Глава десета

С всеки изминат ден, войната все повече и повече се приближаваше и първите страници на вестниците бяха запълнени с информация за победоносния ход на армията на Третия Райх.  Една след друга, държавите от европейския запад падаха като презрели круши в ръцете на Хитлер.  Българската армия беше влязла в северна Гърция и в Македония. Кавала, Дедеагач, Солун и Гюмюрджина бяха управлявани от българските окупационни сили. В Скопие българската администрация провеждаше политика, която не се харесваше на местното население. Но, на война като на война. Всичко това намираше своето отражение и върху живота на софиянци. След няколко бомби, хвърлени в покрайнините на столицата, част от софиянци се евакуираха по близките села или при роднини в провинцията. Но скоро успокоени се завърнаха по домовете си и животът в София пое обичайното  си русло.

Радослав се беше почти примирил със загубата на Мила като любовница, но продължаваше да търси безуспешно нейната близост. Мила беше скъсала с германския си приятел. Вили беше заминал за Германия и се носеха слухове, че е мобилизиран и изпратен на фронта.

Пазарът беше доста обеднял, чувстваше се липсата на някои продукти и вносни стоки. Цените леко се покачваха, но животът на столичани не се беше променил много.   

Новост бяха  търговците на  употребявани мебели, килими и други ценни предмети,  докарани от окупираните територии. Носеха се слухове, че това са вещи, откраднати или конфискувани от местното население и нямат много чист произход. Но винаги се намират хора да закупят нещо изгодно без да се интересуват от произхода на стоката.

Теодора продължаваше да работи в счетоводството на тъкачната фабрика, където Атанас Манов вече беше известна личност. Сменният майстор от поддръжката беше станал нещо като герой след първия си мач с тима на Славия.  Много бързо той беше станал популярен и много момичета бяха вдигнали поглед към този красив и известен футболист. 

На следващия ден, след мача с ПФД “Левски”, Теодора го срещна в двора на фабриката и за пръв път се спря за да го поздрави с победата, за която сериозен дял имаше и Наско. Донка, която също беше сред публиката на мача, не преставаше да говори за неговото участие и победния му гол. Тя разказваше  въодушевено и с  “компетентността” на специалист подвига на приятеля си. 

Въпреки че Наско работеше вече няколко години във фабриката, където беше постъпил  почти дете, като чирак при бай Ставри, за няколко дни той стана известна фигура не само сред работниците, но новината достигна и до собственика. Дни наред, цялата фабрика говореше за  Наско.  

