Добрите хора не стават легенди.

                                                                      Брандън Сандерсън

„Извинете?“, мъжът, който беше заговорила, спря и я погледна въпросително.На кръста му висеше мачете. “Знаете ли къде е църквата на отец Бернард?“

„Отец Бернард?“, повтори като ехо той. “Рисуващият с пеперуди?“

Катрина кимна.

„Въврвиш все покрай реката,после през кирпичените къщи и ще видиш църквата.“

Църквата беше препълнена. Цареше пълна тишина. Единствено монотонното напяване на попа кънтеше в просторното помещение. Възрастният свещеник пееше за Възкресението. Тълпата от миряни го слушаше захласнато. Всички държаха свещички и очакваха свещения огън. Катрина от друга страна нямаше търпение да се върне в леглото си. Беше прекарала изминалите три дена в болницата и единственото,което искаше в момента, беше да се наспи. Но майка й настоя да отидат на църква, за да отпразнуват Великден.

Затова сега Катрина седеше на дървена пейка в двора на храма. Беше опънала краката си напред и разсеяно си играеше с едно листо. Докато го въртеше между пръстите си, нещо изпърха покрай нея. На палтото й беше кацнала пеперуда. Големите й крила бяха обагрени в изключително красив син цвят.Дълго време лекарката наблюдаваше насекомото. То спокойно отваряше и затваряше крилата си,необезпокоено от присъствието на жената.

„Ако пеперуда кацне на теб, ще получиш вест.“,казваше баба й.

Настъпи полунощ и църковните камбани забиха празнично.Силният звук уплаши насекомото. То отлетя, а докато го наблюдаваше как се отдалечава,Катрина се запита:

„Добра или лоша?“

Два дена по-късно я уволниха.В същия следобед се раздели с годеника си.Най-близката й приятелка спря да й говори.

„Лоша.“,помисли си кисело Катрина,докато вървеше към апартамента си.

След още два дена стоеше пред ниска сграда,намираща се на огромна улица в центъра на Атина.Натисна звънеца с номер 7 на него и след някоклко минути вратата се отвори.

Вентилаторът на тавана не работеше.В тесния офис беше задушно и се носеше силна миризма на цигари.Пълничка гъркиня седеше зад дървено бюро и неодобрително гледаше младата жена.

„Седнете.“,тя посочи един червен пластмасов стол,след което със същия сърдит тон попита:

„Име?“

„Катрина Алексиева.“

„Откъде сте?“

„България.“

„Специалност?“

„Педиатрия.“

Служителката не попита нищо повече и се зае да въвежда данните в компютъра.Тракането на клавишите напрягаше Катрина и за да се разсее , тя се загледа през прозореца.Навън Атина кипеше от живот.Въпреки ранния час по улиците имаше безкраен поток от автомобили и пешеходци.Чуваха се клаксони на коли,хората забързано отиваха на работа,лаеха кучета,а на ъгъла възрастна жена продаваше гевреци.

„Централноафриканска република.“,Катрина така се беше вглъбила в собствените си мисли,че не разбра какво й беше казала гъркинята.

„Моля?“

„Цен-трал-но-афри-кан-ска ре-пу-бли-ка.“,повтори служителката бавно,изговаряйки всяка сричка поотделно,сякаш младата жена беше бавноразвиваща се.

„ Това ли е единственото свободно място за педиатър?“

„Искате ли да работите за Доктори без граници или не?“

„Да.“,отвърна уверено Катрина.От много време обмисляше да стане доброволец,но винаги имаше нещо,което я задържаше.Сега след като животът й се беше провалил,всички тези пречки бяха изчезнали.

Служителката въведе още нещо в компютъра и й подаде няколко документа.

„Утре заминавате.“

Никой не я посрешна на мръсното летище в Банги,столицата на ЦАР.Единствената информация,която й даде гъркинята,беше едно име.

„Отец Бернард?“,повтори като ехо мъжът с мачетето.“Рисуващият с пеперуди?“

Катрина кимна.

