РАЗМИНАВАНЕ

       Изкарала последния час в училище, Ралица остави дневника, записа преподадения материал в книгата и отегчено се отпусна на стола. Не ù се прибираше. Остана равнодушна и към разговора на колегите си в учител­ската стая - познати до болка ù бяха. Тя мислеше за скучния живот в малкото провинциално градче, за еднообразието на дните и грижите вкъщи и в работата.

        „Светът на художниците е съвсем различен от моя свят - чужд и непознат, обърк­ващ. Липсват ми познанията за изкуството, за да мога да общувам пълноценно с колегите и учениците. Как трудно се контактува с хора, които живеят в свой вътрешен свят.”

       В стаята влезе един от специалистите-учители и прекъсна мислите ù. Както обикновено, косата и брадата му не бяха сресани, беше небрежно облечен, на места дрехите му бяха изцапани с бои. В ръце държеше една ученическа рисунка и с такъв сияещ поглед я гледаше, че Ралица потрепери. Някаква дива сила на духа излъчваха очите му, такава каквато тя още не беше виждала. Нежност, сила, любов и какво ли не още изразяваше одухотвореното лице на брадатия мъж.

       Интригувана от това, изненадващо за самата нея, тя го заговори:

       - Ще дойдеш ли с мен да пием кафе, колега?

       Предложението ù дойде толкова неочаквано, че трябваше да измине малко време, за да отговори:

       - Защо не. С удоволствие, тъкмо свърших часовете.

       В кафенето, Ралица за пръв път внимателно се вглеждаше в мъжа срещу себе си, макар отдавна да работеха заедно. Той ù се виждаше толкова различен от съпруга ù.

       Художникът се чувстваше неуверен в компанията на колежката си - трудно поддържаше разговора, предимно за повърх­ностни неща говореха и контактът между тях оставаше също повърх­ностен. В отношенията си с жените беше небрежен. Но сега оказаното му внимание го караше изпитателно да се вглежда в лицето на събеседничката си.

       За да го предразположи, Ралица заговори за неговата професия. Брадатият мъж се оживи. Странният блясък в очите му отново се появи, щом заразказва за изкуството, за проблемите си в творчеството. Личеше, че е отдаден всецяло на работата си. Учител­ката разбираше, че неговият свят е неразбираем за нея, колкото и неприятно да ù беше това.

       - Как съжалявам, че не мога да рисувам. Понякога така ми се иска! - призна тя, докато разговаряха.

       - Не си струва. Ти притежаваш други хубави умения, имаш познания за други интересни неща. Не е важно с какво се занимаваш, а влагаш ли сърце и душа в това, което правиш.

          - Бих искала да видя какво рисуваш. Кога ще ми покажеш платната си?

       - Рисувам абстрактни картини. Можеш да дойдеш в ателието, когато пожелаеш - ще ти покажа работите си.

       - Няма да ги разбера. Не обичам абстрактните, отвлечените форми, които са извън логиката, далече от всичко познато. Защо рисуваш абстракции? Какво искаш да покажеш с тях?

        - Смятам, че съвременната архитектура и интериорът, съвременното мислене, изискват точно такъв начин на работа. Това е необходим етап в развитието на изкуството и във формирането на вкуса.

       Настъпи пауза. Като се вгледа задълбочено в лицето на колежката си, художникът отпи от кафето и попита:

       - Би ли ми позирала, да те нарисувам? - и се смути от въпроса си.

       - Не мога да позирам. Не се сърди, нямам търпение за тази работа.

       - Ето защо рисувам абстракции – засмя се той.

       Докато говореха за изкуството, мъжът се питаше: „Защо ме покани тя на кафе? Дали от скука, дали иска да се сближим, дали ме харесва?! Може би и на нея самата не ù е ясно какво иска, най-често с жените е така. Тя ме прив­лича" - призна в себе си.

        Допиха кафето и излязоха. Разделиха се, като се уточ­ниха кога да се срещнат в ателието.

