Розата в ръката му беше единственото зелено растение в радиус от около сто хиляди квадратни километра. Той погледна към хоризонта и видя размазания от адската мараня пейзаж на пустинята. Пътят беше пуст както обикновено. Само от време на време горещият и сух като от сешоар вятър търкаляше по прашния път огромни топки от тръни. Имаше чувството, че се топи, потта караше дрехите му да се слепват. Отново беше облякъл най-хубавите си дрехи - черно сако и панталон, вратовръзка и любимите си черни обувки. Беше застанал странично от пътя така, че погледът му да препуска на воля по дължината на пътя. Наоколо нямаше дори един сантиметър сянка, ако не броим собствената му. Кожата на лицето му се бе зачервила от безмилостното слънце, острите черти на лицето му не издаваха никаква гримаса, стоеше тук повече от пет часа и чакаше, стиснал здраво розата в дясната си ръка, беше положил нечовешки сили и лишения, за да отгледа тази роза в пустинята. На няколко пъти я беше поливал с последната вода, която ...