„Въврвиш все покрай реката,после през кирпичените къщи и ще видиш църквата.“

„Църквата“ беше препълнена.Около ниската колиба с дървен покрив бяха насядали поне стотина души.Пред тях стоеше мъж,облечен в дълга черна роба.Ярко червеният кръст,извезан на дрехата му,подсказа на лекарката,че именно той беше човекът,който търсеше.Тя изчака да приключи проповедта си,след което се приближи.Преди да успее да го заговори,той протегна ръката си и я поздрави жизнерадостно.Така Катрина се запозна с отец Бернард.

През следващите няколко часа свещеникът й разказа историята на ЦАР.Френска колония,получила независимост през 1960г. и управлявана в продължение на десет години от президент-канибал,който се самопровъзгласил за император.Сега страната беше обхваната от гражданска война,водена между две противоположни групировки-Селека и Анти-балака.Първите бяха мюсюлмани-малцинството в държавата,а другите бяха християни.Макар и двете организации да твърдяха,че не нараняват невинни хора,по думите на отец Бернард убивали наред ,без да се интересуват от религията на жертвите си.

„Вярата им не е истинска.“,обяснил й той.“Единственото,което ги интересува, са диамантите.“

„Но вашата е?“

„Ще Ви покажа нещо.“Свещеникът се усмихна и стана от стола,на който седеше.Тръгна към другия край на просторния двор,а Катрина го последва.Двамата влязоха в една от многото колиби,разположени до телената ограда.Вътрешността на постройката силно изненада лекарката.Стените бяха покрити с препарирани пеперуди-големи,малки,едноцветни или обагрени във всички цветове на дъгата,с шарки или без.Под всяко отделно насекомо имаше табелка с изписан вида му върху нея.В единия ъгъл на стаята бяха струпани картини.Картини от пеперуди.

„Вярвам в тях.“,отец Бернард посочи с ръка към стените.“Пеперудата е символ на трансформацията на човешката душа.“

Той се приближи до бюрото в средата на помещението,взе от него стъклен буркан и го подаде на събеседницата си.

„Сега хората,които приютих в църквата, страдат,но скоро те ще променят също както тази какавида.“

Катрина започна да се грижи за сбръчканото пашкулче.Грижеше се и за хората ,намерили подслон при рисуващия с пеперуди.От сутрин до вечер тя,отец Бернард и още двама мисионери от Франция превързваха счупени крайници,шиеха рани,хранеха пострадалите. Повечето от тях бяха деца.Ръцете или краката им бяха отсечени с мачете или куршум беше преминал през корема им.Бяха недохранени и костите им се виждаха ясно под кожата им.Семействата им бяха или убити или безследно изчезнали и повечето бяха напълно сами.

След няколко трудни седмици какавидата се превърна в малка зелена гъсеница..Костите зарастваха,раните минаваха и децата едно по едно ставаха от болничните легла.В двора започна да се чува смях.

Мина още време и гъсеницата стана голяма-рояци деца тичаха около църквата.Почти всеки ден Катрина ги водеше в близките полета с бамя.Там сред високите растения всички заедно ловяха пеперуди.Когато се върнеха в църквата ги пускаха на свобода и щом настъпеше естесвената им смърт, ги събираха отново.Тогава сядаха на земята и отец Бернард ги учеше как да рисуват с пеперуди.С пинцети,бръснарско ножче и каучоково лепило ги подреждаха в различни образи,а когато картините станеха готови ,рисуващият с пеперуди ги закачаше по стените на църквата.Скоро цялата постройка заприлича на огромно цветно петно.

След един нечовешки горещ ден,Катрина се върна в колибата си и без дори да събуе прашните си обувки се стовари върху леглото.Затвори очи,канейки се да си почине,но някъкв странен шум я накара да се изправи.Огледа се из стаята,за да разбере откъде идва звука - в стените на стъкления буркан се блъскаше пеперуда. Големите й крила бяха обагрени в изключително красив син цвят.Дълго време лекарката наблюдаваше насекомото.След това взе буркана и излезе навън.Нощта беше тиха,не се чуваха дори обичайните изстрели.Звездите светеха кротко.

Катрина пусна пеперудата на свобода и докато наблюдаваше как създанието се отдалечава,прошепна на себе си:

„Добра.“

Преди да влезе обратно , погледна към колибата на отец Бернард.Тя беше единсвената,от чиито тесни прозорци струеше бледа светлина.Лекарката се усмихна.Тя знаеше,че вътре той рисуваше с души.