Eia (Росица Танчева) 9 юли 2017 г., 0:06

Ръмеж 

439 3 12

/Едноактна пиеса по картина на Латинка Минкова/

https://otkrovenia.com/bg/kartini/tema-za-piesa-ili-razkaz-kakvo-se-e-sluchilo

 

Действащи лица:

 

ТЯ

ТОЙ

СТОПАНКАТА

МЛАДАТА КЕЛНЕРКА

 

Декор на сцената: В далечината сумрачна градска улица, заобиколена от еднотипни двуетажни сгради, по-видимата - с осветена витрина на приземния етаж. В близост, от едната страна, се вижда отворена врата, от нея блещука светлина и се очертава фигурата на достолепна жена, облечена в дълга синя рокля, зад нея – на момиче, облечено със светли дрехи, запътило се към изхода, но и двете са се спрели, ослушващи се и чудещи се как да постъпят. В подножието на наклонена пътека, водеща към вратата, са поставени маса и гърбом - стол, а по-долу, на преден план, други, но с лице към публиката. На първите е седнал мъж, а на другите – опряла някак уморено ръцете си върху масата, замислено е свела глава дългокоса жена, облечена в червена рокля. Едното ù рамо е небрежно разголено. Зад нея има декор на дърво, с корона, чиито цветове преминават от жълто към охра. Зад него мъждукат колонки с нощни лампи, две - на по-близката, в пределите на оградено пространство, покрай самите маси, а други две – на най-отдалечената колонка, пред грозна сграда, малко по-висока от долепената до нея, потънала в мрак, едва разпръсван от по-отдалечената нощна лампа и от две блещукащи прозорчета на първия и втория от етажите ù. По-близката сграда, виждаща се зад короната на дървото, е по-осветена. Тя на всеки от етажите си има по две прозорчета, като очи, а едното от горните е тъжно, без блясък. Музикален фон - някак приглушено, кротко прикапване, като ръмеж.

 

ТЯ. Еее? Обади ми се най-сетне. Искаше да се видим. На неутрална територия, защото вече нямаме общ дом. Не си мисли, че ще седна на твоята маса, още повече, че на нея ти си с лице към отворена врата… Ха, ха, ха! /Смее се някак насила, нервно, истерично/. Гледаш към отворената врата на кварталната кръчма, към нашия бъдещ дом! Ха, ха, ха!

/Продължава с неприятния, истеричен присмех/.

ТОЙ. Не те искам на моята маса! Не желая и да те виждам, а сега едва понасям ехидния ти смях! И като те забелязах да идваш с тази червена рокля, пък и с разголено рамо, ми се прииска на часа да избягам. Ще си говорим така, с гръб един към друг… И не ни трябва никакъв общ дом! Защо ни е да повтаряме грешката си от младини?!

ТЯ. Да, ние сме несъвместими… Но като се размисля, добре че на младини бяхме достатъчно глупави. Затова двамата се съвместихме за кратко и резултатът скоро бе налице – родиха се децата ни.

ТОЙ. Ами права си, както винаги… И поради тъпотията си ги отгледахме, възпитахме, дори и на труд, което днес никак не е модерно. После ги изучихме, а отскоро ги изпратихме и в чужбина.

ТЯ. И домът ни опустя, а в настъпилата тишина забелязахме, че двамата вече едва се понасяме…

ТОЙ /слага встрани празна чаша и вика/. Келнер, още едно питие!

СТОПАНКАТА /осветява се само кръга около изхода на сградата, а дворът с двете маси се затъмнява, музикалното оформление също се променя, като ръмежът вече не се чува, тогава на вратата се показва жената със синята рокля, която поема чаша с концентрат от ръцете на запътилата се от заведението към нея млада сервитьорка, облечена в бяло/. Връщай се вътре! Виж кое време стана! Преди половин час трябваше вече да сме затворили, но семейство Странни птици още мило си гугука и хич не му пука за нас! Все пак някой трябва да им намекне, че и ние сме хора, че и ние имаме семейства!

МЛАДАТА КЕЛНЕРКА /с неохота подава чашата на достолепната си шефка/. Съжалявам ги… Горките хорица.

СТОПАНКАТА /ядосано се фръцва и за малко да излее чашата/. Как пък никога не се сети да съжалиш и мен, а!?

МЛАДАТА КЕЛНЕРКА. Ееех… Не се разбираме. Ами изглежда, че и ние сме като Странните птици…

СТОПАНКАТА. Влизай вътре и не философствай, че и без това съм преуморена! Прекипяло ми е от свръхчувствителни лигльовци и алкохолици! Мъчно му било, несъвместим бил с жена си, затова ще се освини съвсем, ще се затъркаля сега пиян, че да се чудя какво да го правя, загубенякът му със загубеняк!

ТЯ /осветлението се променя като се насочва към жената с червената рокля, отново се чува кротък ръмеж/. За мен още една чаша минерална вода, моля!

СТОПАНКАТА /след съответно променяне на осветлението/. Аман! Да ù стоя на тая диван чапраз до сред нощта за едната студена вода!

МЛАДАТА КЕЛНЕРКА. Ето, готова съм, аз ще обслужа госпожата! /И без да изчака отговора на шефката си бърза към масата на жената, носейки водна чаша. След нея тръгва стопанката, с чаша алкохол в ръце, която троснато поставя на масата, пред господина и веднага се оттегля към входната врата/.

ТЯ /с една ръка обръща дългата си коса настрани върху разголеното си рамо, отмята глава/. Благодаря ви много! /Вдига поставената от сервитьорката чаша, а след това бавно отпива/. Не бързайте да си тръгвате, моля… Седнете на моята маса и поне вие - с лице към мен!

