В първия си работен ден реших да отворя портал на няколко пресечки от районното. Щеше да е леко тъпо да цъфна насред двора, а от друга страна не ми се пътуваше в градски транспорт изтипосана като пингвин. Живея на другия край на Москва и пътуването би било доста дълго. Затова реших просто да мина метър. Обаче се оказа, че съм си направила криво сметката. 

Странно нещо е това, униформата. Без нея си анонимен, а с нея – ставаш проводник на властта, или на някаква по-висша сила. Забелязах го, докато вървях по улиците. Хем бях с палто (сутрин си е хладничко, а аз мразя да ми е студено), но явно униформения панталон си личеше, защото хората се зазяпваха. Ирина Сергеевна ми беше пратила и пола, но преди да се ориентирам в обстановката, категорично отказвах да облека нещо толкова ограничаващо. Хубаво е да си женствена, но не се знаеше какво мога да очаквам от новия си колега-човек. Личеше си, че не ме харесва особено.

Иначе униформата ми беше странна – никога не съм обичала да ме ограничават. Общо-взето, чувствах се не в кожата си, а в нечия чужда. Така че вървях по улицата между блоковете и наблюдавах как аурите на хората се променят на момента, в който ме забележат да се задавам – сякаш усещаха, че съм от Органите. Всъщност, от гледна точка на Различните, аз наистина бях от тях. Но това можеха да го видят много малко от жителите на Района. Според доклада от Патрула – под 200 души. 

Вървях по улиците, подритвах боклуците по пътя си и не спирах да се чудя защо Хесер ме запрати в това забравено от Бога (и със сигурност от закона) място. Не бях готова за тази работа, не ме биваше изобщо. Не исках да работя с тези хора. Не защото бяха хора, а защото аз не ставах за тази работа. 

Неусетно се озовах пред входа на управлението. Добре че поне Хесер ми беше вложил малко по-добра ориентация. Ако зависеше от мен, щях да се мотая няколко часа. Едно е да си отвориш портал зад ъгъла на най-близкия блок, съвсем различно да трябва да си намериш пътя покрай блоковете и градинките и през преспите неразтопен сняг и кишата между тях. 

На пропуска милиционерите с автомати ми провериха документите – отново! – и се огледах в двора за Глухарьов. Въпросът беше, че представа нямах кого точно търся. Едри мъже с фуражки и униформи в двора на Пятницкото районно дал Господ. Честно казано, не исках да се познавам с никого от тях. 

- Насам! – махна ми с ръка една висока фигура в близост до входа. 

Ясно, той ме беше видял първи. Много неориентирана трябва да съм изглеждала. Впрочем, това не беше далеч от истината. Тръгнах в неговата посока. 

- Здравей – поздрави той, когато стигнах до него. 

Беше намръщен като буреносен облак, любопитно защо. 

- Здравей. Навреме идвам, нали? – побързах да уточня аз.
- Дори си подранила малко – заключи той след като си погледна часовника.

Продължаваше да гледа мрачно прехвърчащия сняг. Аз обичам снега, може би защото съм родена през зимата, но това е друга тема. 

- Да те питам - подръпнах го за ръкава аз, – защо си винаги намусен? По принцип ли ти е такова изражението, или е специално заради мен? 

Странно, обаче всеки път като трябваше да го заговоря (и да го дръпна за ръкава, че да ми обърне внимание) ми се струваше, че съм малко детенце. Сигурно беше от разликата във височината.

- Просто имам кофти ден – отвърна той без да ме поглежда и се намръщи още повече. 

Реших да не задавам още въпроси, обаче и без сондиране нещо ми подсказваше, че ме лъже. Току-виж пак ме хване за рамото и ме изхвърли. Определено не започвахме добре.

- Да вървим – побутна ме той. – Време е за първия ти работен ден.
- Айде – промърморих аз, не особено ентусиазирана. 

