9.06.2013 г., 17:34 ч.

Разтоянието между слънцето и розата 

  Проза » Разкази
649 0 1
5 мин за четене

Здравей, драги читателю!
Това е историята на моето сърце, което беше в небето от щастие, и което погребах безславно с една раздяла.
Един най-обикновен ден, водейки поредния разговор с приятели в скайп, аз се запознах с едно момиче… тихо, скромно, срамежливо и безкрайно чаровно. Чувах я как се смее на моите глупави шеги. Но в този момент хич не ми беше до тези шеги... тъкмо бях излязъл от една наистина сериозна връзка. Тя беше момичето, което ме успокои, че ще има и други. Дааа… щеше да ги има, но това щеше да се случи по-късно. Но до тогава тя беше моята опора, която с времето се превърна в човек, без когото не мога да прекарам и ден без да поговоря. Реално свикнахме един с друг, тя ме търсеше и аз нея...
Един ден тя имаше проблем, който беше наистина много сериозен. Приех го като свой и всячески се опитвах да ù помогна. Успях…! С тази моя помощ, която ù оказах, аз я спечелих.
20 юни 2011 г. - колко интересна дата. За теб не е ли…? Е, за мен това беше най-хубавият ден в живота ми. Имаше само още един проблем, тя живееше на 350 км. от мен… Иронично, нали?!
Няма значение разстоянието между нас, ние намирахме начин да се срещнем!
И каква стана тя ? Оставих едно момиче и се започна с друго… от трън, та на глог.
Това не беше от онези странни начала на връзки, в които се кара бавно и спокойно. Това беше светкавично. Сякаш някоя състезателна кола започва своето рали и влиза в завоите с бясна скорост без да се интересува какво има на следващия завой и дали ще успее да го вземе.
Дните се нижеха едни по едни и така мина година, докато не реших, че ще ида в родния ù град, за да се видим отново… Направих го… Отново успях да направя това, което исках.
Тя беше перфектното момиче… поне за мен.
Но аз, глупакът исках да видя дали ще ми позволи да се опитам да я променя. Исках да я направя по-смела и решителна, исках да ù помогна, исках да я преобразя от момиче в жена.
Сякаш тя беше една красива роза, която само чакаше своя лъч светлина, за да разцъфне
Хей, честно, пак успях - промених я. Направих я по–невероятна и отпреди, аз бях нейното слънце, както и тя моето.
Радвах се на победите си, защото с всеки път, в който аз съм успял, аз съм направил всичко по силите си, за да ù помогна. Но след всички победи историята на света сочи, че идва периодът на загубите.
Тя вече беше смела и решителна и знаеше как да получи това, което искаше. От радост от това, че вече знаеше как да поиска, аз винаги отстъпвах. В последствие аз ù противоречах и всичко свършваше с поредната караница помежду ни. Нашите ми казваха, че това е нормално за нас „младите и неопитните“.
Мина година и половина от началото… Виждах накъде вървят нещата. Но не исках да го повярвам. По дяволите… тя беше тази, която ми позволяваше да бъда това, което съм. Пред нея аз бях себе си. Защо го казвам ли? Пред „приятелите“ си аз съм с много лица. Лице да лудея на воля с купонджийте. Лице да тъгувам с тъжните. Лице, с което да комуникирам с умниците и т.н. Можех да съм във всеки вид компания. Аз бях многолик… а с нея нямаше нужда да се преструвам. Тя знаеше кой съм и какъв съм.
… Караниците продължаваха твърде дълго, докато един ден аз не я поставих на кръстопът.
Или беше с мен или не… Тя избра мен и ми обеща някои неща, които щяла да промени в себе си, за да продължи всичко.
Нищо не се промени, кавгите останаха. Упадъкът ни беше застигнал. Помниш ли онази вечно бързаща кола в началото, която взимаше завоите? Да, точно нея! Тази кола излетя, всичко пропадна заради моите победи, заради моята глупост… аз глупакът.
18.02.2013, дни след Св. Валентин и два дена до нашата година и осем месеца - денят на нашата раздяла. Ден, в който честно и откровено, скъпи читателю, ти казвам, че исках да плача, да викам, да удрям… исках, но не можех. Помниш ли, аз бях многолик. Не трябваше да показвам това си лице на никого. Лицето на болката, страданието и отчаянието.
Минаха 3 месеца. Всичко утихна, аз отново бях щастлив макар и без момиче… Получих покана от добри приятели за рождените им дни в същия град, в който ТЯ живее!?! Читателю, и ти би приел, нали??? Приех техните покани и отново за тях преминах онези 350 км.
Нещата се завъртяха така, че отново я срещнах. Казвах си, че всичко е минало, заблуждавах се, че тя е с друг и двамата сме продължили. Няма нищо между нас, освен едвам скалъпеното ни приятелство. НО аз я гледах… гледах я колко красива беше. Въпреки небрежното ù облекло (просто анцуг) тя беше богиня в очите ми. Гледах нейните кафяви като дървесна кора очи, които трептяха от радост, че ме виждат, гледах усмивката ù, която се равняваше на усмивките на момичетата от целия свят, гледах косите ù, които бяха по-нежни от копринени нишки, гледах я и се наслаждавах на искрения ù смях, който ме накара да се влюбя в нея… гледах я и съжалявах, че я изгубих. Бяхме заедно за два часа, а ми си се строиха като секунди. Не спрях да я гледам.
Това е, драги читателю, моята история за това как минах през рая и ада заради глупостта ми…
П.П. Заблуждавах се, че сме продължили. Реално и двамата бяхме до там, докъдето свърши всичко. Имаше я тръпката, която ни трябваше по време на последната ни среща. И не си мисли, че сме разделени заради различията ни. Истината е, че разстоянието беше виновно за това, че не мога да преживея с нея болката и щастието, докато я прегръщам. Аз я обичам, както и тя мен...

© Илиян Б Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??