27.10.2016 г., 17:06 ч.

Ремонт 

  Проза » Разкази
877 1 14

Произведението не е подходящо за лица под 18 години

8 мин за четене

 На блиндираната вратата на офиса имаше табелка с надпис „Дея – недвижими имоти”. Мартин извади телефона си и прегледа съобщенията, за да се увери, че не е сбъркал. Да, от тази фирма се бяха обадили с молба да им бъде изпратен компютърен специалист. Натисна звънеца и зачака. Отвори мъж на средна възраст с кисела физиономия и виснали на върха на носа му очила с телени рамки.

   — Вие… за ремонта ли?

   — Да, колежката ми ми предаде, че имате проблеми с един от компютрите.

  — Да, нещо му стана вчера, заповядайте.

  Мартин влезе. Мебелировката бе оскъдна, но стилна.

   — В дъното но коридора, вратата вляво — добави мъжът и изчезна в противоположната посока.

  Мартин почука на вратата и в отговор получи високо, но нежно изчуруликване:

  — Влезте, моля!

  Той натисна дръжката и влезе. Зад светлокафявото бюро в дъното до прозореца седеше млада жена с права тъмнокестенява коса и зеленикави очи, в които имаше нещо котешко. Лицето ѝ бе издължено, с приятни меки черти и леко чип нос. Едва ли бе на повече от тридесет години. Носеше строго черно сако, с бяла риза отдолу, което ѝ придаваше делови вид. Тя забарабани с пръсти по отрупаното с документи бюро и каза:

  — Казвам се Дея, аз ви потърсих за помощ.

  — Приятно ми е, Мартин. С моя колежка явно сте говорили.

  — Да, обясних ѝ какъв е проблемът. Това е компютърът — подхвърли тя и посочи кутията, която бе поставена на стойка в долния преден край на бюрото. Както си работех и нещо каза „прас” и замириса на изгоряло. И екранът угасна. Предполагам, че се е скапало захранването.

  — Много е вероятно. Ще се наложи да взема компютъра.

  — Тук има един малък проблем — каза жената и се усмихна криво, от което обаче физиономията ѝ стана дори още по-очарователна.
 — Старият ни техник сложи някаква стойка, която трябва сега да се махне. Предполагам носите отвертка?

  — Да, нося.

  — Предната плоскост се издърпва лесно нагоре, после ще можете спокойно да си вършите работата.

  На Мартин му се стори странно, че жената не се разкара и не го остави да работи на спокойствие. Чак пък толкова ли важно бе да кисне на това бюро!

  Докато Мартин вадеше талашитената плоскост, жената сведе очи към някакви документи и започна да драска по тях с химикалка. А отдолу, пред озадачения компютърен техник, се отвори приятна, даже повече от приятна гледка.

  Дея имаше приятно оформени прасци, тънки, изящни глезени, и малки пухкави стъпала, вероятно тридесет и шести номер, или дори по-малки. Черната пола закриваше плахо коленете й, над които изпънатият плат загатваше за наличие на бедрени мускули в добър тонус. На десния си крак носеше черна кожена пантофка със сива, лъскава панделка отгоре, а лявото ѝ стъпало висеше на сантиметри от покрития с паркет под, скандално босо и предизвикателно секси с небрежната си отпуснатост. Другата пантофка явно се бе изтърколила настрани. Лакът върху ноктите бе много интересен – светлозелен, блещукащ весело на оскъдната светлина. Сводът бе елегантно извит, с бледа кожа, контрастиращ на заоблената пета, която розовееше някак провокативно. И всичко това на сантиметри от очите му.

  Изкусителната гледка развълнува Мартин, но той бе твърдо решен да си свърши работата. Стисна здраво отвертката, завря главата си под бюрото и се зае да разглоби стойката. А отгоре Дея щракаше нервно с химикалката си, явно погълната от своите си занимания.

  — Как върви? — попита Дея и отново изщрака с химикалката си.

  — Не мога да разбера защо е била нужна тази стойка, но както и да е, ще я махна.

  — Е, уж за по-удобно.

  — Абе…

  — Имате ли нужда от помощ?

  — Не, ще се справя.

   Мартин се потеше и пухтеше; не му беше удобно да работи легнал, а и винтовете бяха здраво затегнати.

В един момент столът на Дея изскърца и се завъртя леко, при което пръстите ѝ се отъркаха в бузата на Мартин. Бяха хладни и сухи, мекички, миришещи приятно на чиста кожа. Младият мъж настръхна, отвертката се изплъзна от ръката му. Зачуди се дали тя нарочно го бе побутнала така. Замълча си, Дея също си мълчеше. Дали това не бе предизвикателство, подкана?