Странно беше да вървя по коридорите редом с него – поздрави се сипеха от всички страни, той се усмихваше лъчезарно наляво и надясно (само аз можех да видя, че е фалшиво), все едно абсолютно всички го познават. Вероятно беше така. Кабинетът на Зимина обаче още беше заключен, така че отидохме направо в неговия кабинет. Той отключи вратата и ме покани с ръка да вляза.

- Обещаваш, че няма да ме изхвърлиш пак, нали? – на шега попитах аз.
- Ще гледам да се въздържам – изръмжа привидно ядосано той, докато си разкопчаваше палтото. – Не искам проблеми с подполковника. 
- Ъ? – не разбрах аз. 

Никога не ми е било ясно кой чин след кой е. Всички тия джунджурии по пагоните ме объркват. Глухарьов пусна една много тежка въздишка, в стил „кой ме наказа с тебе“ и просто си окачи палтото на закачалката. Аз се настаних на диванчето в ъгъла. Удобно диванче. Той взе един стол и седна срещу мен.

- Аз съм майор. Имам една звезда – каза той и посочи пагоните си. Там вярно се мъдреше една звезда. – Ира... Ирина Сергеевна де, има две и е подполковник. Ясно? – аз кимнах.
- Обаче аз също имам две звезди – посочих своите пагони (да, с униформата ми бяха дали и това, незнайно защо) – пък се водя... 
- Лейтенант – довърши търпеливо той. Все едно говореше с четиригодишно. – Твоите звезди са мънички.
- Така, значи две големи звезди е много повече от две мънички звезди? – зададох умния си въпрос аз.
- Именно – изглеждаше облекчен, че съм разбрала. - Та затова ти казах, че не искам проблеми с подполковника.
- Ирина Сергеевна – кимнах аз. – Впрочем можеш да й казваш Ира в пое присъствие, не се притеснявай. 

Тук ме погледна косо и враждебно. Наведе се през облегалката на стола и изсъска:

- Ако посегнеш на Ира, както ме подреди мен, кълна се, че маг или не, ще те нарежа на парчета, ще...
- Полека, Рамбо! – вдигнах ръка аз – Нямах това предвид. Знам, че сте заедно. Но никога не бих наранила който и да е от вас.

Той скръсти ръце на гърдите си и ме измери от глава до пети. Както човек гледа каменен блок, който смята да натроши на прах. Хич не ми харесваше да играя ролята на каменния блок.

- Вчера видях точно обратното, така че позволи ми да не вярвам и на една твоя дума.

Работата ставаше от дебела по-дебела. А си мислех, че сме заровили томахавката – голяма грешка.

- Хей, мислех, че сме се помирили вчера – казах аз, за да проверя как стоят нещата. 
- Това е примирие, драга – поклати мрачно глава той. – Докато не съм сигурен коя си и откъде си, ще те държа много, много изкъсо.

Последното беше казано с такъв гробовен тон, че тръпки ме побиха. А съм Различна. Явно Зимина беше слабото му място и трябваше да разбера по-скоро защо. Иначе може и да ме заколи на смяна. Прекрасен екип ще сме, няма що: объркана и леко некадърна Различна и много, ама много мотивиран да убива милиционер с вид на рецидивист. Благодаря ти, Хесер, че ми натресе ченге-психопат за партньор!

- Да вървим при Зимина, вече трябва да е дошла на работа.

Гласът на Глухарьов наруши тишината на мрачните ми мисли (в които го виждах как закопава бездиханния ми труп в незнайна гора, някъде зад МКАД). Той ми кимна към вратата и аз покорно го последвах. 

Тя наистина беше дошла и когато влязохме тъкмо си събличаше палтото. Ах, какво палто имаше – пухкаво, от някакво животно ще да е било, мекичко! Чак да й завидиш. Аз поне й завидях. 

- Здравейте Ирина Сергеевна – поздравих аз на вратата. 

Глухарьов обаче просто влезе и я прегърна. Да, имаше връзки човекът.

- За удостоверението, нали? – попита тя, когато се освободи от хватката на любовника си. 

