменя действието на амулета. Няколко секунди по-късно той дойде на себе си и отпусна хватката около ръката ми.

 

– Какво... беше... това? – попита хрипливо той и ме погледна.

 

В погледа му още се четеше болка, но този път не можех да направя нищо. До няколко часа щеше да е съвсем добре. Така е като застанеш на пътя на защитен амулет и на Висш Различен.

 

– Това беше ответния удар от един мой защитен амулет – обясних делово аз. – Ти ме нападна и аз се уплаших – признах с неудоволствие. – Амулетът сработи и неутрализира натрапника – т.е. теб.

– Ще се оправи ли? Серьожа, как си? Боли ли те? – Зимина го прегърна през врата и ме погледна злобно. - Това нужно ли беше? – в гласа й се долавяше лека истерия.

– Не, не беше – отговорих аз. – Но понякога емоциите надделяват над разума. Имах план да го зашеметя леко, не да го карам да се гърчи от болка, но явно ме е уплашил повече, отколкото си мисля. Иначе, да – ще се оправи. Съжалявам – това вече беше отправено към него.

 

За негова чест, той махна с ръка.

 

– Зарежи – после подхвана жената до себе си и я дръпна в прегръдките си. – Ира, жив съм, спокойно, нищо ми няма – тя се сгуши в ръцете му и притихна.

 

Не си съвсем прав, друже, помислих си аз, но реших да не развалям момента. Той наистина я обичаше и сега, въпреки цялата шантава ситуация, се опитваше да я успокои. Трогателно. Ако не бяха униформите, щях да кажа, че са наистина много сладки. Какво пък, и ченгетата, някои поне, са хора. Поне от време на време.
Няколко минути мълчание. Аз се настаних на един стол и продължих да наблюдавам как Глухарьов успокоява началничката си. Потърках пръстена-виновник, вече се беше презаредил за нов удар. Доста бързо, дори за него. Може би някой се беше постарал, докато не гледам. Хесер... Хм, предвид обстоятелствата, можех спокойно да тълкувам действията на следователя като нападение над сътрудник на Патрула. Следователно моята реакция също беше напълно законна. Разминавах се с Трибунала, засега.

 

– Значи наистина не е номер – наруши тишината Глухарьов.

 

Вече не ми ръмжеше и ме гледаше по-нормално. Дори с лек страх, който по-скоро виждах в аурата му, отколкото в поведението му. Трябваше да му се признае – беше кораво копеле. Или просто не искаше да плаши жената до себе си и беше добър актьор.

 

– Не, не е номер – потвърдих аз.

 

Все пак човекът изпита на гърба си какво значи да те оцелят с концентриран енергиен заряд.

 

– Аз съм Различна и за известно време трябва да работя заедно с теб, тук, в районното. Разбирам, че не ми вярваш, но...

– А, не – вече вярвам – махна с ръка той. Ирина Сергеевна стана и зае мястото си зад бюрото. – Болката си беше напълно истинска. Колкото до светлината...

– Нея също я имаше, и аз я видях – потвърди началничката му, преди аз да се включа.

– След като изяснихме по трудния начин, че магията съществува... – прекъснах рязко обяснението аз.

 

Не ми беше приятно да ми припомнят, че съм си изпуснала нервите. Това е недопустимо за Висш Различен. Все едно да оставиш на луд ядрените ключове.

 

– Може ли да се върнем към естеството на съвместната ни работа? - довърших фразата и те се усетиха, че не са сами в стаята.

– Да, наистина – Ирина Сергеевна изведнъж стана делова. – Ще те представим като сътрудник на обмен от друго районно. Следовател, лейтенант? – тя погледна към Глухарьов, който кимна. – Удостоверението ще е готово утре сутрин, ще го вземеш от моя кабинет. С него трябва да отидеш да се подпишеш в отдел „Кадри“. После трябва да ти зачислят служебно оръжие.

– Аааа, не! От оръжие нямам нужда – махнах с ръка аз.

 

Глухарьов се изсмя.

 

– Абе, момиче, ти наясно ли си къде ще работиш? – попита той вече сериозно и ме изгледа още по-сериозно.

 

Не се засегнах от обръщението. Той беше на видима възраст около 40, така че вероятно за него наистина си бях дете.

 

– Не съвсем – признах си честно аз. – Не разбирам много от работата на милицията.

– Именно – натърти той. – Оръжието ти трябва. Точка.

– Ама аз дори не мога да стрелям с него! – възкликнах аз. – Това е все едно да давате на луд картечница!

 

Тук и двамата прихнаха. Странно чувство за хумор имат това, милиционерите. И още по-странно отношение към огнестрелното оръжие.

 

– Съдейки по събитията от преди малко, ти можеш да направиш и по-големи поразии без пистолет – заключи Ирина Сергеевна. – Обаче такъв е уставът. Разчитам на теб, Серьожа, да й обясниш какво да го прави – той кимна. – Това е. Надявам се, че сме се разбрали.

– Напълно – кимна мрачно Глухарьов и стана. Отиде до вратата и ме погледна със съмнение.

– Няма проблем, отключено е – казах аз, но той продължи да ме гледа със съмнение. Затова станах и отидох до него.

– След теб – рече той с онази, хищната усмивка.

 

А аз просто отворих вратата и му показах с ръка да излезе, а после излязох след него.

 

– До утре, Ирина Сергеевна! – побързах да смутолевя, защото моят колега беше запрашил в неизвестна посока.

 

Затичах след него. Имахме сметки за уреждане и колкото по-бързо ги уредяхме, толкова по-добре.

 

– Виж - дръпнах за ръкава да спре аз, – извинявай за удара. Не исках да те нараня. Поне не толкова.

 

Бях искрена. Не обичам да причинявам болка на околните.

 

– Зарежи – махна с ръка той и тогава разбрах какво е видяла Зимина в него. – Минало-свършено – потупа ме по рамото и тръгна да си ходи.

– Чакай! – викнах аз.

 

Той се обърна.

 

– Сега пък какво? – в цялата му поза се четеше „няма ли да ме оставиш намира най-накрая?!“

– Не знам какво трябва да правя - тук снижих глас, – Не съм част от системата на МВД. И никога не съм била. 

 

Представа си нямам от устави и регламенти и правилници.

 

– А тогава за какъв дявол са те пратили тук? – повдигна вежди той.

– Ходи ги питай сам. Утре-вдругиден трябва да те заведа и без това – троснах се аз.

 

Той игнорира това. Явно му идваше в повече. Почеса се по тила и отговори:

 

– Добре, ела утре в 8 сутринта, ще уредим нещата – той потри челото си. – Накъде си сега? Да те закарам?

– Неее, само това им трябва на нашите, да ме прибира милиционер вкъщи.

– Аз съм следовател, момиче. Не съм милиционер – рече той уж строго, ама се виждаше, че очите му се смеят.

– Все тая. Имаш пагони – изкикотих се аз, сочейки нашивките. Понякога много ми отърва да се правя на тъпа 
кифла. – Баща ми ще откачи, ако те види.

– Добре, добре. Само не ми закъснявай утре. И ела в униформа.

 

Той просто се обърна и си тръгна, оставяйки ме да се чудя откъде ще намеря проклетата униформа. Мразя униформите. Но се обзалагах, че Хесер ще се погрижи да ми намери униформа по мярка.