РЕАБИЛИТАЦИЯ

     Кръчма. Пак шестима. Пак в ъгъла. На лаф и чашка. Да се видим, да се почерпим.

     И тоя път сме се зачекнали с изкуството. Що е, какво е? Нали всеки обича да прави онова, дето и не разбира, и не може. Та от тоя какво прави, от оня кого видял, от чашка на чашка и по едно време стана дума за един голям артист. Не голям, а много голям. Кой го гледал, кой го слушал, къде, кога. Артист ли е, не е ли? Само един мълчи.

     - Ти не си ли го слушал? - обажда се някой.

     Пак мълчи.

     - Има си хас и да не си го слушал! Толкова години се мота из културата, по-голям началник от теб нямаше и да не си го слушал. Това го подхвърля друг.

     Оня пак мълчи.

     - Ама наистина ли бе? - обажда се трети.

     Тоя, дето мълчи, се понамести на стола, отпи от чашата и продума.

    - Абе, знам ли, слушал ли съм го, гледал ли съм го. Можеш много пъти да гледаш и слушаш някого и нищо да не разбереш, може и само дума да чуеш и да не я забравиш.

     Тоя не хвърля думи на вятъра. Очите са обърнати към него. Понаместваме се.

     - А продължавай де! - подхвърля някой.

     - Абе, да продължа, ама знам само откъде започна, другото… другото, не знам дали мога да го разкажа.

     - Давай! - обажда се друг.

     … беше отдавна, три или четири години, преди да се случи най-лошото с него. Бяхме го поканили за някакъв празник. Тържествен спектакъл, концерти, рецитал. Дойде. Посрещнахме го, побъбрихме, почерпихме се, но имаше доста време до вечерта, до спектакъла и той вика.

      - Абе, не познавам тоя град. Не може ли да се поразходим, да видя това-онова?

      Речено-сторено. Колко му е да се поразходим! И тръгнахме. Двамата. Минахме през центъра. Закрачихме към парка. Може ли да дойде някой тук и да не му покажем историята си, а тя е там в парка-музей.

      Стигнахме.

      Вървим из парка, гледаме, разказвам това-онова и сме стигнали до края. Там до язовира. Тоя първия, дето е отдавна. Зад него последните години правеха втори и вече беше почти завършен. За да заобиколим парка, трябва да минем по новата дига, на новия язовир. Тя беше засипала стария път. Заслизахме от ската и ето ни на дигата. Не сме направили и няколко крачки по нея и пред нас застана милиционер. Старшина.

      - Стой! Назад!

      - Защо бе, старшина? - викам аз.

      - Минаването е забранено!

      - Как тъй ще е забранено! Това е парк.

      - Назад!

      - Старши - викам му, аз съм служител в градския съвет и не ми е известно да е забранено минаването от тук.

       Старшината ме изгледа отдолу нагоре, отгоре надолу и рече.

       - Сега тук работят затворници. Оправят дигата.

       - Това какво пречи да минем?

       - Тия са престъпници, политически, с тежки присъди.

       - Е, тогава ще се върнем - викам аз.

       Гостът ни, който досега и дума не обели, изведнъж се приближи до старшината и вика.

       - Другарю старшина, казахте, че това са затворници.

       - Да - вика старшината.

      - Мога ли да им кажа едно стихотворение на тия затворници? - изненадващо попита гостът ни.

        Старшината го изгледа недоумяващо. Тоя е или шантав, или се подиграва и кой знай как щеше да завърши това, ако не се намесих.

      - Старшина - викам, - тоя човек ни е гост. Той е един от най-големите ни артисти.

       Старшината се загледа ту в мен, ту в госта, почеса се по врата и изведнъж вика.

       - Ами що пък да не си направим един майтап?

      И още не изрекъл това, налапа една свирка и тя изпищя пронизително. Изскочиха и други милиционери.

     - Съберете затворниците там на средата, на най-голото място. Стройте ги в ниското.

     И ни поведе. По дигата. Има-няма три-четири метра ширина. От дясно, на метър под ръба, вода. Стъкло! Отляво урва. Двайсетина, да не са и трийсетина метра, стръмен скат. Урва!

     Пръст, камънаци!

     Озъбени, настръхнали, зловещи.

     До долу, до дъното на реката.

     Някъде по средата на тоя скат, нещо като пътека, заравнено.

     Там се строиха около петдесетина човека.

     Еднакви, сиви, безлични, раирани.

     По средата на дигата, над тях сме ние.

     Тримата!

    - А де! Ще почваш ли? - вика старшината.

     Гостът направи крачка-две. Спря на ръба.

     Стоеше на ръба на урвата с отпуснати ръце, леко приведен.

     Скелет в костюм! Възширочък, увиснал!

     Тихо. Безмълвно.

     Скелетът бавно повдигна ръка нагоре и преди тя да се изправи, безмълвието се разкъса от вик.

     - О, оо  Шипкаааа!

     Звукът, изскочил като изстрел от устата му, се плесна по стъклото на водата, отскочи от нея, стрелна се към скатовете отстрани, отплесна се и от тях и  многократно се повтори…

     -О, о, о… Шипка, Шипка, Шипкаааааа!

     Смразяваш ефект!

     Още не заглъхнал тоя възглас, се понесе...

      … три дена младите дружини  ни ни ни и и…

     Долината ехтеше.

     Слушах онемял.

     Изстрел след изстрел, ек след ек… до…

     … от урва на урваааа и от век на век кккккк…

     Когато заглъхна и последният ек, ръката на скелета бавно се свали надолу.

     Безмълвна тишина!

     Миг ли, два ли…?

     Ръката на скелета отново се вдига…

     Чува се глас.

     - Е, стига им толкова на тия престъпници!

     Ръката увисва.

     Скелетът промълвява.

     - Не, не са престъпници. Не са! Те плачат.

     Долу, по средата на урвата, сред настръхналите, озъбени камънаци, една редица стои замръзнала, вцепенена.

      Петдесетина души!

      Еднакви, сиви, безлични, раирани.

      По лицата им нещо мокрее, блести…

      Скелетът се приведе и се поклони до земята.

      Изправи се, когато изпищя свирката.

      На масата! В ъгъла, е тихо. Мълчим!

      Замълча и той.

      Надигна чашата. Отпи и промълви.

      - Та от тогава не знам! Какво гледах, какво слушах, какво видях? Голям артист ли, голяма творба ли, голям човек ли?

      … на масата! В ъгъла, е тихо.