Розата в ръката му беше единственото зелено растение в радиус от около сто хиляди квадратни километра. Той погледна към хоризонта и видя размазания от адската мараня пейзаж на пустинята. Пътят беше пуст както обикновено. Само от време на време горещият и сух като от сешоар вятър търкаляше по прашния път огромни топки от тръни. Имаше чувството, че се топи, потта караше дрехите му да се слепват. Отново беше облякъл най-хубавите си дрехи - черно сако и панталон, вратовръзка и любимите си черни обувки. Беше застанал странично от пътя така, че погледът му да препуска на воля по дължината на пътя. Наоколо нямаше дори един сантиметър сянка, ако не броим собствената му. Кожата на лицето му се бе зачервила от безмилостното слънце, острите черти на лицето му не издаваха никаква гримаса, стоеше тук повече от пет часа и чакаше, стиснал здраво розата в дясната си ръка, беше положил нечовешки сили и лишения, за да отгледа тази роза в пустинята. На няколко пъти я беше поливал с последната вода, която му се полагаше, само и само да поддържа живота на растението. С последните си пари беше купил десет килограма обогатена пръст от Калифорния и литър течна тор. През всеки свободен час бършеше листата и с навлажнен парцал, защото знаеше, че при четиридесет и пет градуса по Целзий почти всяко растение е обречено на смърт. Зад гърба си чу сирена и се обърна, в далечината се виждаше сградата на затвора, сирената беше сигнала за обяд. Затворът беше единствената постройка в цялата пустиня, пътя, на който чакаше той, също беше единственият, който минаваше от тук. Вече беше почти един след обяд, до края на отпуската му оставаха точно осем часа. Отново погледна към пътя, надявайки се поне на мираж, но уви, маранята в тази част на пустинята още не се бе научила да борави със светлината. Близо осемнайсет години откакто излежаваше присъдата за убийството на брат си. Затова че в спор за наследство разора розовата градина на жена му. Всяка неделя от седем сутринта до девет вечерта той чакаше жена си с роза в ръка, всеки път на едно и също място край пътя. Още първата седмица от престоя му тук тя му беше изпратила писмо да я чака в неделя на пътя, но не беше уточнила коя неделя. И така вече осемнайсет години всяка неделя той я чака с роза в ръка. Земята започна да изстива, беше вече почти девет, розата също нямаше сили и се бе килнала на една страна, а листата и отдавна се бяха отпуснали като ръце на удавник, погълнал мечтите си. Обърна се и остави розата върху огромния куп вече изсъхнали рози, оставяни тук, не дочакали своя адресант. Отпусна вратовръзката си и тръгна към сградата, единствената му мисъл бе дали ще има достатъчно вода за следващата роза. Задуха лек вятър и песъчинки обгърнаха силуета му - пустинята изпращаше единствения си гост, който я беше превърнал едновременно в гробище и чакалня за една ферментирала любов, която нямаше да е още жива, ако той вместо с нея пълнеше гроба и с рози.