Мартин извърна глава от кутията на компютъра и попи с очи сочните пръстчета, меката възглавничка в основата им и нежната извивка на свода. Нито едно мускулче не потрепваше, сякаш това удивително стъпало бе част от скулптура на древен творец. Фини синкави вени пълзяха по кокалчетата на глезена.

Нямаше смисъл да се прави на незаинтересован. Внимателно плъзна език по палеца, после го засмука. Дея не реагираше, дори не благоволи да помръдне, сякаш не разбираше какво се случва под бюрото. Или може би очакваше много повече?

Мартин погали с език всяко от пръстчетата, като обърна особено внимание на мъничето в края, което му се стори най-сладичко. Плъзна ръка нагоре и започна да гали свода и глезена. След това насочи вниманието си към петата, чийто съвършен овал бе същинска наслада за очите му. Започна да масажира стегнатия прасец, чиято кожа бе гладка като коприна.

   — Свършвате ли скоро? — попита небрежно Дея.

   — Да – отвърна Мартин. Всъщност бе на път да свърши в слиповете си, толкова бе възбуден. Но се изнервяше от хладния ѝ тон. Ако не ѝ бе приятно да бъде опипвана, защо му позволяваше… Странна жена.

  Мартин се поколеба, след това взе отново отвертката и се зае да довърши работата си. Когато освободи кутията, целуна за последно глезена ѝ и се изправи. Не знаеше какво да очаква.  

  — Готово.

  — Чудесно. Дали ще успеете до утре да го ремонтирате? Трябва ми компютър.

  — Ще направя всичко възможно.

  Тя се усмихна и на лявата ѝ буза затрептя чаровна трапчинка. А очите ѝ блещукаха някак настойчиво. В цялостното й излъчване имаше нещо невинно, момичешко. На Мартин му се искаше да я награби и да нацелува сладката й муцунка. Даде си сметка, че е на път да се влюби. Плъзна очи към тънката й талия и двете обли гърди, издуващи ризата ѝ отпред.

  — Е, до утре тогава – каза тя, като присви очи. — С кола ли сте?

  — Не, дойдох с градския транспорт, защото тук трудно се намира място за паркиране.

  — В каква посока сте?

  — До НДК ни е офисът.

  — Ще ви хвърля до там, и без това имам едно излизане по работа —  каза Дея.

  — Ами… добре.

   Мартин се радваше, че ще има възможност да пообщува още с нея.

Тя бръкна в едно от чекмеджетата и извади от него чифт колани, прикрепени към нещо пластмасово, приличащо на корите на футболистите, само че по-голямо. Надигна се, мушна „кората” под лявото си бедро, после преметна коланите над главата си и старателно ги намести върху дясното си рамо.

  Мартин само се пулеше, не можеше да разбере какво е това приспособление. Чак когато Дея се присегна назад и взе подпрения на перваза чифт подлакътни патерици, започна да вдява.

  Дея го стрелна с напрегнати, проучващи очи. Изглеждаше смутена. В това време в главата на Мартин се въртяха объркани мисли.

  Подпирайки се на патериците, Дея се изправи. Наместено стабилно върху лонгетата, лявото ѝ бедро стърчеше напред, като долната част на крайника се поклащаше безжизнено. Съвършеното стъпало, което Мартин бе „обгрижвал”, висеше клюмнало надолу. Дея заобиколи бюрото на несръчни подскоци, свела очи към пода. Балансът ѝ не изглеждаше особено стабилен.

  Мартин се отдръпна, за да й направи път. Беше ошашавен, за малко да не се сети да й отвори вратата.

  — Защо ме гледате така? – попита троснато Дея.

  — Ами … аз…

  — Не сте ли виждали момиче с патерици?

  — Мислех … мислех си, че с вас всичко е наред — отвърна Мартин, изчервен до уши.

  — Е, не е, за съжаление. При един оглед на сграда в строеж паднах в асансьорна шахта. Счупих си бедрото. То зарасна впоследствие, но прекъснатите нерви не се оправиха. Без тази лонгета и ремъците кракът ми би се влачил по земята.  

  — Вие предложихте да ме закарате…

  — Това, че кракът ми е парализиран не означава, че не мога да шофирам — нервно отвърна Дея.

  — Да. Много съжалявам, че сте пострадали. Дано скоро се оправите!

  — Благодаря.

  — Нищо ли не чувствате…

  — Нали ви казах — тежка парализа. Но ще се подложа на нова операция, има шанс. Засега само поддържам мускулния тонус с различни процедури.

