Реката все тече и не изтича
РЕКАТА ВСЕ ТЕЧЕ И НЕ ИЗТИЧА
Старият учител е седнал на припек на пейката под черницата. Есенното слънце, провряло закачливи лъчи през пожълтялата шума, е озарило лицето му. Краката са потънали в мекия килим на окапалите вече листа. В ниското, реката тихичко шуми с разпенените си води. В нея блести уловено в сребърната й мрежа отразеното слънце и радва очите му. „Тече реката по вечния си път - мисли старият учител. - Откак се помня, все тече и не изтича. А времето лети, сякаш завчера беше пролет и първите кокичета радваха сърцето ми с новопоявилия се живот; сякаш вчера бе лято и се къпах в топлите вирове на реката. И ето я днес есента - усмихва се кротко край мене, разпиляла богатата си палитра навред."
От съседната порта излиза Костадин, негов набор. Той вижда учителя и почуквайки с бастунчето по плочника, тръгва към него. Зарадван, че ще си има компания, учителят веднага го заговаря:
- Тази сутрин нещо се поуспа. Снощи сигурно сте се заиграли с бабата - смее се той.
- А бе, какво ти заиграване - отвръща съседът - цяла нощ ме боля кръстът, не можах да мигна. Беше то някога. Беше, сега не ме бива за нищо. Изтече си животецът.
Учителят му направи място да седне при него и замълча. Какво ли и да си кажат? От толкова години се знаят, знаят си всичките дертове. Загледа се пак към старите върби, под чиито осланени клони тече реката, вечно жива и млада. Замисли се и после каза:
- Изтичаме ние, Костадине, а не животът. Той е като реката - уж все тече, а не изтича.
Костадин беше навикнал на философските размишления на набора си, но и този път се изненада от интересното му заключение. Това бе една от причините, които го караха да търси компанията на учителя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Хаджидимитров Всички права запазени
