17.11.2020 г., 7:43 ч.

 Различни Взаимоотношения (книга 1, част 2) - 1.1 

  Проза » Повести и романи
874 2 0
Произведение от няколко части « към първа част
14 мин за четене

Не си спомням почти нищо от времето, когато формално съм станала част от Патрулите и са ме намерили. Онова което знам, ми е разказвано в последствие. Казвали са ми, че дължа живота си на един Светъл, който споделил енергията си с мен, за да мога да издържа докато дойдат лечителите. А после си отишъл без никой да го види. Не помня този Различен. Само понякога ми се присънва странна аура – яркожълта, като ясно слънце, с тъмносини жилки. Не знам дали наистина съм я видяла, или това е плод на въображението ми. Откакто станах част от Патрула не спрях да търся този Различен. Не е сътрудник на нито един Патрул – проверих целия състав на всички филиали на Патрула в Руската Федерация, не можах да намеря подобна аура в базата данни. Всеки път, когато вървя по улиците се оглеждам – но нищо. Той се беше появил, за да ме спаси и после беше изчезнал. Често съжалявам, че така и не съм запомнила лицето му. Или пък той самият е затрил част от паметта ми, за да не мога да го намеря после. Знам ли...


Онази сутрин отново бях сънувала тази аура и това не ми даваше мира. Винаги, след като станах част от Патрулите, ми се е искало да му благодаря, да видя кой е. Но като типичен Светъл – защото един Тъмен никога не би помогнал на Различна на умирачка, той беше направил добро без да иска нищо в замяна. И после беше изчезнал, за да избегне неловкия момент с благодарностите. Понякога ме е яд на него – толкова ли не е могъл да дойде и да провери как съм? Казвали са ми, че състоянието ми е било критично поне седмица. Не знам обаче, а и не си спомням, някой да е идвал да ме види през това време. 


Влязох в районното и се насочих направо към дежурния. Бях цивилна точно този ден, защото Глухарьов ме беше пуснал да се помотая и да си почина, както се беше изразил той. Беше ми наредил да не се появявам на тази смяна – беше му се паднала дневната – и да си възстановявам силите вкъщи. Обаче аз си бях забравила една флашка в кабинета му (вече наш общ кабинет) и дойдох в отдела да си я взема. Глухарьов щеше да дойде на смяна чак към четири следобед – имаше някаква работа в Прокуратурата, затова реших да дойда, да отключа кабинета му, да взема флашката и да си тръгна без да разбере. 


Поздравих дежурния, този път беше някакво младо момче, което изобщо не познавах, показах удостоверението си и поисках ключа от кабинета. Момчето нещо не ми вярваше, защото се замота, докато запише данните ми в някакъв халваджийски тефтер. Интересно, колко ли хора биха цъфнали в районното с фалшиви милиционерски документи и биха искали достъп до кабинета на следовател? Може и да имаше подобни идиоти някъде, обаче аз започвах да губя търпение. В крайна сметка, удостоверението ми си беше напълно истинско – само бях употребила известно количество Сила, за да се сдобия с документи, удостоверяващи че съм преминала през съответната подготовка. От друга страна, аз с моите впити дънки и блуза с деколте изобщо не приличах на служител на реда.


- Слушай сега, приятелче... - започнах аз, защото чертичките по пагоните му нищо не ми говореха. Друг би се обърнал към него с чина му, но аз реших да не се набивам в дълбокото. – ...аз работя тук от почти месец. Следовател съм, това е моят кабинет. Дай ми ключа и не ми губи времето. 
- Това е кабинетът на майор Глухарьов – началникът на следствения отдел – опъна ми се онзи. Странно, с тая руса коса и сини очи ми приличаше повече на ученик в горните класове. – Вас не Ви познавам. Не мога да Ви пусна в кабинета му. 
- Виж какво - този определено започваше да ме дразни, – повтарям ти, че работя тук. Аз съм лейтенант Наташа Алексеева. Провери в списъка с личния състав! С майор Глухарьов сме в един кабинет. Той е мой пряк началник.