В началото на септември, туристическото дружество организира еднодневна екскурзия до Витоша. В неделя желаещите се бяха събрали в двора на фабриката. Групата беше малобройна. Бяха дошли около двадесетина човека, най-вече от  счетоводството и техническите служби. Работничките - тъкачки, в неделя се занимаваха с домакинската си работа, перяха, гладеха и кърпеха. Нямаха време за разходки. Донка беше успяла да уговори Наско да отидат на екскурзията. Тя нямаше семейни задължения и можеше да си позволи такава разходка в планината.  Няколко по-възрастни и опитни планинари бяха дошли  облечени с къси тиролски панталони и карирани ризи. Широки тиранти и филцови шапки с пера, допълваха туристическите им облекла. На краката си носеха тежко подковани туристически обувки. Раници и еднодневки пълни с храна, манерки със студена вода и шишета лимонада допълваха провизиите им за един ден. Теодора също беше дошла на тази екскурзия. Като главна счетоводителка на фабриката тя беше повела почти цялото счетоводство. Цяла седмица затворени в душните канцеларии,  всички имаха нужда от глътка чист планински въздух. И това беше удобен случай да прекарат заедно неделния ден на Витоша. С трамвая до Княжево, а от там пеша към “Бялата вода”. Когато пристигнаха на хижа “Планинец” вече беше време за обяд. Седнаха на поляната до хижата, извадиха храна и напитки от раниците и направиха обща софра. В групата имаше няколко шегаджии, които не преставаха със своите зевзеклъци, с които разсмиваха колегите си. Теодора не беше свикнала с дебелашките им шеги и ù стана неприятно. Стана и реши да се разходи в околностите. Тръгна по пътеката, която водеше към хижа “Момина скала”. Беше стигнала почти до хижата, когато реши, че е време да се връща. Някъде по средата на пътя срещна Наско, който също беше решил да се поразтъпче. Тя му се усмихна и продължи пътя към “Планинец”. След малко  чу зад себе си бързи стъпки и  когато се обърна да види кой бягаше  по пътеката, върху нея налетя Наско. Теодора загуби равновесие и щеше да падне на пътеката, ако Наско не беше я хванал и притиснал към себе си. Всичко се случи за по-малко от секунда, но Теодора почувства тялото си поразено от мощен електрически заряд.  Не беше способна да направи каквото и да било движение. Цялата трепереше, скована от топлината на мъжкото тяло. Вече не помнеше кога за последен път беше изпитала такова силно желание за мъжка ласка. Съзнаваше, че трябва незабавно да се освободи от тази случайна прегръдка, но нямаше сили да го направи. А и мъжът сякаш не бързаше да я пусне или и той беше парализиран от допира с тази красива и чаровна жена. Той се наведе над нея и устните им се сляха. Това събуди съзнанието на Теодора и тя направи опит да се освободи от прегръдките на Наско, но това беше само за секунда и тя отново се притисна към него. Сега вече нейните устни потърсиха тези на мъжа. Дългото  въздържане от полова близост сковаваше съзнанието ù, в нея се беше събудила жената, която след загубата на детето беше заспала летаргичен сън. Мисълта не работеше, сърцето биеше като полудяло и всяка нейна клетка търсеше мъжа. Наско почувства желанието ù, взе я в силните си ръце и тръгна към малката полянка сред дърветата, далеч от пътеката. Опиянени от внезапно събудилото се желание, неспособна да  откаже на тялото си  радостта от  полова близост. 

Групата потегли за София, когато слънцето беше тръгнало да захожда на запад. Теодора не смееше да погледне наляво или надясно от страх да не срещне погледа на мъжа, на когото се беше отдала. Все още не можеше да осъзнае и обясни постъпката си. Наско не се виждаше наоколо. Той беше изчезнал от групата. Той също се страхуваше да срещне погледа на Теодора. Тя беше омъжена, сериозна и интелигентна жена и Наско не можеше да си обясни как  се беше случило всичко това.  

Когато се прибра, Радослав слушаше новините. Теодора смутолеви едно тихо “добър вечер” и се промъкна в банята, където дълго остана под душа. Искаше да изтрие и най-малката следа от допира с  този почти непознат мъж. Каза, че е уморена и си легна. Дълго не може да заспи. Когато  Радослав си легна и  погали  още влажните ù коси, Теодора  се сгуши в обятията му и за първи път не отказа да приеме ласките му. Радослав беше безумно щастлив, най-сетне Теодора беше преодоляла шока,  в който беше изпаднала след спонтанния аборт. Вече щяха да имат нормален съпружески живот.

Поведението на Радослав коренно се промени. Отново беше влюбеният мъж, боготворящ съпругата си. Нежен, внимателен и галантен, Радослав се чудеше с какви подаръци да зарадва жена си, къде да я води, как да я ухажва, сякаш вчера се бяха запознали. Това негово отношение към Теодора от начало учудваше Мила, а след това започна да я дразни. В нея се породи ревност и отново тя беше тази, която търсеше близостта му.  Но този път ролите бяха разменени. Той я отбягваше, разговаряше с нея само в присъствието на Теодора и то на най-безобидни теми от всекидневието.

В началото на ноември Теодора съобщи голямата новина.  Отново беше бременна. Радостта на Радослав нямаше граници. За Нова Година заминаха за  Рим и Милано и се върнаха едва след Коледните празници. Теодора носеше палто от визон и два куфара с нови тоалети.

