С храна си живял - 14.
Произведение от няколко части « към първа част
17.
Парцалът върху лицето му пречеше да види къде се намира. И по-важното – кои са тези наоколо му...
Скъпо плати за отпускането!
Смяташе, че е сам, смяташе, че е в безопасност, смяташе, че никой не го е видял...
А се оказа свързан яката, с омотана глава, в плен...
Което му подсказваше, че е при хора. Хищниците нямаше да губят време за подобни неща. Щяха да го разкъсат – и нямаше дори да усети...
Нито пък маймуните-канибали...
Хора са...
Но – кои?
Захвърлиха го върху пода. Йоан завъртя глава и с кожата на бузите си усети – камък. Гладък, обработен. Значи не е в пещера, а в помещение, останало от миналото...
Чу гласове, но не разбра нищо от разговора. После махнаха парцала от лицето му...
Огромна зала... Спомените го върнаха далеч назад. Такава имаше в голямата градска библиотека. Мраморен под, колони, стелажи... И книги? Много, много книги...
Имаше маси, имаше столове...
А на близката маса бяха сложили чиния /Боже, от кое забравено време беше!/, прибори, та даже гореше свещ. Нужна, много нужна в огромния полумрак...
Някъде отгоре падаше сивкава светлина, но стигаше едва до средата на колоните. Надолу беше мрачно и потискащо.
Край някои маси седяха хора. И четяха...
И четяха???
Йоан беше забравил това действие. Но спомените полека-лека се върнаха в паметта му...
Библиотеката, книгите, масите с лампи, чиято приглушена светлина служеше единствено на четящия... И множеството – тихо, вглъбено, преминало в един друг свят. Реалният свят на духовното...
Погледът му спря върху неколцината заобиколили го. Трима от тях бяха ясни – здрави, с обгорели лица, сиво-зеленикави кожени куртки. Ловци, воини, охрана...
Двамината бяха други. Хора от загиналия свят. Единият – в костюм, с вратовръзка, с лъскави обувки. Другият в свободна тога, препасана през кръста и в дебели ботуши... Носеха очила и бяха с бради. Само дето първият беше нейде около петдесетте, а вторият много по-възрастен.
Той пръв заговори. На един език, на втори... Третият Йоан разпозна. И каза:
- Здравейте...
18.
Белокосият кимна на здравеняците, които размотаха пашкула на пода. Йоан бавно се изправи и се огледа. В залата имаше не повече от двадесет човека – всичките в странни облекла. Но нито един в кожи или условни дрехи. Някак си чинни, стегнати, четяха или пишеха...
И – тишина...
- Кой сте Вие? – запита белокосият. Явно той беше водачът и негова беше основно думата в това малко общество...
Йоан го погледна в очите. Строги, но не жестоки, изучаващи, търсещи...
- Оцелял...
Белокосият се усмихна.
- Не сте единствен... Въпросът е – как оцеляхте?
Йоан приседна на лекия пластмасов стол до масата. Погледна чинията. Беше огладнял. Белокосият кимна и Йоан се нахвърли върху храната. Хляб, нещо като сирене, два-три плода...
Изчезнаха в бездънната му уста, свикнала и на големи пирове, и по-често на стискане на зъбите.
Отпусна се назад и, вгледан нейде в бездънния таван отгоре, заразказва. И, странно защо, започна от миналото си...
Отдавна се опитваше да притисне някъде в съзнанието си тия спомени, да ги скрие, да ги прогони. А се оказа, че всички те са налице... И стават все по-материализиращи се... Пред него изплуваха отдавна забравените лица на близките, спокойните и красиви картини от предишния живот, кървавите видения от хаоса...
Описа пътя си до тук. Здравеняците се напрегнаха, когато той заразказва за маймуните-канибали и за хищническите прайдове в степта. Заинтригува ги описанието на няколкото оцелели села, единият дори го прекъсна и помоли да начертае пътя си върху парче хартия...
Белокосият мълчеше, гледаше го внимателно, нещо размисляше...
После също седна насреща му и разказа за тях.
Оказа се, че са група оцелели интелектуалци. Учени, преподаватели, просто хора, не можещи да живеят в хаоса и насилието на новата джунгла. С тях бяха немалко бивши полицаи, военни, ловци, работници – хора, усещащи, че без цивилизовано общество ще могат да оцелеят някак си, но искащи и да живеят.