       Ралица закъсня за срещата. Той се страхуваше, че няма да дойде, но тя дойде тогава, когато вече беше загубил търпение.

       Почерпиха се и дълго разговаряха. Развълнуван от при­съствието ù, брадатият мъж поднасяше платната пред нея със свито сърце. Мислите му бягаха от картините. Той виждаше само Ралица.

       Тя гледаше объркана абстрактните картини, които не пре­дизвикваха никакви чувства в душата ù и мислеше: „Как може да му доставя удоволствие да цапа разни фигури по платната, които абсолют­но нищо не означават? И се заблуждава, че върши сериозна работа!"

       Творецът следеше внимателно посетителката. Долавяше смут в душата ù. В очите ù четеше неразбиране.

       „Прозаична душа. Тя никога няма да види красотата на балансираните петна и линии, тяхната хармония. Няма да изпита наслада от случайно намерени интересни форми, от умелото съчетание на цветовете. Още по-малко ще бъде склонна пък да се възхити от живописните фактури на петната, заключени в прости форми като триъгълниците и квадратите в картините ми."

       Но независимо от душевната дистанция, художникът тър­сеше физическа близост - той взе в дланите си тънките дълги пръс­ти на нежните ù ръце.

       Ралица трепна. Отношенията им добиваха нови измерения. Тя издърпа внимателно ръцете си и каза:

       - Недей! Моля те, недей! Нека си останем приятели.

       Учителят се отдръпна смутен.

       „Мисли ме за лекомислена - си рече учителката. - Плах е, нерешителен, не гори в него страстта. Дали не го прави като комплимент!? Какво ли мисли за мене?"

       "Може би не ме харесва? Може би трябва да съм по-нас­тойчив?" - потърси отново близостта ù той.

       Ралица остана сдържана:

       - Недей! Не съм дошла за това.

       Очакваше, че този път той няма да се съобразява с дово­дите ù, според природата на мъжа. Но нещо се пречупи в него. Ху­дожникът стаи появилото се желание в себе си и подхвана страни­чен разговор, "Не искам изпросена сърдечна топлина!"

               Ралица погледна часовника си и си спомни, че е време да прибере детето от детската градина.

              Домакинът излезе да я изпрати.

       Останал сам сред разбърканите картини в ателието, мислеше: „Малко топлина да беше ми дала, да бе потреп­нала ръката ù във взаимност и ураганът в мене щеше да се отприщи. Аз съм като тихата вода. Пороят с ярост се излива и помита всичко – силен е първият пристъп и после укротен потича. А тихата вода събира дълго сила. Тя не бърза, натиска бавно, дори предизвестява за заплахата която носи. Мнозина заради това я подценяват. Но веднъж събрала сили, тя руши и  свлича всичко по пътя си, и не признава никакви препятствия. Нищо. Може би така е по-добре. Спестявам си усложненията впоследствие. Всяко зло, за добро.”

         А Ралица бързаше към детската градина. Неудовлетворе­ност се четеше на лицето ù. В главата ù напираха объркани мисли.

        "Не му харесвам достатъчно. Плах е. Очаквах да ме граб­не, без да ми даде възможност да се опомня. Познавам такива мъже.  Каква сладост ще ми даде една плаха любов? Видът му ме подлъга. Дори изкуството му ме подлъга. И то е грубо и недодялано - ромбове и квадрати. Сурова и груба външ­ност, а крехък и плах отвътре. Какво несъответствие!"

          Подтисната, без настроение, тя взе детето от градината и закрачи без желание към къщи. Струваше ù се, че синът ù тази вечер задава само глупави въпроси и му отговаряше с отегчение.

              Улицата беше пуста. Къщите гледаха с мрачни прозорци в лицето на залеза и мълчаливо слушаха тъжния ромон на водата в Осъм, укротена от зидовете на основите им. Зимният вятър разлюля върховете на голите дървета по тротоара, изсвири тъжно в ушите ù и забърза да догони разпилените напред по небето облаци.