25.11.2011 г., 0:01

Разстояния без музи

711 0 0
1 мин за четене

Пореден ден на грешни решения, нищо не се бе променило, сякаш не бях заминавал, единствено неловкото мълчание се бе превърнало в основен начин на общуване. Логиката бе надскочила себе си, или вече липсваше съвсем, споходена от толкова направления и посоки. Не желаех да гадая отговорите, след толкова мнения и състояния. Последователността се губеше в причини. Тъгата бе намерила странно място, за да се скрие, бе толкова видно, че е в горния ляв край на усмивката ми. Денят отдавна бе пропаднал в смисъла си, след толкова послания на добра воля, извиненията бяха излезнали извън контрол, и понеже нищо не беше въпрос на избор,  просто тръгнах. Реших да не правя нищо особено, просто вървях напред, там, където съдбата чертаеше своите прави. И въпреки че си мислех, че ходенето насред пустотата не е кой знае какво, полагах неимоверни усилия да продължавам. Разпръсквах себе си насред прахта с всяка нова крачка. Крачки, извървени с различни чувства и мисли. А пред мен даже хоризонтът не очертаваше границите на нищото на пустошта, тя си продължаваше нататък... Разстояния без музи... И изведнъж, ограда, скована някак си набързо. Замислих се, как е възможно насред пустотата да оградиш нищото. Какво показваше оградата, че нищото има собственик, или че по този начин вече не е нищо, а нещо. Нещото на нечии нищожни виждания. Някой показваше, че притежава повърхност, част от голямото нищо, и че вече не тъне в нищета. Знаех, че може би не е редно, но все пак прескочих оградата, воден от чисто любопитство, или все още се надявах, че ще успея да опровергая себе си. Вървях по средата на нещо-нищото, когато започнах да усещам едно познато присъствие, носещо се около мен, чувствах очите му, много добре знаех кой е.  И все пак защо ли си мислих за пеперуди точно сега, когато знаех какво ще последва. Почти се засмях, когато почувствах осезаемата хладина и чух един познат глас:
- Знаеш ли, върви си - изсъска Безличието,  без да прикрива злобата си - Тръгвай, тук наистина не растат нарциси.
Не ми се спореше, отново. Огледах се, някой бе счупил всички огледала, или въобще не ги е имало, никога. Нов ден бе пропаднал в смисъла си. Пустота. И макар че понякога бях съдник, понякога мечтател, то днес бях просто човек. И всичко беше в решенията, просто тръгнах и все още си мислих за пеперуди.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Тодор Иванов Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Куцата

БогданаКалъчева

Имаше и други недъгави в града, но когато някой кажеше „Куцата“, всички разбираха за кого става въпр...

Иисуса

Plevel

Иисуса Посветено Момичето беше много особено. Появи се в средата на септември ’98-ма, с две дълги ка...

Любовен случай

latinka

Строителният работник със специалност плочкаджия Ангел Ангелов Ангелов, наричан Ангел Чушката се влю...

Забрадката на Йозге

Katriona

Пламен Камъка похлопа на вратата на съседите си в нощта срещу 15 юни. Брат му и снаха му заминаха сл...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

За хората и крушите

perperikon

Петък 13-и! Е, като не върви, не върви! Последен ден за довършване и предаване на онази толкова важн...