8.06.2018 г., 2:14 ч.

С аромат на море 

  Проза » Разкази
828 1 2
18 мин за четене

Когато във вторник Елена отвори вратата на офиса през ум не й мина, че животът й ще бъде преобърнат с главата надолу. Напротив.

Събуди се в страхотно настроение. Предния ден се беше видяла с приятели на таратор и вкусотийки, беше се посмяла на старите им спомени и се беше заредила с положителна енергия поне за седмица напред. Освен това заплатата й вече беше в картата и тя успя да си купи отдавна мечтания пътеводител за прелестната държава на лалетата – Холандия. Планираше да я посети в близките месеци.

Затова, когато влетя в стаята, не очакваше да се случи нищо лошо.

Беше тихо. Всички работеха, навели глави. Някои дори си бяха сложили слушалки, въпреки че шефът им се нервираше, когато не го чуваха и се налагаше да крещи. Елена се стовари на стола, пусна компютъра и се огледа.

„Животът е толкова хубав!”, помисли си тя, а после отвори затрупаната с писма поща. Започна да ги чисти, но нещо не я свърташе на едно място. Провери какво се случва във фейсбук, но и там нямаше нищо кой знае колко интересно.

Малко преди обяд шефът им мина и каза, че точно в 16,00 часа ще направи важно съобщение, затова всички трябва да са на линия. Когато той излезе, стаята бръмна като кошер. Заваляха предположения – че са взели нов голям проект, че ще им намаляват заплатите, че ще ги местят в нова сграда...
Елена реши да си спести напрежението и излезе да се поразходи. Мина през близкия магазин, купи си задушени зеленчуци и седна да ги изяде в градинката отпред. Препичаше слънчице. Тя затвори очи и си представи, че е някъде далеч.

Обичаше да пътува. Обичаше момента, в който си стяга багажа и се отправя нанякъде. Независимо дали беше за работна среща в Правец и Боровец или на гости на приятели в Лондон или Айндховен. Пътуванията я зареждаха невероятно. Чувстваше се щастлива и пълна с идеи.

Когато се върна от обяд, колегите й се бяха успокоили. Отново цареше тишина. Елена си пусна на слушалките любимия Бари Уайт и зачука по клавиатурата. До 16,00 часа оставаха още два часа.

 

Точно в 16,00 врата на стаята се отвори и шефът им влезе с бавна стъпка. Не се усмихваше. Огледа се някак разсеяно и започна да обяснява, че ситуацията е сложна, че в много фирми има затруднения, че се налагат промени... Думите му увиснаха във въздуха. Лицата на колегите й бяха замръзнали. После дойде и самото съобщение – закриваха техния отдел.
След тишината в стаята изведнъж избухнаха десетки гласове. Всеки се възмущаваше, някои дори заплакаха. Елена остана спокойна. Не че фактът, че остава без работа не я притесняваше, просто не можа да го осъзнае в момента. Е, поне щяха да им платят заплатите за два месеца накуп!

Мислейки какво да направи, тя звънна на дядо си. Не го беше чувала отдавна. Наложи се да слуша сигнала дълго преди той да вдигне слушалката.

- Ало – чу се един изнемощял глас от другата страна на линията.

- Дядо, как си? Да не беше заспал? – попита Елена притеснена.

- Не, поливах в градината. Ти какво правиш?

- Ами нищо. Тъкмо си тръгвам от работа.

- Кога ще минеш насам? Забравихме се...

- Не знам. Може да мина другата седмица. От днес вече не съм на работа, ще имам време.

- Така ли? Брей, това не е добре. Ами защо не отидеш на бунгалото за малко. Хем ще си починеш, хем ще си събереш мислите. Пък може да ти хрумне нещо.

- Бунгалото ли? – попита Елена озадачено.

В момента, в който зададе въпроса, се сети за какво говори дядо й. Имаха една семейна дървена къщичка, която бяха купили като на шега преди много години. Беше в края на Китен, почти в гората. Никой не беше ходил там от години. Изобщо не беше сигурно, че още е цяла! Но пък си струваше да опита. Можеше да поразчисти, да я постегне – така щеше да забрави за проблемите в работата. И времето вече ставаше за плаж. Дори да не се къпе, можеше да се разхожда по брега, да лежи на пясъка. Щеше да си вземе и стария куфар с боите. Отдавна не беше рисувала, а толкова много обичаше!

Идеята за новия й крайморски дом толкова я вдъхнови, че тя полетя към вкъщи. По път мина през магазина да си купи нещо за хапване. Взе и разтворимо кафе, че в бунгалото нямаше да има кафемашина. Поне на първо време.