Аз кимнах и след секунда държах в ръка някакво червено мини тефтерче – с моя снимка (откъде я бяха намерили?) и печати, която удостоверяваше, че съм служител на правораздавателните органи, следовател от Пятницкото районно на Москва, лейтенант Наташа Ивановна Алексеева. Страшен купон. 

- Откъде е снимката? – не се сдържах все пак да попитам. 
- От Патрула я пратиха по факса сутринта – отговори ми Зимина. 

Те с Глухарьов нещо се бяха сдушили, така че май на мен ми оставаше да чакам. То нямах твърде избор...

- Да вървим към отдел „Кадри“ – подбра ме Глухарьов след малко. – В другата сграда е, вземи си палтото. 
- Е защо не ми каза по-рано? – не издържах аз. 
- За да те разходя няколко пъти. Днес това ми е задачата – отговори той ехидно.

Нямах много желание да започвам караница с него в ден първи от общата ни работа, така че отново се върнахме в кабинета му и се облякохме. В пълно мълчание. Мразя да мълча, когато ми го налагат. Явно от примирието вчера не беше останал и помен...

В отдел „Кадри“ нямаше никого, по-точно нямаше опашка. Въпреки това престояхме половин час. По-скоро аз престоях, Глухарьов не спря да пуши цигара от цигара отвън, докато всички документи станат готови. И ме остави сама да съчинявам глупости и да ги дрънкам на любезната лелка, която ми оправяше документите. Аман от добронамерено любопитство! Адски е кофти, когато нямаш точна легенда. И представа си нямаш какво правят хората от милицията...Затова просто й направих „Сократ“, заклинанието за развързване на езика. Хората обичат да говорят за себе си. Винаги е така. Само трябва да има кой да слуша и да кима с глава на правилните места. 

Затова докато чаках да ми бъдат издадени петте чаршафа, които удостоверяваха, че вече съм следовател от Пятницкото районно и осигуряваха моето успешно прехвърляне от друг отдел, както и зачисляването на служебно оръжие, успях да чуя по-голямата част от житието на веселата лелка – как била родена в Ростов на Дон, как баща й, Бог да го прости, бил железничар, колко хубави тиганици правела баба й като била на четири и какви проблеми имала с мъжа си в леглото. 

Последното предпочитах никога да не съм го чувала, но Сократ си има и странични ефекти. Като това да кара хората да казват само истината. Добре поне че първо сложих Сфера на невнимание, та да не се излага жената пред колежките си – въпреки че като я гледах, май отдавна им беше разказала тея подробности. 

Глухарьов явно имаше вграден часовник (или пределно добре знаеше колко точно време трябва за обработката на документите), защото се появи като с магическа пръчка, точно когато лелката ми подаваше и последния чаршаф. 

- Благодаря Ви, Полина Василевна – каза той особено галантно и се усмихна на лелката, която пък се изхили с неприкрито кокетство. На нейните години!

Така че благополучно напуснахме отдел „Кадри“, Глухарьов ме стисна за лакътя и ме повлече обратно към другата сграда. 

- Пусни ме веднага! – просъсках аз потискайки импулса да се освободя сама и да му зашия звучен шамар.

Спря ме фактът, че по легенда (или поне по двете изречения, които ми каза Хесер в кабинета си онзи ден) трябваше да му се водя колежка, а не любовница (и слава Богу!). един шамар на публично място (колкото и да ми се искаше да го цапардосам) би предизвикал ненужни клюки. За мое учудване Глухарьов наистина ме пусна и ми се усмихна с оная, неговата кофти усмивка. 

- Трябва да отидем при шефа на оперативните – изръмжа той в отговор и тръгна. 

Нали беше висок, трябваше да подтичвам, че да се изравня с гигантските му крачки. 

- Защо? – не се сдържах да попитам аз. 

Той помълча гробовно известно време, но все пак отговори:

- Да ти зачислят оръжие. Той има нужните връзки да го направи още днес. 
- Ясно – отговорих аз, по-скоро за да не се покажа като пълна идиотка, отколкото защото съм разбрала. Щях да питам по-късно. 

