25.11.2011 г., 0:01 ч.

Разстояния без музи 

  Проза » Други
523 0 0
1 мин за четене

Пореден ден на грешни решения, нищо не се бе променило, сякаш не бях заминавал, единствено неловкото мълчание се бе превърнало в основен начин на общуване. Логиката бе надскочила себе си, или вече липсваше съвсем, споходена от толкова направления и посоки. Не желаех да гадая отговорите, след толкова мнения и състояния. Последователността се губеше в причини. Тъгата бе намерила странно място, за да се скрие, бе толкова видно, че е в горния ляв край на усмивката ми. Денят отдавна бе пропаднал в смисъла си, след толкова послания на добра воля, извиненията бяха излезнали извън контрол, и понеже нищо не беше въпрос на избор,  просто тръгнах. Реших да не правя нищо особено, просто вървях напред, там, където съдбата чертаеше своите прави. И въпреки че си мислех, че ходенето насред пустотата не е кой знае какво, полагах неимоверни усилия да продължавам. Разпръсквах себе си насред прахта с всяка нова крачка. Крачки, извървени с различни чувства и мисли. А пред мен даже хоризонтът не очертаваше границите на нищото на пустошта, тя си продължаваше нататък... Разстояния без музи... И изведнъж, ограда, скована някак си набързо. Замислих се, как е възможно насред пустотата да оградиш нищото. Какво показваше оградата, че нищото има собственик, или че по този начин вече не е нищо, а нещо. Нещото на нечии нищожни виждания. Някой показваше, че притежава повърхност, част от голямото нищо, и че вече не тъне в нищета. Знаех, че може би не е редно, но все пак прескочих оградата, воден от чисто любопитство, или все още се надявах, че ще успея да опровергая себе си. Вървях по средата на нещо-нищото, когато започнах да усещам едно познато присъствие, носещо се около мен, чувствах очите му, много добре знаех кой е.  И все пак защо ли си мислих за пеперуди точно сега, когато знаех какво ще последва. Почти се засмях, когато почувствах осезаемата хладина и чух един познат глас:
- Знаеш ли, върви си - изсъска Безличието,  без да прикрива злобата си - Тръгвай, тук наистина не растат нарциси.
Не ми се спореше, отново. Огледах се, някой бе счупил всички огледала, или въобще не ги е имало, никога. Нов ден бе пропаднал в смисъла си. Пустота. И макар че понякога бях съдник, понякога мечтател, то днес бях просто човек. И всичко беше в решенията, просто тръгнах и все още си мислих за пеперуди.

© Тодор Иванов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??