Салие

     Неусетно бе настъпила първата вечер от дългоочакваната лятна ваканция, която по един неповторим начин съживяваше всяка година градските улици с чудноватата глъчка на стотици малчогани. Веднъж вдъхнали дългоочакваната свобода те до късни доби веселяха с игрите си красивите алеи на парка Стратеш.Тази красива местност, която от стотици години представлява сърцето на град Ловеч. Едно сърце, което е водораздел между славното минало и неизвестното бъдеще. Няма човек, който да не се гордее да стъпи на това място, където са кънтели стъпките на Дякон Левски и на цар Иван Александър.
Едва ли сегашните хлапета все още си даваха сметка за това историческо богатство, но пък упоени от аромата на хиляди люлякови цветове и с чисти сърца те олицетворяваха светлите бъднини на града. Сред тях навярно зрееха бъдещите наследници на делото на Апостола.

        На една голяма пейка в близост до езерцето тихо и кротко си седеше едно малко момиченце на име Салие. Тя бе едва на 16 години. Нейните дълбоки нежни и любознателни очи, издаваха онази висша одухотвореност, с която Бог дарява децата при тяхното раждане на белия свят. Буйните черни коси, мургавото лице бяха тези черти, които я правеха да изглежда по-различно от другите деца. Тя бе достойна наследница на Юговата Есмералда. От скоро, заедно с баща си тя се премести в малка дъсчена колиба в покрайнините на града. Бащата на име Сабри бе обущар и се зае с много труд и усилия да изкарва хляба на него и детето.
Майката на Салие бе починала твърде рано от неизлечима болест, като след нейната смърт в душата на Сабри сви гнездото си една непоносима мъка и празнота. Неговият буден поглед, наследен и от малката Салие вече угасна и само личицето на малката можеше да му вдъхне кураж в дните.
Нощта вече обгръщаше в своите двери тихите ловешки улици, а от Салие нямаше и следа. „Боже мой! Къде се запиля тази лудетина! Не разбира ли, че се притеснявам и че освен нея нямам нищо друго и ако я загубя ще умра! Ах, само да си дойде тя и ще и кажа аз!”
      Изведнъж вратата се отвори и в стаята влетя едно разплакано дете с очи зачервени от плач и обида. Като видя дъщеря си в този вид в сърцето на бедния обущар заседна буца.
            -   Салие, дъще, мила! Какво има! Защо рониш сълзи, кажи ми…!
            -   Таткоо. Ооо, татко!, през сълзи се опитваше да продума момичето, приличащо в този момент на изоставено коте.
            - Успокой се, хайде кажи на стария си татко какво се е случило с теб?
             - Днес бях в парка, хлипайки започна да говори Салие.
            - Играх си тихо под сянката на едно дърво. Както си играех при мен дойде една тайфа дечурлига- нехранимайковци. Почнаха да ме обиждат и ругаят, наричаха ме с какви ли не думи. Думите им боляха повече и от ритници! Какво като не сме от тяхната народност и техните имена! Ние живеем честно и трудолюбиво, защо ни нараняват така!
             - Как можаха да ти сторят това! Проклетници такива.
Сетне старецът приседна до момичето и с тих шепот му заразказва една стара притча, която сам той бе запомнил от годините на своето детство:
„ Имало някога отдавна едно царство господарство. В него мъдро управлявал и царувал султанът! Той имал една единствена дъщеря. Тя била изключително красива млада дама в чиито сини очи били скрити искри от седемте морета, а косите и били по-красиви от заревото на утринен изгрев! Дълбоко в сърцето на младата принцеса се загнездил един въпрос, който измъчвал дните и! Тя линеела ден след ден, а лек не намерили и най-добрите придворни лечители! Този въпрос бил какво е щастието, щастието , което дава смисъл на дните човешки! Най-сетне султанът предприел един последен и отчаян ход, като пратил детето си при мъдреца от съседното царство! Цели три дни и три нощи пътувал ескортът на принцесата, докато накрая се озовали пред дома на мъдреца, разположен в подножието на великата планина! Той пресрещнал царкинята още на входа на къщата си и преди тя да го поздрави той заговорил:
         - Добре дошла, дъще на великия султан! Знаех,че ще те видя още преди ти самата да решиш да дойдеш тук! Зная и че търсиш пътя към човешкото щастие! Луташ се дни и нощи без да имаш какъвто и да е отговор. Слушай сега какво ще ти кажа аз:
        - За да го откриеш ти трябва да предприемеш пътуване към самата себе си. Реката на времето да те отнесе към онзи бряг, на който всевишният е отредил да свиеш гнездо, в което да се почувстваш свободна. Но преди да отплаваш вземи камъче от родния бряг, за да помниш,че каквото и да ти се случи, където и да си по света има едно място, на което винаги може да се върнеш! И това място е там при твоя корен! А сега сполай ти и бъди благословена по пътя си!”
