Вратата изскърца и се отвори рязко. Съпругът на Полина Саралиева Мариян влетя в спалнята. По бузите му бе избила нездрава червенина, очите му гледаха трескаво. Пристъпи до леглото и скръсти ръце на гърдите си, очевидно се канеше да каже нещо важно.

  – Поли, имам проблеми в работата. Днес трябва да пътувам до провинцията. Объркали са нещо в проекта на вилата, която строим. – Мариян имаше строителна фирма, която изсмукваше голяма част от спестяванията на семейството, но за жалост не осигуряваше сериозни приходи.

  – Ами хубаво, отивай. Аз съм си добре тук, не ми трябваш.

  – Ти май забрави, че Невена ще води сина си в Пловдив. Днес не е на линия. Така че няма кой да те гледа.

  Полина прехапа устни.

  – Не мисля, че бих могла сама…

  – Глупости, мила, разбира се, че няма да те оставя сама. Ще намерим човек, няма страшно. Ей сега ще звънна на Невена. Тя ми предложи един вариант. Нали не ми се сърдиш, че заминавам?

  – Защо да ти се сърдя. Нали си имаш работа. Няма с мен да се занимаваш непрекъснато я.

  Той се наведе и я целуна по бузата. Излезе.

  Петнайсетина минути по-късно Мариян отново се появи.

  – Готово, Поли, всичко е уредено. Ще дойде до половин час. Оставям външната врата отключена, за да може да влезе. Е, аз ще тръгвам, че вече много закъснях. Имаш ли нужда от нещо?

  – Не, лек път. – Полина отпусна глава върху възглавницата. Смяташе да опита да подремне, защото през нощта не бе мигнала от болки. Затвори очи. Малко по-късно, заслушана в птичия хор отвън, се унесе.

  Заспа и дори засънува, но образите, които се появяваха в съзнанието й не бяха хич приятни.

  Когато се събуди, птичките бяха спрели да чуруликат. На стола до леглото седеше непознат мъж. Полина ококори очи от изненада и понечи да каже нещо, но думите сякаш заседнаха в гърлото й.

  – Здравейте, госпожо Саралиева. Казвам се Симеон Желев. Съпругът ви ме помоли да… ви правя компания днес.

  – Вие … – Тя за малко щеше да каже „вие сте мъж“, което щеше да е тъпо, защото той очевидно бе мъж.

  – Работя като санитар в една болница, така че сте попаднали в сигурни ръце. Можете да разчитате на мен за всичко. Каквото ви потрябва, аз съм насреща.

  Мъж! Мариян бе наел мъж да се грижи за нея! Бе оставил вратата отключена, за да влезе в дома им непознат мъж! Дори не си бе направил труда да й каже! Сякаш нямаше значение кой ще я гледа!

  Полина безуспешно се опитваше да прикрие притеснението си. Бе очаквала да дойде някоя мила, простовата женица, навикнала да върши мръсна работа.

  – Не се притеснявайте от мен, моля ви. Ако искате да ви оставя за малко сама?

  – Не, не, никакъв проблем няма. Просто… напоследък съм малко изнервена. – Той кимна. Беше едър, с брада и прошарена черна коса. Вероятно бе на около четирийсет години. Изглеждаше свестен, поне обноските му засега бяха на ниво. Но… мъж санитар! С кой акъл! Идеше й да звънне на Мариян и да му вдигне лют скандал. Цял ден щеше да е на тръни с този човек! Точно сега, когато най-много се нуждаеше от спокойствие!

  – Всъщност наистина не е нужно непрекъснато да киснете при мен – обяви Поли. – Можете да си вземете безалкохолно от хладилника. Или да си направите кафе. Отвън на двора има приятна беседка.

  – Добре. – Погледът му за миг се спря върху левия й крак, който бе гипсиран от глезена до свивката на слабините и лежеше подпрян върху купчина възглавници. – Ще съм близо до прозореца, за да мога да ви чувам.

  Той стана от стола и излезе.

