perfanov (Явор Перфанов) 5 декември 2018 г., 7:11 ч.

Рожден ден 

43 2 2



В малкият град, зимата освен студ и сняг, носи и тишина. Улиците опустяват и повечето от тях остават заледени докато се затопли времето. Хората бързат да се приберат по домовете си. Вървят с вдигнати яки по тротоарите, дори не виждат кой минава покрай тях. Единствено украсените магазини и заведения напомнят, че идват празници.
Минаваше пет часа следобед. Декемврийският студ пронизваше душата на града. В заведението беше топло. Собственикът му, Кирил, познаваше клиентите си и в годините се бе сприятелил с тях. Той знаеше кой кога идва, какво пие, разбираха се и се чувстваха добре заедно. В този час, кафето се пълнеше с хора. Те имаха навика, след края на работния ден да се отбиват, да изпият питие или две , да си поговоря или дори да помълчат заедно, докато някой говореше нещо интересно по телевизията. Кирил носеше поръчките по масите и сядаше на своя стол до бара. Всяка една маса беше пълна с хора, които след като се стоплиха си говореха на теми, които ги вълнуваха. Бяха се обособили компании, с различни интереси и когато липсваше някой човек, се усещаше. Кирил стана от стола, отиде зад бара и започна да мие чаши. И той и посетителите се бяха загледали в телевизора, когато всички чуха удар по вратата. Обърнаха се към нея и собственикът на кафето бързо излезе навън. Двама клиенти го последваха. Кирил се подпря на вратата и се развика:
-Защо не внимаваш? Къде гледаш? Писна ми вече да се разправям с хората! Ти знаеш ли, че с пенсията си докато си жива не можеш да изплатиш стъклата, ако ги надраскаш или счупиш? Изчезвай и да не съм те видял повече да минаваш покрай кафето ми!
Пред заведението стоеше възрастна жена. В едната си ръка носеше малък клон от дърво, а в другата, чанта.
-Извинявай!- каза тя. -Подхлъзнах се, заледени са тротоарите, а по улицата ме е страх да вървя. 
-Не искам да те слушам, тръгвай си и се разбрахме! - каза Кирил, влезе в заведението, изчака и двамата клиенти и затвори вратата.
В кафенето беше тихо. Посетителите мълчаха и чакаха някой да започне разговор. Валентин погледна към един от прозорците, беше тъмно навън. Обърна се към собственика на заведението и каза:
-Аз я познавам тази жена. Съседка ми е. Живее три къщи по-надолу. Всеки ден минавам покрай тях. Сама е. Синът й се пропи и не съм го виждал от години. Мъжът й, бай Петко почина отдавна, а дъщеря й се омъжи в Гърция. Само едно куче и няколко котки си има. 
-И къде е тръгнала в този студ?-попита Кирил, вече спокоен.
-И аз това се чудя- отговори Валентин. - Ходи, не се спира, сигурно е над осемдесет. Пазарува си, а сега видя, че намерила отнякъде клонче. Мъкне, носи и прибира. 
Задоволили любопитството си, хората в кафенето продължиха да си говорят. Смееха се, чувстваха се нужни с това, че можеха да се изслушват един друг и времето минаваше неусетно. Валентин плати сметката си и каза:
-Лека вечер на всички, до утро, Кире!
Младият мъж излезе от заведението. Студът го погълна и заедно с мъглата го придружаваше по заледения тротоар. Валентин вървеше бавно и предпазливо. Пресече улицата и тръгна по тесен път. Стигна до малка къща. Погледна към нея и се учуди, че тази вечер кучето не лаеше. Доближи се до пътната врата и видя, че тя беше отворена. Изненада се и затова, че прозореца на къщурката светеше. Усети миризмата на дим от комина. Това беше къщата на старицата. Обикновено о това време тя спеше. Но тази вечер в стаята й беше светло. Валентин надникна през прозореца. Едното му стъкло беше счупено и от вътрешната му страна имаше парче картон. Младият мъж потриваше ръце една в друга, беше му студено, но искаше да види, какво се случваше, дали всичко със старата жена бе наред.
Старицата беше седнала на леглото си. Пред нея имаше маса, на която бяха сложени три чинии. В малка тавичка, по средата на масата пушеше все още топла питка. Жената беше запалила малка свещичка пред също толкова малка икона. Валентин видя как тя взе друга свещ и я постави в питката. Старицата счупи от клона, който си беше донесла и го сложи в печката, която повече пушеше, отколкото гореше. Възрастната жена седна зад масата. Двете котки искаха да се качат на масата, но тя не им позволяваше. А кучето, което обикновено бе вързано на двора, сега беше до масата и въртеше опашка, сякаш свикваше с топлината вътре в дома и аромата от топлата питка. Жената отчупи две парченца и ги сложи в чиниите. Остави ги на земята. Котките и кучето не чакаха покана и започнаха лакомо да ядат. Старицата седна на леглото, протегна се към шкафчето и взе кибрит. С треперещи ръце запали свещта, която беше в питката. Затвори очи. Усмихваше се така, сякаш си спомняше рождените дни на децата си, празничните вечери и как всички бяха весели и щастливи. Тя отвори очи и запя:
-Честит рожден ден на мен! Честит рожден ден на мен! Честит рожден ден....
Валентин не усещаше студа навън. Той се беше стоплил от това, което тази немощна жена беше сътворила в празничния си ден. Младият мъж се обърна и тръгна към пътната врата, но се спря. тръгна отново към прозореца. Спря се и погледна през него. Старицата се усмихваше. Беше си поела дълбоко въздух и с издути бузи стоеше пред питката с горящата свещ. Погледна към иконата. Издиша. Не искаше да гаси свещта на питката. Силата на вярата й в Бог и нейното дълголетие бяха най-важните неща в живота й. Тя остави да горят и двете свещи. Котките легнаха до печката, а кучето стоеше нащрек до краката на старата жена и я пазеше. Излая, може би беше усетило, че имаше човек навън. Но топлата стая и добрата душа на старицата не пускаха кучето навън.
Валентин излезе от двора и затвори пътната врата. Погледна към прозореца. 
Лампата светеше.
Коминът пушеше. 
Празникът продължаваше.
Като на рожден ден.

Явор Перфанов
04.12.2018
Г.Оряховица

© Явор Перфанов Всички права запазени

2018

 

 

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • LiaNik (Илияна К.) Разчуства ме и ми стопли сърцето с този хубав разказ. Благодаря ти за топлината! И от мен много усмивки!
  • Ranrozar (Стойчо Станев) Ударите на съдбата... И вярата в Бога и живота крепят тази жена!
    Хубав и усмихнат ден,Явор!

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.