        - Така, дъще моя, свършва тази притча!
        - Какво се е случило с принцесата?, попита с любопитство в очите Салие.
        - Тя поела пътя си и не спира и до днес с надежда да търси упование и път към своето щастие. Важното е да не се отказваме от това, което желаем, защото когато го желаем силно то тогава помага и Вселената.
         - А сега лека нощ, дете!
         - Лека нощ, тате!
От тази нощ насетне се заредиха много зими и лета, докато един ден вече порасналата Салие, която годините бяха превърнали в очарователна млада жена влезе в работилницата на баща си, приседна до него и заговори:
         - Татко, помниш ли онази притча, която ми разказа за принцесата, търсеща своето щастие!
         - Да, сякаш беше вчера,а неусетно минаха цели 5 години и ти си вече жена, а не дете и снегът май е навалял в косите ми!
         - Татко, аз много мислих и реших да последвам примера на тази принцеса и да се опитам да открия себе си! Ето животът ми минава,а аз много искам да направя нещо стойностно с него!
         - Дааа! Ти си умна и способна млада жена и дълбоко в себе си знаех,че рано или късно неизбежното щеше да се случи и ти ще отлетиш към синевата на твоите мечти! Мой дълг е да ти пожелая спорен път и да не спирам порива на крилете ти! Бъди благословена и спорен път, мило дете!
Сълзи избликнаха в очите и на двамата, последва силна бащинска прегръдка. Тази прегръдка беше край и начало в живота на Салие! С нея тя се сбогува със слънчевите години на детството, за да поеме по пътя на живота, изпъстрен с щрихите на неизвестното!
   Рано на следващата сутрин Салие затвори вратата на бащиния дом и се запъти по пътя към самата себе си. Бе вече изгрев слънце, когато младата жена съгледа по пътя си един момък, който също толкова уверено крачеше напред.
         - Добра среща, момко! Къде си се запътил рано-рано?
         - Отивам да диря късмета си, весело отвърна младежът.
          - И ти ли търсиш щастието си?, попита с детска наивност Салие.
         - Може да се каже!, отвърна младежът.
         - Аз съм Салие, приятно ми е!
         - Светлин, удоволствието е мое!
         - Знаеш ли , когато един път е споделен с някого той сякаш става поне мъничко по-лек! Приемаш ли ме за спътник по пътя към късмета, Салие!, запита Светлин.
        - Иска ли питане!, весело отвърна младата жена.
        - Разбира се,че може ти си една добра поличба за началото на новия ми живот”, рече Салие.
       - Така ли… Ти си първата, която ми го казва и мисли по този начин за мен.
       - Разкажи ми за себе си?, запита Салие
       - Какво да ти кажа. Аз съм пътешественик, нямам дом, семейство и сигурност. Там, където има вятър в косите и човек може с пълни гърди да вдиша свободата то там съм и аз.
         - А ти, Салие? Коя си ти? На свой ред запита той.
        - Аз съм Салие, дъщеря на Сабри обущаря! Търся щастието си. Пътувам, искам да опозная нови места и хора, за да се върна един ден с пълна душа там, откъдето тръгнах и да умра спокойно. Дъщеря съм на полета на свободата.