  Дея заподскача по коридора, а Мартин гледаше втрещен приятните форми на дребничкото ѝ тяло и ритмично клатушкащото се безжизнено ходило. Стана му мъчно за нея. Но това, което изпитваше, не бе точно съжаление.

  С помощта на Мартин Дея се настани зад волана на служебната тойота. Тя махна коланите, но остави лонгетата на мястото си. Потегли. Справяше се добре с шофирането.

  Вече наближаваха офиса, когато Дея каза:

  — Загубихте ли окончателно интерес към мен?

  Мартин се извърна към нея. Трепереше.

  — Не. Как разбрахте, при положение, че…

  — Не чувствам нищо там долу, но лекото поклащане нямаше как да го пропусна. Предположих, че „работите” — подсмихна се тя.
 — После, когато се изправих, видях, че палецът на крака ми е олигавен, и се убедих че не греша.

  — Съжалявам. Не можах да се въздържа…

  — Искате ли да продължите, след като оставите компютъра в офиса, разбира се? Останалата част от на тялото ми е съвсем непокътната, бих казала. Между другото живея наблизо.

  Мартин я изгледа със сияещи очи.

  — Да! Да! Работата може да почака.

  — Значи не ви притеснява фактът, че съм инвалид?

  — Може да ви прозвучи странно, но не смятам, че женствеността ви е накърнена.

  — Е, стигнахме, побързайте!

  Мартин изхвърча от колата, мъкнейки компютъра със себе си.  

  Дея се отпусна в седалката си и притвори очи. Блага усмивка се разля по чаровното ѝ лице. Не беше лягала с мъж след инцидента и затова се притесняваше, но със сърцето си усещаше, че всичко ще е наред.

© Хийл Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хийл... да те коментира една нежна поетеса и толкова ерудирана личност... като Токси... ти си щастливец! Честно... Таня е права... и аз сам "за"... да разбиеш стереотипа с описанията и да вмъкнеш малко екшън... Както ти идва отвътре... Опитай се да движиш действието... включи Антагонист и Протагонист... предай мислите им... за какво се борят... описвай действията им, но кратко... включи и повече пряка реч... от нея Н. В. Читателят си вади заключения за геройте ти.
    Приятно ми беше, да те коментирам... стилът ти ми харесва.

    Танче благодаря ти! Почти съм готов с романа... ще ти пиша.
  • Теоретически, обществените личности трябва да останат читави, за да обезличностяват обществото ни все повече. Практически, там, където задълбая, гарантирано някой пострадва. Толкоз! Хайде, чакам "безпомощния" мъж!
  • Да не задълбаваме, че нищо чудно някой да пострада. Ако счупиш някоя обществена личност обаче, може и да се получи.
  • Убедена съм! Даже бих ти предложила да ти хвърля ръкавицата и да си направим един гипсов микроминиконкурс, т.е. и аз да счупя някой, ама като знам възможностите ти в тази сфера, не се наемам да се изправя срещу теб!
  • E, винаги може да се измисли нещичко.
  • Абе, то така, ама в услуга на художествената измислица (и на мен), все ще завъртиш някое сюжетче. Виж сега, може да е писател-авантюрист, изследващ каньоните. Пропада в един, чупи ръцете си и после редакторката води записките му под негова диктовка
  • Мъжете са корави, не се трошат.
  • Добра вечер, Сир! Хвана ме на кеф! За твоята книга, нали знаеш, аз съм човекът! Щото на опашка посмъртно не заставам!
    Хийл, нескончаем гипсьоре, калъп хванаха героините ти. Потроши веднъж някой мъж, де, за разнообразие!
  • Много увлекателно написан разказ, хареса ми
  • "...сна; ...ска.." ти, за това ли се хвана...????? Коментарът ми е положителен... /не правя често такива!/. Иначе си прав... липсват ни в сайта редактори... но, когато пробиеш и тръгнеш да издаваш книга... много от тях на опашка ще ти си редят.
  • Винаги съм се възхищавала на всеки твой разказ от поредицата за инвалиди. Въображението ти е невероятно, пресъздадено с вещина.
  • Супер разказ!
  • Трябваше да е "натисна" вместо "натиска". Ама така е като блея.
  • "Той натиска дръжката и влезе. Зад светлокафявото бюро в дъното до прозореца седеше млада жена с права тъмнокестенява коса и зеленикави очи, в които имаше нещо котешко. Лицето ѝ бе издължено, с приятни меки черти и леко чип нос. Едва ли бе на повече от тридесет години. Носеше строго черно сако, с бяла риза отдолу, което ѝ придаваше делови вид. Тя забарабани с пръсти по отрупаното с документи бюро и каза:..."
    Прекрасно описваш... БРАВО!!!
Предложения
: ??:??