Глухарьов спря пред врата само на няколко метра от кабинета на Зимина. На вратата беше закачена табелка, от която можах да прочета само фамилията – Карпов – и надписа над нея – началник на оперативен отдел. 

Глухарьов почука на вратата и без да чака отговор влезе вътре, повличайки ме със себе си. От него не виждах нищо, но когато се отмести, за да затвори вратата се изправих лице в лице със сериен убиец. Шефът на оперативните наистина приличаше на психопат: студени зелени очи, мрачна и непроницаема физиономия. Такъв можеше да ти счупи врата и после да те гледа как се гърчиш в краката му. Или пък да те реже парче по парче. Впрочем, той си играеше с някакъв доста заплашително изглеждащ нож. Тръпки ме побиха.

- Здравей Стас – свойски го поздрави Глухарьов и ме сръга леко. 

Явно беше видял, че съм се гипсирала от ужас. Въпросният Стас не стана да го поздрави, но отвърна, с подобаващ на външността му глас:

- Здравей Глухарьов. Какво те води при мен? Коя е тая? – и кимна с глава към мен. 

Аз си наложих да не изглеждам като агне на заколение, обаче точно така си се чувствах. Благодаря ти отново, Хесер!

- Това е новата колежка. Днес й е първи ден при нас – отговори Глухарьов преди да се сетя, че може би въпросът е бил отправен към мен. 
- Следователка значи? – Стас ме погледна изпитателно. 

Явно очакваше да кажа нещо. Или не му вярваше. Залагах на последното.

- Да – отговорих аз, малко по-рязко, отколкото очаквах, но пък поне вече не приличах на изплашено агънце.

Карпов стана, заобиколи масата и се изправи срещу мен и Глухарьов. За пръв път, откакто се бяхме запознали, ми идеше да се скрия зад гърба на тъй наречения си партньор, не че бих си го признала де...Затова погледнах Карпов със същата студенина. Колко жалко, че очите ми не са сини, щеше да има по-голяма файда. 

- Не се наежвайте веднага, госпожице. – отговори Стас Карпов след мъничко и преди да успея да реагирам, ми целуна ръка. 

Галантен жест от човек с вид на сериен убиец. Какви хора бачкаха като ченгета, по дяволите? Да не би да ги избираха с конкурс?!

- Трябва да й отпуснеш служебно оръжие. По възможност днес – прекъсна неловкия момент Глухарьов и сложи ръка на рамото ми. 

В интерес на истината, бях му благодарна за жеста. Нищо, че ясно бе показал, че ме мрази по-рано същата сутрин. 
Карпов пусна ръката ми и се отправи към някакъв сейф. Отвори го и взе да рови вътре. Доколкото можех да видя, вътре беше като арсенал – всякакви пушкала, може би ако разбирах нещо щеше да ми е по-ясно. Радвах се, че не ме пита за предпочитания, защото знаех всичко на всичко две марки оръжие и ако ме попиташе да ги различа, нямаше да мога.

- Значи е под твоя закрила, а Сергей? – попита той, докато ми подаваше някакъв пистолет в кобур. Взех го без коментари и гледах да не изглежда все едно се чудя какво да правя с него. Което беше самата истина.
- Зимина ми я приши. – гласеше отговорът на моя партньор. Звучеше така все едно наистина съм голямо бреме.
- Заповедите на началството трябва да се изпълняват – кимна той и се обърна към мен. – Това е за теб и умната. Ще я впишат в регистъра днес следобед, ще имам грижата – продължи въпросният Карпов, вече говорейки на Глухарьов.

Просто кимнах, нямах никаква представа какво да му кажа. 

- Така е. Благодаря ти Стас.
- Нямаш проблеми – Стас вече се беше обърнал и се настаняваше зад бюрото си. – Наминавай, ако има нещо!
- Непременно! – отвърна Глухарьов и затвори вратата. 

След това ме хвана за лакътя и ме повлече към кабинета си.