Това обяснение се хареса много на Светлин и от този момент насетне се постави началото на нещо ново. Вселената бе решила да събере в едно цяло две различни култури, представителите на които бяха обединени от една мечта, да намерят себе си.
Неусетно при залез слънце се намериха при първите къщи на един голям град.
        - Виж какво, Салие! Много скоро ще дойде зимата, а тя е свързана с много трудности за пътешественика. Предлагам да я срещнем и изкараме в този град, а пукне ли пролет отново да поемем в път.
        - Добре го каза, съгласна съм!, каза Салие.
        - Имах от малка една мечта да си имам едно малко магазинче за плетива, понеже умея да върша това.
       - Аз пък съм силен в ръцете, ще ходя да работя по хорските къщи и все ще изкараме някак си!
Така заживяха те през зимните месеци, като неусетно в сърцата и на двамата се зароди едно ново чувство. Те усетиха как в техните колкото различни, толкова и еднакви светове е дошла любовта.
Бе хладен зимен ден, когато на вратата на дюкяна на бай Сабри се похлопа. Беше неговият добър приятел златарят Христо Иванов:
          - Здравей, друже!, поздрави златарят.
          - Здрасти!, седни да кажем по някоя дума.
          - Гледам те от едно време насам все си тъжен и замислен! Какво става с теб? Да си болен?- запита Христо.
          - Мене душата ми е болна, Ристе! Моето щастие замина надалеч. Щерка ми Салие отлетя от бащин дом да търси щастието си и да види свят! Хем ми е мъчно,че няма да я има тук да весели къщата, хем се радвам,че ще научи много неща!
        - Мъдър човек си ти, байно! Детето ти е силно и ще се справи с живота!
       - Бог да пази децата ни!- умислено каза Сабри и се наведе над поредния чифт обувки.
       - Сполай ти майсторе!, рече Ристе и излезе.
    Неусетно пролетта почука на вратата в града, където отседнаха Салие и Светлин.
В сърцето на младата жена през цялото това време се бе зародило чувството,че точно тук в този град е намерила щастието си, но дали щеше да се окаже права само времето щеше да покаже.Всеки божи ден Светлин израстваше в очите и с цялата топлина и грижите, които полагаше за нея. Тя се чувстваше във вечен плен на неговите силни ръце и дълбоки изразителни зелени очи.
         - Мила моя!, заговори един ден Светлин.
         - Ето че пролетта дойде! Време е да продължим напред към нашия път. Какво ще кажеш!
         - Искам да ти кажа нещо важно!, рече тя.
          - Случи се най-хубавото нещо, което е най-свято и съкровено в женския свят! Бременна съм!
Настъпи тишина, пулсираща и напрегната, която рязко се взриви от неочакваните думи и жестове на Светлин:
          - Какво искаш от мен сега! Как може! Върви по дяволите! Аз няма да пусна корени никъде по тая земя!
     Сетне ритници и шамари заваляха, като градушка по цялото тяло на Салие. Когато той се умори да я бие и ругае, затръшна вратата след себе си и никога повече не се върна.Пребита и уморена, унизена до безкрайност тя изгуби съзнание. Когато се събуди тя се намираше в една бяла стая с една голяма лампа на тавана.
Изведнъж цялата болка от побоя и от изтърпяното унижение я заля, като гореща вълна. Тя едва събра сили тихо да прошепне, като на себе си:
            - Къде съм?
В този момент една врата се отвори и в стаята влезе възрастен човек, който заговори:
          - Здравейте! Вие се намирате в болницата и аз съм д-р Станев! Леко, не се вълнувайте, тук ще ви помогнем и като оздравеете ще помислим какво позитивно нещо може да се случи за вас.
          - Докторе, а бебето, живо ли е?
Той замълча за минута и с наведени очи продума:
          - Вие сте млада, всичко ви предстои, ще имате още деца.
        След тези думи очите на Салие се напълниха със сълзи. Тези очи, от които преди грееха лъчи, сега бяха изпълнени с толкова мъка, че можеха да взривят всяко човешко сърце.Минаха дълги и мъчителни седмици докато младата жена си стъпи на краката и започна по малко да излиза на разходка извън болничната стая.