Определено ме дразнеше – добре, не съм в униформа, ама поне на удостоверението не вярва ли? Ако бях самозванка дали щях да съм толкова настоятелна? Онзи започна да рови в списъка с личния състав – доста дълга таблица - и почна да търси името ми там. Имаше да си търси, а аз започвах да губя търпение. Дори съжалих, че не съм влязла през Сумрака. Ама не, аз исках да вляза както си му е реда. На ти сега. 


Тъкмо разсъждавах как точно да му откъсна главата и как да извиня въздействието от Шесто Равнище, което смятах да му приложа, ако продължи да се опъва, когато вратата на сградата се отвори с трясък и вътре влезе част от оперативната група. Три яки момчета, въоръжени до зъби и с бронежилетки, които влачеха някакъв як поне колкото тях бабанка. Единият от оперативните се провикна, докато се мъчеше да извие гигантската ръка на задържания:


- Иванушка, отварай кафеза, по-бързо!


Дежурният мигом забрави за мен и хукна с ключовете. Аз останах на мястото си – пребиваването в кафеза си е рутинна дейност в отдела. Всеки ден има поне по няколко „гости“ за там. Затова реших чинно да изчакам, докато нарушителят бъде надлежно затворен в кафеза. Въпросният Иванушка тъкмо отключваше вратата, когато се случи немислимото. Бабанката успя да освободи едната си ръка от държащия го оперативен и хвана вече отворената врата, която трасна в челото на Иванушка. Бедното момче рухна на пода като чувал с картофи. Ставаше лошо. Тримата оперативни се опитаха да го натикат в кафеза, но онзи успя да просне на земята още един от тях като го блъсна в стената и да вземе пистолета му. Глухарьов ме беше научил, че всички оперативни стрелят с Макаров (не че виждах разликата) и кой знае защо тази безмислена информация ми мина през главата в този момент. Бабанката го насочи към оперативните около себе си – те веднага отстъпиха крачка назад, после към всички други в залата и кресна:


- Ръцете горе или ще стрелям! Всички на пода! 


Цивилните тъжители реагираха на момента и послушно вдигнаха ръце след което се проснаха на пода. Аз за пръв път съжалих, че не нося оръжие. 


В приемната беше пълно с хора и дума не можеше да става за въздействие през Сумрака – после трябваше да се трие твърде много памет и можеше да изтървем нещо. Затова в крайна сметка реших и аз да вдигна ръце, че куршум в главата не ми влизаше в плановете за този ден. Бабанката отново завъртя пистолета наоколо, а един от оперативните се хвърли към него като използва моментното разсейване. Лош ход, защото при тая маневра бабанката без да иска натисна спусъка. 


Усетих куршума твърде късно, когато вече не можех да се отстраня напълно от траекторията му. Затова паднах с вик на земята и притиснах длан към лявата си ръка. Там, на ръкава на блузата, се оформяше красиво червено петно. Невероятно! Сега пък ме и раниха! Болеше ме много, затова от очите ми потекоха сълзи, от болката. Чувах се как скимтя като кученце, което са ритнали. Пареше, все едно някой ръчка ръката ми с нажежено желязо. Ужас! Не смеех да погледна колко е сериозно. Като през мъгла видях как оперативните натикват бабанката в кафеза и го смилат от бой. Един извлече Иванушка настрана и го свести с два шамара. Почваше да ми става лошо, а кръвта – топличка и яркочервена – започна да се процежда между пръстите ми. 


- Повикайте Бърза Помощ! – развика се една бабичка, чувах гласа й някъде от ляво. – Раниха момичето! Помогнете! 


После последва някаква топурдия и усетих как някой ме вдига на ръце. Следващото нещо, което помня е бялата престилка на лекаря от Бърза Помощ. 