Двамата изживяваха втори меден месец. Радослав беше на седмото небе, жена му се беше върнала при него от “далечно пътешествие” и отново беше онази нежна и любяща съпруга, която беше изчезнала от живота му след трагичния инцидент по време на първата ù бременност. От своя страна Радослав я обгръщаше с внимание, носеше ù цветя почти всеки ден. Двамата излизаха на романтични вечери в любимия им ресторант “България”, където ги помнеха още от преди сватбата им. Любеха се като любовници, като Теодора беше тази, която най-често търсеше ласките му.

Във фабриката Теодора се стараеше да не вижда и да не забелязва присъствието на сменния майстор. Когато случайно срещаше Наско по коридорите на администрацията, едва едва промълвяваше с наведена глава едно “здравей” и бързаше да го отмине. Наско, от своя страна, също не търсеше близост или  да покаже с поведението си, че не е забравил случилото се на Витоша.  Сякаш инцидентът беше забравен и от двамата.

Няколко дни след Коледните празници, когато в счетоводството беше особено напрегнато, готвеха годишните баланси, Теодора беше дошла на работа много рано. До започването на работния ден оставаха цели два часа.  Във фабриката работеше само първата смяна на тъкачния цех. В малката канцелария на главната счетоводителка бумтеше кюмбето наблъскано с големи цепеници.  

     Надвесена над купищата документи, Теодора работеше по ежемесечните отчети, когато зад гърба си почувствува нечие присъствие. Обърна се и го видя. Наско стоеше на две крачки от нея и не сваляше очи от тялото ù. В погледа му се четеше онова животинско желание, което е характерно за мъжа-самец. Теодора почувства как мозъкът ù блокира, по тялото ù полазиха милиони мравки, в гърлото ù се появи буца, която ù пречеше да диша.  В стомаха ù пърхаха стотици пеперуди, искаше да каже “махни се от тука”, но гласът ù беше загубил свойствата си. Наско направи крачка към нея, протегна ръце, но Теодора  намери сили да го отблъсне.  Той се опита да каже нещо, но тя го погледна така, че Наско  не можа да промълви и думи. Между тях не можеше да има  нито разговори, нито нещо друго.  Инцидентът в планината трябваше да бъде забравен завинаги. Смутена и засрамена,  Теодора си наложи да продължи работата си над отчетите. Но  душевният ù мир беше нарушен. Мразеше себе си, укоряваше се  за  това, което беше станало, но  същевременно  се  радваше, че не беше допуснала това да се повтори. Съзнанието на почтената жена се възмущаваше   от моментната слабост, която беше проявила там в планината, упрекваше се  за липсата на съпротивителни сили.  Майчиният инстинкт я беше спасил, но цял живот щеше да носи бремето на угризенията и  срама, който изпитваше пред самата себе си не ù даваше мира нито денем, нито нощем и смущаваше съня ù. 

В средата на юни Теодора роди момиче. Кръстиха я Доротея, като име производно от това на майката. 

Теодора и Радослав бяха безумно щастливи, радваха се на дъщеричката си, която беше същинско ангелче.   

Теодора напусна работа и се грижеше за детето с фанатична преданост.

 Мила беше заминала  за два месеца на гастроли в Германия. Берлинската Штатс опера   честваше 300 години от основаването си.  През 1742 година, по времето на Фридрих Втори тя беше основана като Кралска придворна опера. Мила пееше с огромен успех в два спектакъла - “Травиата” и “Бохеми”.  Всяка вечер  беше аплодирана от берлинчаните - меломани,  изпълнили залата до последното място.  Няколко седмици след края на юбилейните спектакли, Берлинската опера беше засегната от вражеските бомбардировки и се налагаше  да бъде възстановявана в продължение на година. Мила беше щастлива, че това не беше се случило по време на нейното гостуване в Германия.