5.02.2010 г., 20:06 ч.

Ренета - Част втора - продължение 

  Проза » Повести и романи
673 0 2
5 мин за четене

            Ножът се заби в кръглата и гладка стена на динята, която изпращя и се разтвори на две равни части. Сокът потече върху скованата дървена маса, постлана с вестник, на който имаше пресен, току-що разчупен типов хляб и бяло саламурено сирене. Последната вечер бяха останали край фургона, десетината дни им бяха стигнали, за да обиколят всички ресторанти в селото. Менюто навсякъде беше едно, пържола, кебапчета, мешана скара. За гарнитура лютеница, объркана с недотам ситно нарязан лук. И топла бира, ако я имаше. Сервитьорите не си даваха много зор, сезонът след няколко дни щеше да бъде забравен. Вечер единствената асфалтирана улица, по която се разхождаха курортистите, излъчваше тъгата по изминалото лято. Платнените стрелбища всеки ден намаляваха, машините със захарен памук и казаните с варена царевица нямаха вече този оборот, който щеше да храни собствениците през идващата зима. Затова бяха останали само няколко, в центъра на малкия площад, до паметника на антифашиста.      

              - Ето така ще разцепим живота, със замах и отведнъж! И ще изтръгнем от средата му най-сладкото - Зари дълбаеше средата на своята половина от динята. Червеният ù захарен сок беше полепнал по устните и брадата му. Очите блестяха през очилата, белите зъби лъщяха под широката усмивка, залезът идваше с онова спокойствие на последните летни дни. Слънцето беше като една голяма, узряла и сочна диня, която бавно се търкаля към хребета на близките възвишения, които се бяха наметнали с огромното жълто и прокъсано наметало на ранната есен.

              - Защо мълчиш - се обърна той към Любослав.- Не може да се живее, без да имаме мисия в този живот, на всичко съм съгласен, за да я изпълня. Готов съм да подложа и динена кора на тези, които ще ми се изправят пред пътя. Целта ще оправдае средствата, след петнадесет години трябва да сме известни. И богати, разбира се.

                 - А ако не стане така, тогава какво?

                 - Невъзможно е, до сега всичко в живота ми е било планувано, после извоювано с много усилия и решимост. Трябва да вярваме в силите си, друг начин няма.

                   Любослав отпи от мастиката, направо от бутилката. Запали цигара и се загледа в шарките на дърветата отсреща, които падаха като малки парашути надолу, подхванати от вечерния вятър и където птиците пееха последните си безгрижни песни. Защото им предстоеше дълго пътуване.

                   На другата сутрин морето беше гладко, тихо и сякаш като за тях смирено. За да почувстват още веднъж неговите топли ласки, и когато мускулите им вече отмаляха от дългото плуване, на брега ги посрещна слънцето, което само след час щеше да се скрие зад облаците, оправдавайки се, че времето му за тази година е вече отминало.

                   А двамата щяха да се върнат отново в големия град, където от телата им така бързо щеше да избледнее топлият загар на безгрижието. Започваше учебната година в университета, трета за Светозар. И първа за Любослав, с едно есенно десетдневно морско закъснение.    

 

                  Есента се протягаше лениво и без да бърза се готвеше да отстъпи мястото си на зимата. Понякога в заговор със слънцето се мъчеше да забави студа и вятъра, които бяха все по-нетърпеливи да покажат силата си. В една такава притихнала вечер Любослав отиде в залата на Софийския университет, щеше да свири нова група, все още често се виждаше с бившите си съученици. Защото беше предпочел Геоложкия институт пред Математическия, като че ли под влиянието на новите си приятели, при които беше гостувал преди месец. На подиума с накуцване се появи младеж с кръгло лице и рошава голяма коса, нисък на ръст. Пя страхотно, и само на английски. Години след това стана известен, когато караше колелото си по софийските улици, хората дори не го разпознаваха, свикнали с кривата му походка.

                  И както си стояха със Светлозар настрани, до тях се приближи с дяволита усмивка онова шашаво момиче от пролетта, изгледа го и възкликна:

                  - Ама това Любо ли е, че той станал много готин.

                    И го покани на танц.

                    Двамата се въртяха на претъпкания дансинг, косата на Ренета докосваше гърдите му, малкото ù тяло в късата пола се притискаше до неговото, и той изведнъж разбра, че още оттогава я е харесвал.

                    Купонът завърши, Вержиния беше също дошла, и всички се забързаха по стръмната улица надолу към квартирата на Светозар. От „Тенекиите” купиха бутилка „Зубровка”, в шишето имаше незнайно защо тънка сламка. Ренета беше взела от служебния си кабинет малък касетофон ”Филипс”. Цяла касета с песни на Адамо. Токът изгасна, запалиха свещи, бяха дошли още дузина студенти, пръснали се бяха в двете стаи, хазяите бяха заминали за почивните дни в подбалканската си къща на спокойствие. Мелодиите следваха една след друга, отново танцуваха, после седнаха на изтърбушения диван в ъгъла на стаята.

                    И както пушеха „Стюардеса” и пиеха направо от бутилката, дъхът на момичето опари Любослав, очите ù се бяха усмирили, той я целуна. После още веднъж.

                    - Е, кажи ми комплимента, кажи ми го - го запита Ренета, бялата ù блуза , италианските ботуши до коляното, късата пола, малкото червено плетено елече, това на мен ли се случва, се питаше той.

                    - За какво говориш?

                    - Че не мога да се целувам, защо ми го спестяваш, вече на двадесет съм, има много да се уча.

                      Любослав се засмя.

                    - Не беше толкова зле, защо се измъчваш с тези глупости

                   - Много бързо ме свали, не си губиш времето - Ренета отново запали цигара.
                    - Ами то стана неочаквано, и заслугата не е само моя - ù отговори Любослав.

 

                     В тъмната вечер двамата прегърнати крачеха по пустите улици, мантото ù от мачкан лак не можеше да я стопли, Любослав непривично ситно крачеше до нея, уличните фенери осветяваха сенките им, стъпките отекваха в тишината, започваше се новият ден. Но след като нощта щеше да се умори да им предлага дискретността си за топлите им целувки.

                    - Мисля, че много бързо напредваш - двамата се засмяха, едно такси премина покрай тях, но те не бързаха за никъде.

                      Беше почти сутринта, когато Любослав се прибра вкъщи. Легна си усмихнат, на устните му се беше настанил вкус на зрели смокини. Отново, както преди четири години.

 

 

© Любомир Николов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Да, това са си трепетите на младостта! Поздрави !
  • И двете части започват по един и същ начин. И двете са вълнуващи - картините в творбата ти са осезателни - мигом и до мен се докоснаха трепетите на героите.
Предложения
: ??:??