МЛАДАТА КЕЛНЕРКА /дърпа внимателно един стол и сяда до жената/. Сигурно след малко ще ме извикат, но ще ми бъде приятно да си поговорим, госпожо.

ТЯ. Още имало добри и търпеливи хора като вас, момиче… Знаете ли, човешкото равновесие е тъй фино – като копринена нишка между върховете на две игли.

МЛАДАТА КЕЛНЕРКА. Да… и тази крехка нишка проблясва, мами, грубите пръсти кани, но докоснат ли я те, измерението лично мигом ще се разтресе.

ТЯ. Дете, приятно ми е да разговарям с поет по душа…

МЛАДАТА КЕЛНЕРКА. Нарекохте ме „дете“. Е, вече съм попораснало такова. /Смее се – искрено, по детски/.

ТЯ. За мен си дете. Ще си говорим вече на „ти“, нали? /Без да дочака отговора на сервитьорката, продължава/. Знаеш ли, че ми напомняш моите рожби? Толкова ми е мъчно за тях! Те са много, много далеч. Оттатък Атлантика са… Работят, работят, като роби, надявайки се да припечелят нещо, да стъпят на крака. Защото ние - техните родители, нищо не успяхме да им оставим. А правихме всичко възможно. Поне си мислихме, че е така… Оказа се, че свикнахме да отлагаме живота, проскърцвайки със зъби, да търпим, все в порочен кръг да се въртим. И какво стана! Съсухриха ни се мечтите, приведоха се, осиротяха, слепи, без птици по стрехите…

ТОЙ /вдига чаша/. Наздраве от мъжа в гръб, който не може да се обърне, защото самарът отдавна е пречупил гръбнака му, наздраве от още един със съсухрени мечти!

МЛАДАТА КЕЛНЕРКА. Наздраве, господине! Така ми се иска някой ден тук да срещна щастливи хора!

ТОЙ. Ех, момиче! Щастливи хора! Има ли ги още? Аз самият се чудя къде да дяна бежанеца в мен? Поне за миг да приютя душата му… Къде, за Бога, да я съхраня в света, погубващ и децата си?!

ТЯ. Изглежда всички сте станали поети. /Нервно се смее/. В коленичил храм, с изронени фрески, където тълпата тъпче очи на светци. А под нозете гледецът им хрущи и се превръща в прах, в стъпкани мечти… Поети от древните, изстрадали земи, където не остана народ, където само трън и троскот все още цъфти. Ха, ха, ха! /Продължава с истеричния си смях, а дъждът се усилва. Съответно музикално оформление и затъмнение при осветяването на сцената/.

МЛАДАТА КЕЛНЕРКА. Ех, ако можехте да устоите, въпреки всичко, да си останете корените за вашите деца, здрави и дълбоки! За да има шанс някой ден те да се върнат. А и където и да са по света – да носят със себе си дъха на родното…

ТОЙ /някак замислено, вече леко обърнат към жена си и към сервитьорката/. Ами, да опитаме… Колко точно го каза, момиче! Ние сме и трябва да си останем корените – тези, които притеглят и издигат едновременно, които са устои, за да бъдат децата ни изправени. Ние сме и трябва да си останем две възлести ръце, с цвят на пшеница и небе… /Става от своята маса и сяда при двете жени. Оставя банкнота за сметката/. Да вървим… Време е прозорецът най-горе, от когото зависи и щастието на децата ни, да светне отново.

/Показва къщата в дъното на сцената. Съпрузите тръгват прегърнати, а сервитьорката се усмихва. Ръмежът утихва. Завиват зад ъгъла. След малко тъмното прозорче от втория етаж се озарява, излъчващо светлина/.

 

Завеса

 

© Росица Танчева Всички права запазени

Произведението е участник в конкурса:
Пиеса по картина »

1 място

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Eia (Росица Танчева) Крайният срок за публикуване на пиеса по картината на Латинка Минкова е до 23-ти юли. Мисля, че би било хубаво в този сайт да има предизвикателство за създаване на драматургичен текст, а както се очертава - няма да е скоро. Искаше ми се да има нещо по-интересно и необичайно, дори и пиеса в стихове, а не само в проза... Ако някой има предложение за усъвършенстване на правилата, моля да го направи!
  • Eia (Росица Танчева) Благодаря и на вас, Латинка-Златна, Силви, Ели и Латинка Минкова! Силви, чакам с нетърпение да публикуваш твоя драматургичен текст по картината на Латинка Минкова! Все още се надявам и други откровенци да подкрепят идеята, за да има в сайта и конкурс за драматургично произведение.
  • latinka (Латинка Минкова) Много ми хареса...Всичко! И най-вече краят! Браво, Роси!!!
  • voda (Елица Ангелова) Харесах и гласувах, Роси.
    Успех в конкурса!
  • Plevel (Силвия Илиева) Браво, Роси! С удоволствие те чакам да публикуваш нещо. Може и аз да се пробвам, но с лек разказ. Слънчев ден и успех !
  • LATINKA-ZLATNA (Латинка-Златна) Браво, Eia!
    Дори само, че си написала "Ръмеж" е успех!
  • Eia (Росица Танчева) Благодаря ви! Надявам се да бъдат публикувани още произведения по темата и да се получи състезание, защото само с една творба няма да има конкурс за драматургичен текст.
  • Ilis (Алина Стоянова) Браво и от мен! Успех!
  • exuded (Владимир Георгиев) Браво!
  • Patrizzia (Надежда Ангелова) Успех,Роси!
  • Gavrail45 (Гавраил Йосифов) Харесах!Желая ти успех!
  • Ranrozar (Стойчо Станев) Децата-сплав от нашата любов и надежда за България! Браво Росица!

© 2003-2017, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.