- Къде съм? – промърморих аз и се размърдах. 


Онзи ме бутна да легна и отговори делово:


- В Пятницкото районно сте, простреляли са Ви. Куршумът само Ви е одраскал, но все пак сте изгубили доста кръв. Трябва да почивате. Иначе раната може да се отвори и тогава ще стане много интересно. А вие не искате някой тромб да хвръкне я към сърцето, я към мозъка Ви, нали? – строго ме погледна той. 
- Не – измънках аз, макар че не ми беше много ясно какво точно може да стане.


Докторът продължи да чопли нещо по ръката ми с критична физиономия. 


- Значи не сте Свети Петър? – опитах да се пошегувам с доктора аз. 


Той поклати глава, явно развеселен и облекчен от опитите ми да се майтапя. 


- Ако не се напрягате и не натоварвате ръката през следващите няколко дни, няма да се срещнете скоро с моя колега – отговори ухилено той и продължи да си върши работата. 
Имаше чувство за хумор, признавах му го. 


Не усещах болка, явно ми беше бил някаква упойка, докато ме закърпи. Не смеех да погледна какво точно прави с ръката ми, затова се огледах наоколо. Кой знае защо, лежах на диванчето в кабинета на Стас Карпов, началникът на оперативните. Всъщност имаше желязна логика, неговият кабинет беше най-близо до пропуска, така че беше идеален за манипулационна. Бяха сложили някакви зеленикакви болнични чаршафи и ме бяха проснали отгоре. 


Освен мен и лекаря, в стаята нямаше никого другиго. Междувременно, лекарят чевръсто ме превърза и ми помогна да седна. Виеше ми се свят. Някъде смътно в съзнанието ми се зароди въпроса защо всъщност съм тук, а не в болницата. Обаче ми беше твърде лошо, за да разсъждавам. 


- Заших Ви, както ме помолиха служителите на милицията, но съм категорично против да Ви оставя тук без да са Ви направени задължителните изследвания и без този случай да бъде докладван – добави лекарят и започна да събира всякакви там нещица в чантата си.


Примигнах. 


- Не Ви разбирам, докторе. 


Лекарят изсумтя. 


- Аз също не разбирам защо ме накараха да Ви зашия още тук, на полеви условия, при положение, че в болницата това би било много по-ефективно – той млъкна и ме огледа критично. – Раната не е твърде сериозна, но все пак би било добре да се погледне и от специалист – съдов хирург. Но, не! 
- А защо ме зашихте тук? – попитах тъпо аз. 


Истината беше, че не ме интересуваше къде точно ще ме шият. Главата ми плуваше, чувствах се слаба и уморена. 


- Настояват да Ви разпитат веднага – изсумтя лекарят. – Затова настояха да ви закърпя още на място. А после, каквото и да смятат те, аз ще си свърша работата и ще ви откарам в болницата! 


Кимнах. Да ме кара, където иска. Важното беше да съм цяла.


- Ще сте слаба още няколко дни – обясни той. – Превръзката трябва да се сменя всеки ден, ще отидете в районната поликлиника по местоживеене. 


Явно изглеждах зле. Погледнах надолу към ръката си и видях, че съм надлежно бинтована, а ръкавът на блузата ми е разрязан до рамото. Жалко, хубава блуза беше. И скъпа, мамка му... Нищо, ще си купя друга. 


- Ще Ви изпиша болкоуспокояващи... – продължаваше лекарят да каканиже, докато аз се опитвах да си обясня как, по дяволите, ми се случи това. – Ето това е рецептата, трябва да си ги купите от аптеката – и той ми подаде една хартийка с надраскани две криви черти. Само фармацефтите могат да разчетат това. 


Взех хартийката и кимнах с благодарност. Ще има да ме подкачат в Патрула – така да се прецакам, простреляна Различна! Ха! Срам и позор!


