***

       Да се чуди човек от това хилаво детенце с бяло и бледо личице и хлътнали бузи, ще излезе ли добра къщница и плодовита булка. Гледаш го, едва стои право, сгушило между раменете си тънкото си лебедово вратле, плоско и отпред и отзад като Тракийската низина, а под шарената кърпа стърчаха неприбрани кичури гъсти къдрици, като руното на черна овчица. „Ама тя, не на девойче, ами повече на агънце прилича! Къде ще ти стигне млада първескиня, готова да даде плод! ” – въртеше се из ума на Емил. Бяха го извикали в селото да се стегне и облече, че да го венчаят за булката, която му бяха харизали. И сега, когато всичката дандания беше минала, той спокойно можеше да си оглежда, колко струва „стоката”, която беше получил.

    Още от началото като видя Анка, Емил рукна* на майка си:

    - Че това булка ли е? Кожух и кокали само в него! Какво ще го гледам това? Чини ми се *, че докато  стигнем до колибата с кошарата ще се е превило о две от пътя.

    - Не мой, майка така! Ще да напъпи булчето, време се иска. – заруча майка му. Чинише* и се, че нейното отроче, макар и бой* да имаше, още не му беше уврял* акъла, че да знае, че 7 лета  са голямо нещо и още мъничко нужно беше, че Анка да налее там, където трябва. Нетърпеливи бяха мъжете в своята си природа. Нетърпеливи и властта, и твърдостта държаха в шепите си, но точно заради това, не им увираше чутурата*, че не винаги със сила се печелеха битките, понякога малко нежност, внимание и топла дума разтваряха сто пъти повече порти от силното рамо.

    - Че право руча, батьо ! – подкачи се и Сийка, най-малката сестра на Емил. – Я имам повеке * извивки по снагата от тази, дето кака трябва да и викам.

Бузестото и червендалесто личице на Сийка издаваше малко тесногръдото и глуповато мислене на едва прехвърлилото 14 лета, девойче. Като изтърсака в семейството, тя беше свикнала да бъде навиквана от всички, но коткана* после, а и бързо и бяха прощавани всички прегрешения, що можеше да натвори, стига само да я изпуснеха от поглед.

     - Дете е още! – отсичаше старият им баща и махваше с ръка. – Ще се научи с времето.

Само, че времето не учеше людето как да бъдат по-добри. Учеше ги Неволята и Животът, който завихряше в казана си всичките хорски съдби. Неволята, от време на време се намесваше и  гребеше с черпака, и каквото закачи, това щеше да порази и огъне, така, както и е сгодно само на нея. А, където се намесеше неволята, там човешкото сърце най-усещаше къде беше скрита ценността на живота.

     Анка цялата тръпнеше – от страх ли, от вълнение ли – самата тя не знаеше. Освен майка и, всички други, около нея, бяха чужди хора и не знаеше тя  как да ги подхване, и да направи така, че по-бързо да ги приемат. Самотно и страшно и беше, а и тейко и вече не беше по тази земя, да я закриля. Едва напъпила в своите 16 лета, и нито дете, нито жена, тя приемаше случващото се ту с притеснение и момински свян, ту с някакво очакване и трепет, сякаш ей сега ще се случи някакво чудо и светът ще се озари в благодат и добрини.

     Чисти помисли на чисто сърце можеше само едно неопитно девойче да изпитва и таи. Израснала в дебрите на планината, Анка не се страхуваше от работата и грижите. Не беше лесно да живееш почти под върховете на Родопа планина, но пък беше най-доброто школо за живота, който, рано или късно те подхващаше. Дори в полите си, до сами началото на низината, планината напомняше своите капризи и не оставяше в покой людете – ту валеше и трещеше, ту слънцето припичаше, а по небето се диплеха бели пухкави облачета. И чудна беше тази сила, която или те милваше с майчина длан, или те удрива* с ръката на мащеха.

