С буца в гърлото

      Почувствали ли сте как корените ни теглят назад? Назад, в спомените...

      Случи се преди няколко години да се разделя с двора, останал в наследство от баща ми, а на него - от дядо. Тъжно е, когато се разделяш с нещо мило и свидно за душата ти...

    Като се пенсионираха, родителите ми се върнаха на село. Скърпихме горе-долу старата къщица, залепихме до нея само нова баня и тоалетна. Заживяха там, след петдесетгодишно отсъствие.

    Засадиха си и градина - за чудо и приказ. Всички от селото се изреждаха да се учат от тях. Едни прави лехички - да им се ненагледаш. По цял ден се ровеха из тях, все нещо доизкосуряваха. Скапваха се от умора, но се чувстваха доволни и полезни. Помагаха и на нас.

    Така щастливо минаха десетина години, докато не загубихме тати. Мама се прибра в града, при сестра ми, аз вече бях заминала на гурбет.

   Земята си иска орача, както казва народът ни. Реших, че е по-добре да влезе в ръцете на грижливи стопани, нежели да пустее и закърнява. Едно е да решиш, друго - плановете ти да излязат "ялови".

    В деня, в който подписвахме договора, разбрах, че продавам двора на фирма, чийто собственик беше някакъв испанец. Човекът решил да си вложи парите в недвижим имот. Правилно, чудесно - за него. Защо не и за мен?! Ами защото - четири години минаха оттогава и моите надежди да видя дядовия двор изоран, засят поне с люцерна, отидоха на вятъра...

    Миналата есен минах през село да се разтъжа с чичо и чинка. Със свито сърце тръгнах да видя и стария двор.

    Стъпвайки на пътеката, водеща към него, дъхът ми спря. Видя ми се нещо много празно отсреща и в следващия миг разбрах - на мястото на малкия дам, дето тати отглеждаше 5-6 козички, сега стърчеше куп стари керемиди, дъски и тухли. Сърцераздирателна картина... Погледът ми се насочи към двора. Пусто, сиво, обрасло с трева до човешки бой. Къщата и тя - на срутване. Навесът се навел към земята, ха-ха, да падне. Старият кирпичен нужник и той - станал на купчина пръст.

     Само дървената бабина пейка беше останала читава. Покрита с една тъкана черга, избеляла от времето, пресенена, но още там. Бях сложила и два камъка отстрани, да не я отвее вятърът. И те - както съм ги оставила... Буца заседна в гърлото. Приседнах, иначе краката ми нямаше да издържат натежалото ми тяло. Пронизващата ме болка изби в необуздаеми сълзи. Мушмулата пред къщата сякаш почувства мъката ми, тъжно разлюля оглозганите си клони... Жив беше останал само един корен бели рози, но и той - клюмнал и остарял, в очакване на ласка от човешка ръка...

Знам, че "всичко, което цъфти - прецъфтява и всичко, което се ражда - умира", както казва един от любимите ми поети Пеньо Пенев, но непосилно за душата ми беше да го приема. Спомените се стовариха върху ми като порой. Притворих очи...

    Видях баба, препасана с хутата си, да бие борилото ей тук, точно под навеса. А аз да чакам с нетърпение да извади в паничка пресно масълце, да ми намаже една филия, да ми я поръси с гьозум, сол и червен пипер...

    Чух дядовия глас отдалеч да подвиква на кравата, прибирайки я от къра. Усетих аромата на току-що издоеното мляко, дето той всеки път ми поднасяше към носа: "Дъхай, дъхай - това е истинската храна! - казваше дядо. Винаги да пиеш пресно млечице! Бяло да ти е лицето, румени - бузите!" До края на дните си, всяка божа сутрин той закусваше мляко с надробен в него хляб. Баба поставяше голямата паница на масата и го чакаше да издои кравичката, преди отново да я пуснат на паша.

     Дядо това умееше най-добре - със животни да се занимава. Говореше им като на деца - топло и милозливо. Всяка овчица, кравичка, пиленце, си имаха имена. Слагаше им ги сам, познавайки характера на  животинчетата. Гальовна, Милка, Захаринка, Маслинка, Розичка, Зюмбюлка... дълъг е списъкът...

    Баба се занимаваше с къщата, градината и с нас, внуците. Не подвиваше крак тази жена. Вечно в движение беше. Във всичко - майсторка. Една постна манджа да ти завърти - пръстите ще си оближеш! А по Коледа едни суджуци пълнеше...

   Къщата им светеше от чистота, а това беше трудно в една селска къща.

   Тя обаче, първа в селото въведе модата на пантофите. Дотогава се ходеше с терлици. Веднага, като излязоха автоматичните перални, купиха и извикаха специалист от града да им я монтира и да им обясни как функционира. В техния дом се появи и един от първите телевизори в селото. Много напредничав човек беше, с отворен за света ум. Като я слушаш, ще речеш - два университета е завършила. Оперена, напета, добронамерена към всички. Сигурно и затова толкова я тачеха съселяните ù. Като се облечеше да ни заведе до центъра да пазаруваме, всички я спираха на раздумка, питаха я за различни неща, благословяха я. Такъв - широко скроен човек беше баба ми, моята любима баба...

     Като се загуби дядо, и тя отпадна, сякаш изведнъж се схлупи, остаря. Не беше от годините, от мъката по загубата на нейния Васил беше... Почти 60 години бяха преживели заедно, и в добро и в трудно време.

    Помня като празнувахме "златната им сватба". Ей там, под асмата на двора бяхме наредили 4-5 маси. Какво ли нямаше на трапезата - обредни хлябове, пити, погачи, селски луканки, вино, ракия. А те двамата с дядо, облекли най-новия си кат дрехи - седнали точно като младоженци, на централното място. Баба закичила китка моловка в шамията си, ей тъй - за адет. За нея това беше символ на красота, на здрава връзка с природата, на празничност...

    Дядо, с чисто нов каскет, който чичо му беше подарил. И той, изкипрен до баба - свидна, незабравима икона.

    Събрахме се цялата рода - двамата им сина, снахите, четирите им деца, четири внука и две правнучки. Шум, весели гласове, закачки - радост голяма. Две агнета опекоха на фурната, пълнени с ориз и дреболийки. Лееха се ракийка и винце... То бяха тостове, пожелания. А те, милите - гледаха и очите им - пълни със сълзи на радост.

   Като че ли вчера беше... Сякаш още чувам дядо да подканва баба "Хайде, Гино, изпей онази, тежката, хайдушката!" И тя запяваше. Наближаваше осемдесетте, а гласът ù - звънък, чист като глас на девойка. Отехтяваше надолу, към полето, после се връщаше още по-силен и звучен, събрал хубостта на всичко българско...

    Буцата в гърлото наедря. Не исках да плача, а само да преживея още веднъж тези мили спомени...

    Това е животът - идваме, живеем, създаваме и после се стопяваме в безкрайността, за да дойдат другите след нас. Един толкова естествен, но тъжен кръговрат...

   Откъснах последната измъчена бяла роза и си тръгнах. Пристъпях бавно и тежко, сякаш да запазя в сърцето си даже шума на съчките и изсъхналите треви под краката си.

   Знаех, че няма да събера сили да се върна отново тук - в стария бабин двор...

Помощен речник на диалектните думи:

нужник - тоалетна

дам - обор, място за животните

кирпичен - от кал и слама

хута - тъкана престилка

борило - тесен, дървен цилиндър, с отвор от горната страна, с дървена бъркалка - служи за вадене на масло и бърканица

шамия - женска забрадка, кърпа за глава

адет - обичай, традиция