    Веднъж, приседнала на една пейка в двора тя зърна докторът, който като я видя радостно се запъти към нея:
            - Салие, как сте днес?, запита той
            - Благодаря физическите рани заздравяват, но не мога да кажа същото и за душевните, навярно те ще си останат неизлечими!
           - Какво всъщност се случи с Вас, госпожице?, продължи доктор Станев.
           - Само едно ще ви кажа, вече не вярвам на любовта, станах жертва на насилие и то от ръката на човека, в когото вярвах предано и от цялото си сърце! Заради побоя, който той ми причини загубих едничкото си хубаво нещо в дните, рожбата ми! Какво има да говорим повече! Нямам покрив над главата си и не знам какво ще правя…
„Какъв примат може да стори това на едно невинно момиче”, помисли лекарят, след което каза:
             - Салие! В нашата болница се организират курсове за санитари. Искаш ли да те запиша. Докато учиш аз ще се погрижа да имаш покрив и да платя таксите ти. Сетне ще почнеш работа и сама ще се издържаш. И тогава сама ще решиш дали да останеш тук или да последваш зова на сърцето си!
Очите на Салие се наляха със сълзи и хлипайки тя отвърна:
          - Не знам как да ви се отблагодаря и дали ще мога да го сторя в този живот!
          - Учи сега и продължи полета към мечтите си. Това ми стига!
       Настъпиха нови дни за Салие. Тя обитаваше малка таванска стаичка, която докторът и отстъпи. Често гладуваше, случваше се през ден да хапва по една топла закуска, но това не прекърши духа и! Тя не се отчая и продължи напред готова да не разочарова себе си и докторът.
Неусетно се изнизаха дните на обучението , което тя завърши с отличие и веднага започна работа в градската болница. Успя да намери малко по-добро жилище и да заживее един самостоятелен, макар и монотонен живот. Дълбоко в себе си тя не бе щастлива от това. Всяка вечер в самотните нощи тя започна да си задава един и същ болезнено натрапчив въпрос: „Не предадох ли идеала на принцесата от притчата, пускайки корени тук? Не е ли време пак да тръгна на път и да се върна там откъдето дойдох, да заредя душата си със светлина!
      Така реши тя и на идния ден отиде при доктора, разказа му за терзанията си, а той усмихна и отвърна:
                - Знаех,че ще дойде този ден! На добър час мило дете и нека Бог те закриля по пътя ти!
     Сбогуваха се и тя се отправи право към гарата. Трепетът, който я обзе при мисълта, че отново ще вдъхне аромата на люляковите улици по които бе играла в безгрижието на детските години и ще целуне бащина десница я накара да се усмихне. През целия път в купето тя спа спокойно и непробудно с онзи чист и спокоен сън, присъщ на малките деца.
       Когато влакът спря на гарата беше приятен майски следобед, точно тези часове, в които почва да се чувства магията преди залеза да обагри с пурпурни огньове ловешкото небе. Тя слезе волна, като птица и реши пеша да стигне до дома. Наоколо всичко си бе същото, но дали бе права и предстоеше да разбере.
Пристигна на бащината улица в седем и половина вечерта, но каква беше изненадата и когато застана там, където преди беше тяхната къщурка. Сега намери само една гола поляна без следа от каквато и да е форма на живот. При тази гледка въглен жегна изстрадалото и лице. Наблизо бавно крачеше към града една старица, която Салие запита:
           - Добра среща, бабо! Какво стана с бай Сабри обущаря?
           - Добра стига, баби! Ооо, горкичкият той, сърцето му не издържа от мъката по неговата щерка и се пръсна! Погребаха го незнайно къде, а всичко тук разграбиха алчните хора и нищо не остана! Еххх, човешко теглило, замислено продума бабата и продължи пътя си към града..
      Мъка, като в клещи сви сърцето на Салие, сълза се стече по красивото и лице, сетне тихо въздъхна и се изгуби в прегръдките на нощта…