Бяха се разпределили – едни осигуряваха прехраната и отбраната, други работеха върху запазването и възстановяването на някогашната цивилизация.
Освен това – не бяха само мъже. Имало и жени. Почти една трета от обществото. Плюс деца. Изобщо – нормална човешка среда... От далечното забравено...
Опитваха се да съберат останките от оная епоха. И да ги слепят в нов пъзел – според новия свят...
За целта им служеше бивша военна база, превърната навремето в хранилище на Голямата столична библиотека. Базата разполагаше с пет етажа под земята. Имаше поне десет изхода към „горния свят”, от които умело се възползваха бойците. Те ходеха на лов, прибираха оцелели предмети на изкуството и бита, понякога довеждаха все по-намаляващите хора от миналото...
Което, както горчиво призна белокосият, ставало все по-рядко...
После се намеси другият човек. Огледал внимателно Йоан, той попита бавно:
- Вие към коя група бихте се присъединили?
Йоан сепнато го погледна.
Наистина – а кой Йоан беше той?
© Георги Коновски Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Всеки трябва да има шанс, не се знае от коя трънка ще изскочи шедьовър. Човек се учи и променя, докато е жив. После времето решава кой да остане в паметта на поколенията и кой не.
-
Той ще е състрадателен убиец. Радетел за качествено слово. Но накрая вегетарианците ще възроптаят, защото няма да си намират домати на пазара. И търговците, те пък ще спрат да удрят в кантара и да пробутват прогнили домати. Това в рамките на шегата, разбира се.
-
Добре че няма да избива авторите. Интересно колко ще имат смелостта да публикуват, ако някой вземе да убива за публикуване на тъпотии
-
С риск да ти досадя, но идеите извират от мен. Имам друга, която може да ти хареса. Може да се казва "Доматеният убиец" например. Криминална е. Нещо като литературни престъпления, дето престъпникът имитира престъпления, за които е прочел в книги. Но тук той обича да чете поезия. И ако нещо не му хареса, унищожава това, за което се разказва в стихотворението. Например, не си е харесал моето за Фаетон и отива на пазара и започва да разстрелва домати, само домати, другите плодове не закача. Или отива в мандра и унищожава всичкото сирене. Може да е с хумористичен оттенък. Дълго не могат да го открият, защото не виждат мотив, докато един четящ следовател се сеща да погледне в библиотеката и в литературните сайтове.
-
Благодаря, Щураче, Лина!
Не се хващайте ни на бас, ни на флигорна...
Продължаваме... -
Успя да ме изненадаш, приятно. Следвам те.
-
На бас, че в историята ще се появи Патриция
-
Така е.
-
Благодаря, Надя!
Заплетеното се оправя с меч . Гордиевият възел си спомни. -
Заплита се...
-
Благодаря, Мария!
-
Жалко, нататък Патрулът внедрява свои хора сред Контрапатрула и става още по-заплетено. Но ти си знаеш най-добре. Леко перо.
-
Благодаря, Мариана, Мария!
Натоварен с миналото, човек се опитва да задържи себе си. Освободен - виж вчера в Керч.
Благодаря да идеята, но ни бих се състезавал с Пол Андерсън. Имам всичко за патрулите - от либрусек, възхищавам се на идеята и изпълнението... -
Поздравления, Георги. Не прочетох всичко, но ми хареса това, което успях. Пишеш добре и искам да ти подаря една идея за фантастичен разказ, която ми хрумна, понеже аз само чета /не много често/ проза, но не пиша, освен някое и друго есе. Като в "Патрул на времето" на Пол Андерсън е, но не съвсем. Хората в бъдещето са изобретили машина времето и скачат напред-назад, за да наблюдават историята.. В наше време машината още не е изобретена, но някои хора са се досетили, че може да бъде и са организирали Контрапатрул, който да лови пътешественици във времето. Патрулните са навсякъде, където има значими събития – политически, природни катаклизми. Сред тях има агенти на спецслужбите, хакери, журналисти. Контрапатрулните също наблюдават различни събития и личности. Обаче, понеже патрулните имат машина на времето, те знаят, че Контрапатрулът ще бъде създаден и всячески се опитват да осуетят дейността му. Ще бъдат ли надхитрени хората, които притежават машина на времето, оставям на теб да решиш.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Очакването предвижданията в книгите да не се случват, се опровергава от историята. Само един пример - "Титаник"...Или "Кеприкорн-1"...