У дома прегледа набързо дрехите си. Отдели тези, които щеше да вземе със себе си. После се обади на Марги, най-добрата й приятелка. Уведоми я, че няма да се видят скоро на софийска територия, но пък може да й отиде на гости. Разбира се, не веднага. Ремонтът на къщичката сигурно щеше да отнеме седмица-две...

После си пусна телевизора, за да чуе последните новини. В бунгалото връзката със света нямаше да й липсва. И без това новините не бяха розови. Постоянно съобщаваха за катастрофи, наводнения, политически кавги. Може би щеше да си вземе радио. Беше заспала, докато гледа поредния епизод на „Отчаяни съпруги”. Когато се събуди, часът минаваше 2. Премести се на леглото, изгаси лампата и отново потъна в сън, прегърнала Форевър – любимото й плюшено мече от детските години.

 

Срядата беше най-невероятният натоварен ден, който Елена отхвърли с енергия и желание. Купи си билет за автобуса, подреди къщата, а после ангажира Марги да минава и да й полива цветята веднъж седмично.

Успя да се види и с още няколко приятели, за да им обясни, че няма да може да се отзовава на поканите им за пикник в парка, кино или балет, просто защото ще е далеч.

Вечерта си сготви спагети. Хапна пред телевизора, после си легна. Автобусът тръгваше рано, а тя нямаше търпение да седне в него и да потегли към новото си местенце.

 

В четвъртък сутрин стана още с първия звън на часовника. Облече се. Усмихна се на себе си в огледалото, взе багажа и отвори вратата.

Кафе си купи на автогарата. Часът наистина беше ранен и нямаше много хора, още повече, че не беше съвсем разгарът на сезона.

Беше се запасила с няколко списания, носеше и книга.

До нея в автобуса седеше мъж на средна възраст, който още с потеглянето заспа. Така Елена можа да се наслади на пътуването и да начертае картини от следващите няколко месеца.

В Китен я посрещна слънце. Беше се стоплило. Миришеше на море. Любимият й аромат. Поогледа се за такси на автогарата, но не видя.

В този момент до нея спря поочукан форд.

- Накъде сте? – подаде глава през прозореца някакъв чичко.

- Към бунгалата – отговори му Елена.

- Качвайте се, ще ви закарам – каза усмихнато той.

- Благодаря, но ще повървя.

Беше я страх да се качи в колата на непознат.

- Не се притеснявай, момиче, това е бай Петър, хлебарят. Отива за брашно.

Това го каза шофьорът на автобуса, с който пристигна.

- Ами добре, благодаря. Щом предлагате, ще се възползвам. Чантата ми тежи – предаде се Елена.

Стигнаха за 10 минутки. Благодари още веднъж на мъжа за превоза и затърси ключа. Когато отвори вратата, отвътре я лъхна на мухъл. Май щеше се наложи доста да се потруди, преди да се наслади на прелестната си нова къщичка, помисли си тя. И вкара багажа.

Първото, което направи, беше да отвори прозорците. После поогледа стаите. Бунгалото бе хубаво – имаше си гостна, кухня с дневна и баня с тоалетна. Имаше и малко килерче, в което можеше да складира всичко ненужно, което й е жал да изхвърли. Надникна в банята. После включи бойлера. Жадуваше за един душ.

И се зае да поразчисти. Събра боклуците в един чувал, занесе ги до кофата отвън. През това време водата се беше стоплила и Елена влезе да се изкъпе. Почувства се нов човек. Облече една тениска и шорти и направи списък на най-належащите покупки – мрежи за прозорците, крушки, храна. И тръгна към центъра.

 

Китен изобщо не беше същият, какъвто го помнеше от детството си. Навсякъде имаше строежи. Големи групи деца вървяха във всички посоки, чуваше се музика. Първата й спирка бе магазинът – купи всичко от списъка, накрая напазарува и хранителните продукти. Навръщане реши, че заслужава награда, и си взе един шоколадов сладолед.

„Не е ли страхотно? Очертава се едно прекрасно лято” – помисли си Елена и се усмихна.

В този момент чу клаксон на автомобил. Някакви младежи се закачаха с нея. Това я развесели. И така в добро настроение и с бодра крачка тя се запъти към новия си дом.

 

Отне й две седмици да приведе бунгалото в приличен вид. Боядиса стаите, купи някои нови мебели – на старо, от един склад. Дори пооправи градината, в която постави стария си статив. Нареди на една масичка четките и боите. Сега имаше време за всичко.

И нови приятелства си създаде. Първото беше с млада жена, която живееше в съседното бунгало. Оказа се, че работи в местния хотел, в който отсядаха само богати руснаци. Ставаше много рано и се прибираше късно, но обичаше вечер да седи на верандата. Също като Елена. Двете ходиха няколко пъти на плаж. После жената я запозна с един симпатичен мъж, който държеше бар на плажа. Доскоро Иво имал приятелка, но преди месец се разделили. Давеше мъката си в коктейли и всяка вечер си тръгваше от бара с различно момиче. Голям добряк. Оказа се, че има хоби – риболовът. Обеща на Елена да я заведе някой ден. Тя се съгласи, но знаеше, че едва ли ще се случи. Тя просто не беше негов тип.