„ А колко топла беше неговата ръка!” – сама се учудваше Анка, като си спомни как я хвана Емил по време на венчавката. И макар, че малко грубо я дръпна, на нея и се струваше, че това е най-милото и хубаво нещо, което и се е случвало. Срам я беше да го погледне в лицето и да огледа как изглежда то. Успя само да си набере представа, че ръцете му бяха по-големи, тялото по-високо и по-силно от нейните. Всичко останало и беше като в мъгла – странно и очертаващо се като сянка, върху която богатото и въображение рисуваше какво ли не – ту прекрасната картина на милото и топло бащино лице, ту страшната икона на свъсен белобрад старец, гледащ те с очи, студени като изстинал въглен. Та с кого да сравни нейното моминско сърце този мъжки образ, освен с този на бащата или на Отеца?! А жадната и млада душа търсеше единственото и най-важното – топлата обич. Анка искаше да бъде нужда на някого и този човек да не иска да я замени, така, както понякога чувстваше,че майка и жалее по изгубените си деца, и когато я погледне, погледът и ставаше тъжен и отнесен, сякаш, че Анка не съществува на тази земя. А момичето искаше да съществува за някого, да бъде незаменимо, а и да я милват, когато и е мъчно, и тя самата да милва с обич, когато трябва. Слава беше строга жена. Тя не показваше други чувства, освен мъката си по изгубеното, без да осъзнава, че радостта на живота, беше в това да се радваш на това, което ти е дадено и което е пред очите ти,а не на нещо, което е можело да бъде, но е останало само дим от току що изгасена свещичка. Животът трябваше да се живее и човешки да се постъпва в него. Съкровището, което сам Бог ти беше отредил трябваше да се оценява, а не да се пропиляват благата на Всевишния.

       Само най-близките присъстваха на гощавката. В голям казан на огнището бавно бълбукаше царевична трахана* с овче месо, която разсипаха по паниците. Отчупиш от питата от лимец и стрита царевица с дебела твърда кора и топиш, после подложиш ръка и мушкаш залъка в устата. Сладка и топла е тази трахана и само онези яли веднъж от нея, разбират колко прилича тя на живота. Ядене от най-прости съставки – вода,царевица и тлъсто овче месо, а всъщност като прибавиш щипка подправки, нарязана парлива чушчица и разбъркаш с дървената лъжица се получава една ти чудна дъхава гозба, която така ти стопля сърцето, че ти иде докато ядеш, да заплачеш.

На направената от стара ела маса имаше още овча създарма, накладен пипер и пресолена сланинка. Богата софра беше това – пълна с блажно и месно. Обичай сигурно беше, като наричането – да им е на младите сладко и пълно в живота. И вино имаше, чиито леко кисел привкус тегнеше из въздуха.И медовина с дъхав мурсалски чай , която сипаха и на Слава.

      - По става за женско. – поучително промърмори старият сват.

А Емил пиеше, чаша след чаша от дъхавия мавруд и главата му сякаш се развъртя, като капак на вряща тенджера. Колкото по надигаше, толкова по приемливо му се чинеше девойчето, което вече му беше булче.” Ееее, че ще я охраним малко с каша и кешкек*, та да намаже и да не бъде толкоз кокалеста.” – въртеше се из опиянения му ума . Жена, като млада овчица му трябваше на него, да си има извивки и да е като джангал*, да храни и пои всичко с гъстото си и сочно мляко. А то – хилаво агънце, ама щеше да свърши работа! 

     Така си се стъмни неусетно. Старите подканиха сватята да и отредят място в другата стая, а за младите оставиха тясното средно помещение,преградено с дървена портичка, където имаше едно легло и дървен скрин с лампа. То място за друго нямаше в тази стаичка, всичко на тясно беше. Показаха и къде трябваше да спи заедно с мъжа си и това е. Нищо повече не продумаха на Анка. Останалото беше работа на нейния мъж, не хорско дело. Само, че Емил така се беше напоил с вино, че докато изпращаха окъснелите сватбари и показваха кой къде ще ляга да нощува, беше клюмнал и забил половината си лице в полу-навратената паница с трахана, която беше омазала цялата му брада.

      - Хайде, булка, дигай си мъжа! – строго изкомандва старият свекър и се мушна в другата стая, като затвори вратата зад гърба си. Свекървата само промърмори:

         - Утре ще се раздига. – и тя последва мъжа си.

Анка остана сама с наквасения до безумност Емил. Той нито спеше, нито с акъла си беше. По дрехите му течеше разлятата гъста гозба. Зор видя Анка да го избута до леглото, макар, че разстоянието едва ли имаше четири разкрача. Най-после го стовари на малкото легло, само че ръцете му здраво я държаха и я повалиха върху му. Едва смогна да се навре към стената и голямото мъжко тяло я притисна. После всичко утихна. Чуваше се само тихият хъркащ звук от спящия мъж. Анка дълго остана будна, макар да беше толкова уморена,че сърцето и едва биеше.По някое време клепките и най-после натежаха и тя потъна в неспокоен сън, притисната към белосаната със вар стена от тежкото миришещо на прокиснато вино мъжко тяло.

      Навън мракът се стелеше и като прокоба се мушкаше между росните капки на мъглата. Дали спеше планината? Не, дори и да си беше дала отдих тя имаше стражници – кукумявки прелитаха, в далечината лай се чуваше, някъде нещо бродеше из шубраците.

Следва...