- А сега ще Ви оставя на органите на реда за разпит – додаде лекарят, събра нещата в чантата си и стана. – След това ще се видим пак! 
- Добре докторе – отговорих с дрезгав глас аз. 


Чувствах се смазана, виеше ми се свят и представа си нямах как ще обясня раняването вкъщи. Вероятно никак. По-добре да не се прибирам преди да заздравее. Някак си трудно щях да представя огнестрелна рана като нещо друго. Имаше начин да ги баламосам някак, докато ме няма. Иначе ще трябва твърде много да се обясняваме – не че няма да разберат, ще разберат. Обаче не искам да ги тормозя излишно.


- А - сети се за нещо лекарят на вратата, – носете ръката си в превръзка през врата няколко дни. Не бива да я натоварвате! Нали си спомняте какво Ви казах за прокървяването?


Аз само кимнах. Не ми беше много ясно от какво се правят превръзките през врата, но щях да разбера скоро. Лекарят затвори вратата зад себе си, а аз плахо опипах ранената си ръка. Вече бях истински Рамбо – първата кръв беше официално пролята! Как точно ме бяха ранили ми беше леко мъгляво, но общо-взето си спомнях какво се е случило. Интересно, къде ли беше останала чантата ми? Тъкмо си мислех да стана и да изляза, когато вратата се отвори и вътре влезе онзи оперативен, който се беше хвърлил към бабанката. И който според мен носеше пряка отговорност за раняването ми. Намръщих се и го изгледах кръвнишки. 


- Извинете – неловко започна той и кимна към ръката ми. 


Беше млад, може би на моите години, а може и малко по-голям. Тъмна коса, светли очи, привлекателни черти. И очевидно пълна липса на мозък.


- Стана инцидент. 
- Забелязах – просъсках аз. 


Чудех се кога точно да почна да го навиквам – дали сега, или след няколко секунди. Май нямах сили да започна сега.


- Трябва да Ви разпитам – продължи той като седна на един стол срещу мен. 


Изкушавах се да го изритам между краката, че е такъв кретен, но се опасявах, че това може да пусне нажеженото желязо отново в ръката ми. Та се въздържах. 


- Къде е чантата ми? – попитах аз. 


Този май не беше разбрал, че съм му колежка или че изобщо съм в системата. Време беше да разбере. 


- Чантата Ви ли? – попита дебилно той. 


Май изглеждаше интелигентен само на вид. Кой умен човек би станал професионален бияч?


- Да, там са ми документите – потвърдих ледено аз и той излезе от кабинета без да каже дума. 
Облегнах се назад и затворих очи. 


Следващото нещо, което чух, беше гласа на задаващия се Карпов, който беше почнал подопечните си още от коридора:


- Вие сте идиоти! – викаше той. – Така ли се прави? А ако онзи беше застрелял някого? Трябваше да стреляте в крака му, а не да се мъчите да го преборите с голи ръце! – 
Беше бесен и бях напълно съгласна с него. Чуваха се нестройни отговори, които той прекъсна с нов крясък: 
- А ако беше убил някого? А?
- Стас, ние такова... – чу се опит за отговор. 


Последва тъп звук от удар. 


- Какво такова? – изръмжа Стас Карпов, явно вече бяха на вратата. – Къде е ранената? – той понижи глас, но успях да чуя и следващата фраза: - Сега ще трябва да сте много мили и любезни и да се извините на жената, за да не гръмнат всички телевизии. И се молете да ви влезе в положението и да не подаде жалба, че иначе кожите ви ще смъкна! Да се червя заради вас, идиоти с идиоти, копелета дебилни...


Той вероятно щеше да продължи да им измисля нови и нови прякори, но в този момент вече беше отворил вратата и се озова лице в лице с мен. Диванчето се намираше точно до вратата, а девойка с превързана ръка и окървавена блуза трудно се пропуска. 
 

» следваща част...

© Бистра Стоименова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??