  Младата жена бе ужасена от факта, че този човек бе седял до нея и я бе гледал как спи. Напълно непознат! А тя бе само по нощница, и то облечена на голо. Потрепери. Никога в живота си не се бе чувствала толкова беззащитна. Съпругът й й бе погодил изключително гаден номер. Реши да вика онзи единствено за лекарствата и за храненето. Само да не се наложеше… Полина се изчерви при мисълта какво можеше да се наложи.

  Малко по-късно тя погледна календара. Виждайки коя е датата, се изсмя нервно. Днес се навършваха две години от сватбата й с Мариян. Това бе направо престъпление! Хвана я яд, но същевременно й се доплака. Не бе очаквала от него такава безумна постъпка. След инцидента с АТВ, при който тя си счупи крака и таза, той бе полагал за нея добри грижи, подпомаган от Невена, но сега… Сега я бе изоставил на произвола на съдбата.

  Само да минеше този ужасен ден! Ако Невена бе тук, всичко щеше да е идеално. Невена й бе втора братовчедка и преди време бе работила в Испания като гледачка на възрастни хора. На нея можеше да се разчита.

  Два часа по-късно Полина извика мъжа да й даде лекарствата и да й донесе супа. След като се нахрани, отново го отпрати. Всичко бе наред. Той явно бе добре възпитан, нищо че работеше като санитар. Да, само трябваше да избута този гаден ден. Да, още малко.

  Тогава нещата тръгнаха на зле. Коремът я сви. Очертаваше се нещо ужасно. В очите на Полина избиха сълзи. Имаше много, много голяма опасност да се насере. А не беше с памперс, лежеше по гол задник върху чаршаф за еднократна употреба с размери метър на петдесет сантиметра.

  Усетил сякаш, че нещо не е наред, мъжът изникна на вратата. Полина хапеше устни и се потеше, чудейки се какво да прави. Сърцето й бе пред пръсване.

  – Има ли някакъв проблем, госпожо Саралиева?

  – Май… стомахът ми нещо…

  – Спокойно, отивам да взема подлогата. – Той се изстреля към банята, а Поли само изхлипа жално.

  Той подхвана здравия й крак под коляното, отмести го настрани и внимателно повдигна. С отмерено движение мушна подлогата отдолу и я намести. На Полина й идеше да потъне вдън земята.

  – Сега излизам, за да можете спокойно да си свършите работата. Викнете ме, когато приключите. – Той се изниза с бърза крачка.

  На Полина не й отне много време да приключи. Чувстваше се унизена, макар че си даваше сметка, че можеше да е и по-лошо. А санитарят незнайно защо продължаваше да й говори на „вие“.

  – Готово – провикна се с треперлив глас тя.

  Той отнесе подлогата. Доста време се бави в банята, миеше. Върна се с вече чистата подлога, тоалетна хартия и канче с вода.

  – Сега предлагам да процедираме така – каза той. – Слагам я пак, а вие се бършете и подмивате сама, за да не ви поставям в неудобно положение пипайки. Няма да гледам, обещавам. Само ще поливам. Ако мислите, че няма да можете да се справите…

  – Не, не, ще се справя!

  Когато всичко свърши, Полина въздъхна с облекчение. Колкото и странно да изглежда, чувстваше се едва ли не щастлива.

  – Съжалявам, ако съм ви притеснил много – рече мъжът. – Но това са човешки неща, нормални. А и работата ми е такава. Какви ли не неща съм виждал…

  – Вие защо работите като санитар? Не ми приличате…

  – А, усетихте ме. Всъщност съм учител по история.

  – Какво? Наистина? – Полина гледаше с ококорени очи.

  – Не е за разправяне. Но с две думи… карах пил и блъснах човек. Убих го. Осъдиха ме. После реших да работя като санитар, за да изкупя греха си. – Той наведе глава и се замисли.

  Полина се поколеба.

  – Правилно сте постъпили.

  Той се усмихна.

  – Стига сме говорили за мен. От залежаването кожата ви се е възпалила. Ще ви намажа с крем със сребро. Много помага.

  – Не мисля, че е нужно.