Той обаче имаше страшно много познати, повечето от които се занимаваха с ресторантьорство. А Елена обичаше да готви. Беше й слабост. И в София го правеше често и с удоволствие. Обичаше да експериментира, да чете книги, да бърка сложни рецепти и да влага по нещо от себе си. Дори тук, в бунгалото, не се бе отказала от този навик. Отпред в градината посади подправки, а в кухнята започна да си гледа кълнове – от соя, леща, рукола. Веднъж сподели това с Иво, а той се удари по главата.

- Какво ти става? – попита го Елена, смеейки се.

- Сетих се за един познат, много ще си допаднете с него. Той се интересува от такива глупости – кълнове, здравословно хранене, молекулярна кухня...

- Сериозно, тук? – изненада се Елена. Все пак Китен бе по-скоро мястото на скарата, бирата и коктейлите, не на захаросаните цветя и скулптурите от рибни деликатеси.

- Сериозно, ти какво – мислиш ни за изостанали ли? И при нас има хора, които се интересуват от модерните неща. Утре ще те заведа в неговото място.

- Какво е то? – полюбопитства Елена.

- На външен вид – нищо особено. Едно дървено бунгало като твоето. Върху самия плаж. Но Евгени готви божествено. Това превръща мястото в уникално. Вечер изнасят маси на пясъка, палят факли. Много е романтично. Сигурен съм, че ще ти хареса.

- Ами добре, нямам планове за утре вечер. Ще дойда.

 

Денят й започна с две дължини в хладната вода. После направи няколко коремни преси и се простря върху пясъка. На обяд тръгна към бунгалото. Беше си направила платно и можеше да започне първата си картина. Времето мина някак неусетно. Към шест Иво й звънна по телефона.

- Готова ли си, момиче? – чу Елена звучния му глас.

- Почти, вземам си един душ и слизам към теб. – отговори му тя.

- Добре, нали знаеш, че не обичам да чакам?

- Знам, спокойно. Ще съм бърза.

 

Избърса четките, почисти и влезе в банята. После облече първата попаднала  й пред очите рокля. Върза косата си на опашка и взе чантата. Десет минути по-късно беше на пътя, където Иво тъкмо пристигаше.

Тръгнаха към плажа и бунгалото на Евгени. Още не беше се стъмнило, а наоколо беше пълно с хора. Звучеше приятна музика. Черна. Иво влезе в бунгалото и се насочи към мъжа на бара.

- Здрасти, човек. Как си? Ето я красавицата, за която ти споменах снощи. – ухили се Иво.

Елена го погледна косо.

- Здравей – подаде й ръка Евгени.

- Здравей, приятно ми е.

- Елате, ще ви настаня, после като се поосвободя, ще дойда при вас.

Заведе ги на една маса с удобни възглавници, поставени върху пясъка. И ги остави. Поръчаха си напитки и храна. Дойдоха и други хора от района. Купонът течеше с пълна сила.

Елена се забавляваше от сърце. Отдавна не се бе смяла така и не бе оставяла нещата да се случват без да прави статегии.

По някое време усети нечия ръка на рамото си.

- Харесва ли ти тук? – беше Евгени.

- Да, страхотно е. А кухнята ти наистина е добра.

- Благодаря, още нищо не си опитала. Трябва да дойдеш в петък, тогава не работя за клиенти. Ще експериментираме с каквото успеем да купим от рибарите. Искаш ли?

- Да, защо не! Може и аз да ти покажа нещичко – засмя се Елена.

- Може.

Вечерта продължи до ранни зори. Елена си тръгна с Иво, който я изпрати до бунгалото й, а после отиде „да си дотанцува”.

 

Петъкът дойде бързо. Всъщност тук времето хем вървеше бавно, хем препускаше. Елена беше успяла да се договори с едно от местните магазинчета за сувенири да рисува шалове, а те да й ги плащат предварително. В петък имаше среща с жената, за да й предаде първата партида.

Както обикновено денят започна с плуване и гимнастика на плажа. После хапна един домат със сирене. Почете малко и в ранния следобед се запъти към магазинчето.

Тъкмо приключваше там, когато телефонът й звънна. Беше Евгени.

- Ще готвим ли? – попита я мъжът.

- Разбира се, нали се договорихме.

- Хайде, чакам те.

- Добре, да купя ли нещо?

- Не, просто ела.