  – Хайде, хайде, ще ви обърна настрани и ще ви намажа. Да не искате да ви станат рани!

  – Само внимателно, защото…

  – Видях, че имате външен фиксатор на таза. Знам какво се прави. Хайде, сега, лекичко… така. – Той си сложи ръкавици и й намаза задника. Полина пак се притесни, но не чак толкова, колкото преди.

  – Благодаря!

  – Мъжът ви ми спомена, че вече ви изправят на проходилка.

  – А, издържам не повече от минута. Всичко ме заболява. Легнала ми е по-добре.

  – Трябва да се стегнете, госпожо Саралиева. Трябва да се борите, за да можете да се възстановите по-бързо. Млада сте, като ви гледам още нямате трийсет години. 

  – Всъщност съм на трийсет и пет.

  – О! Хайде да ставаме!

  – Какво?

  – Ще ви помогна да се изправите и да постоите подпряна на проходилката.

  – Вие сте луд! Не искам!

  – Изкарал съм курс за рехабилитатор, знам какво се прави. Имайте ми доверие.

  – Страх ме е! По принцип ме изправят двама човека. За по сигурно.

  – Та вие сте петдесет килограма, какви двама човека! Хайде, хайде, подайте ми ръце!

  Пет минути по-късно Полина вече стоеше до проходилката, балансирайки на здравия си крак. Трепереше, а лицето и се бе изкривило от болка и от огромното усилие. Лявото й стъпало се бе опряло само с пръстите в пода и не носеше никаква тежест.

  – Ужасно ме боли! – проплака тя.

  – Знам, че боли. Стъпете по-здраво на болния крак, пробвайте го. Трябва вече да го натоварвате.

  – Страх ме е да не падна.

  – Държа ви, няма да паднете. Хайде, една стъпчица, само една.

  – Не мога.

  – Можете. По-силна сте, отколкото си мислите. Така, чудесно.

  – Моля ви – изстена тя, – не мога повече.

  – Още една стъпка и ще ви оставя да си починете.

  Поработиха още десет минути. Когато Полина Саралиева задиша като страдащ от астма кон, санитарят прекрати мъченията. Той й помогна да легне и намести гипсирания й крак върху купчината възглавници.

  – Чувствам се като премазана – рече тя и изпъшка.

  – Свършихме хубава работа.

  – Спи ми се.

  – Заслужихте си почивката – каза той, погъделичка игриво пръстите на вдигнатото й нависоко босо стъпало и излезе на двора.

  Полина спа като къпана, без да сънува кошмари.

  Когато се събуди, видя, че мъжът й Мариян чете вестник до леглото.

  – Къде е санитарят? – попита тя.

  – Пуснах го да си ходи.

  – Ще те убия! Такъв мръсен номер от теб не съм очаквала!

  Той се усмихна, тикна в ръцете й букет червени рози и каза:

  – Днес се навършват две години от сватбата ни. 

  – Да знам. Как се сети? Ти изобщо имаш ли представа в колко неудобно положение ме постави! Това никога няма да ти го простя! – Тя метна букета на пода.

  Мариян видимо се напрегна. Започна да обяснява:

  – За твое добро го направих. Просто трябваше да предприема нещо. Възстановяването ти върви твърде бавно. Ти не полагаш усилия, защото си заобиколена от близки хора, над които можеш да се налагаш. Нужен бе външен човек, който да те постресне и пришпори.

  – Но този санитар е непознат, за Бога! Как можа да ме оставиш сама с него!

  – Понякога непознатите вършат по-добра работа. А и ми го препоръчаха.

  Полина Саралиева се цупи няколко минути, после подсмъркна и каза:

  – Добре де, признавам, че си прав. Не ти се сърдя. Сложи букета тук на шкафчето, но във ваза.

  Той въздъхна с облекчение.

  – Поли, ще ми се утре пак да поработите със Симеон. На мен сърце не ми дава да те измъчвам.

  – Добре. Ще продължим, обещавам.

  – Обичам те.

  – И аз те обичам.