Елена тръгна към него. Нямаше някакви специални очаквания. Просто още един прекрасен ден в рая – близо до морето, с прекрасен човек. Какво повече можеше да желае?

Евгени я посрещна на прага.

- Ела, да отидем в градината.

Оказа се, че си отглежда доста зеленчуци, които използваше за ястията, приготвяни в заведението. След като напълниха кошницата, се върнаха в бунгалото.

- Аз сутринта успях да купя това-онова от рибарите. Сега остава да му се насладим. – каза Евгени, повдигайки кърпата, с която беше покрито едно малко корито.

- Уау – възкликна Елена. – Не е малко.

Отдолу имаше миди, раци, скариди, риба. Всякакви изкушения, които морето ни дарява всеки ден.

- Не е. И ще бъде вкусно.

Запретнаха ръкави. Имаше лек спор какво точно да направят, но накрая постигнаха консенсус. И в следващите няколко часа в кухнята се чуваше само тракането на приборите и подсвиркването на Евгени.

- Господи! Не мога повече. – въздъхна Елена и се стовари на най-близкия стол.

- Стига де! Сега предстои най-хубавото – дегустацията. – подкани я той. – Ела, да отидем навън. Ще поседнем на сянка. Какво искаш за пиене? Предлагам страхотно бяло вино и розе.

- Ами, розе. Студено, моля.

Трябваше да признае, че беше майстор. Във всяко едно отношение. От платата лъхаше неустоим аромат. На море.

Слънцето бавно слизаше надолу и съвсем скоро се скри зад дърветата. Евгени запали факлите и донесе свещи. Пусна и музика.

- Страхотен готвач си. – не скри възхищението си Елена.

- Благодаря. Но и теб си те бива. - не й остана длъжен той.

Виното беше страхотно. И наистина много вървеше с рибните ястия. На Елена й се струваше, че познава този човек не от няколко дни, а от години. Говориха дълго. За него, работата му, за идеите, които имаше. Тя също разказа за себе си.

В един момент го чу да казва:

- Имам страхотна идея. Можем да работим заедно.

- Така ли? Какво имаш предвид?

- Ще развиеш твоята домашна градина за кълнове и други такива неща. И ще готвиш с мен. Първо можеш да започнеш със салати.

- Не, никога не съм готвила за хора...

- А приятелите ти какво са?

- Имам предвид да готвя за клиенти. Не знам дали ще се справя.

- Мисля, че ще се справиш. Можеш едновременно с това да развиеш бизнес и с рисуването – например, на направиш група за рисувана коприна. Сигурен съм, че ще има много желаещи.

- Може. Нека помисля.

- Няма какво да мислиш. Предлагам в понеделник направо да те представя. – отсече Евгени.

Елена не беше убедена, че това е нещото, което й се правеше. Все пак беше дошла само за лятото... От друга страна идеята не беше лоша, щеше да й носи и пари. Пък и тя обичаше и готвенето, и рисуването.

Късно, когато Евгени я изпращаше, отново й напомни, че през уикенда е добре да си почине, за да може в понеделник да е готова за новата работа.

Уикендът мина превъзходно. Тя забрави за работата, защото Иво я заведе на яхтено парти. Забавляваха се много, имаше и нощно къпане.

В понеделник се събуди с леко главоболие. И първата й мисъл беше, че трябва да отиде до бунгалото на Евгени. Дори само, за да откаже. Стана. Взе душ и се облече. Когато пристигна, на входа я чакаше изненада. Евгени беше поставил табела, на която пишеше: „Насладете се на нашия салатен бар - дело на очарователната Елена”. Засмя се. И влезе.

- Евгени, ти си луд, още не съм казала „да”. – каза тя, носейки се към бара, на който той забъркваше чудно лате.

- Но ще го направиш, нали? – усмихна й се в отговор той.

Това беше първият й ден като шеф на салатения бар. Последваха още много – вълнуващи и приятни. Барът се разрастна и се превърна в самостоятелен ъгъл – с биопродукти и други подобни „дивотии”, както коментира Иво.

Елена се наслаждаваше на всеки миг, прекаран в компанията на новите й приятели. И не се изненада, когато Евгени й предложи да му стане съдружник. След това беше и кума на сватбата му.

Смениха се много сезони. Но тя нито за миг не съжали, че е останала. Не й липсваше работата в офис. Винаги е искала да се занимава с готварство, с рисуване, да бъде близо до морето... Сега имаше всичко това. Цялото щастие на света, събрано в едно място. Нейното. Изпълнено с аромат на море. Беше благодарна, че го получи в момент, в който имаше най-голяма нужда.

© Veselina Petrova Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Прекрасен разказ!!
  • Пишеш ненатрапчиво и това ме грабна!Поздрави!Усетих мириса на морето!Споделям напълно извода в края на разказа!
Предложения
: ??:??