17.12.2007 г., 14:54 ч.
Сама
2 мин за четене
Сама
Тя вървеше по заснежения мост, огорчена, изоставена и самотна.Това бе най-ужасният ден в живота ú. Къде отиваше? Не можеше да се прибере у дома, родителите ú казаха повече да не се връща там. При приятеля си? При човека, който уж я обичаше, а днес го хвана да прави секс с друга! Не, никога! При най-добрите си приятелки? И двете щяха да я отпратят, казвайки съжелително, че не могат. За Бога, та те дори не знаеха за случилото се с техните и гаджето ú, не искаше да им разваля празника. Цял ден бе имитирала смях, усмивки и радост, без другите да разберат. И сега вървеше сама в шест през нощта сред студения сняг, а сълзите течеха постоянно. Писнало ú беше да се прави на силна, сега поне можеше да плаче пред хората. Изведнъж разбра, че дори няма желание да се бори да живее. Можеше да се върне у тях, докато не са се прибрали техните, да си събере багажа, да остави малка бележка и техните подаръци, да вземе парите, които бе събрала, да се обади на родителите си и приятеля си и да им се извини за всичко, за да ги остави щастливи, да спи на автогарата, чакайки първия автобус за незнайно къде, да заживее в новия град, където никой не я познаваше и обичаше, да си намери квартира и работа, да се обажда на близките си хора от време на време, за да знаят, че е добре и да диша, мъртва отвътре. Така щеше да посрещне първия ден от годината. Но тя вече не искаше да се бори за това. Никой нямаше да я намери. Родителите ú щяха да си дойдат чак след няколко дни, приятелките ú щяха да се събудят безгрижни и усмихнати в прегръдките на любимите си, а гаджето ú сигурно се бе отказало, след като тя не му вдигна телефона поне 10 пъти. След секунда просто се просна на студения сняг и остана там. Валеше сняг и той закри тялото и лицето ú.
На следващата вечер приятелката ú вървеше по същия този мост, весела и щастлива, когато видя, че снегът е затрупал човешко тяло. Позна черната чанта на приятелката си, която вятърът бе открил от снега. Момичето разрови лицето, по което още личаха черни следи от сълзите ú. Устните бяха сини, а тялото - студено...
Тя вървеше по заснежения мост, огорчена, изоставена и самотна.Това бе най-ужасният ден в живота ú. Къде отиваше? Не можеше да се прибере у дома, родителите ú казаха повече да не се връща там. При приятеля си? При човека, който уж я обичаше, а днес го хвана да прави секс с друга! Не, никога! При най-добрите си приятелки? И двете щяха да я отпратят, казвайки съжелително, че не могат. За Бога, та те дори не знаеха за случилото се с техните и гаджето ú, не искаше да им разваля празника. Цял ден бе имитирала смях, усмивки и радост, без другите да разберат. И сега вървеше сама в шест през нощта сред студения сняг, а сълзите течеха постоянно. Писнало ú беше да се прави на силна, сега поне можеше да плаче пред хората. Изведнъж разбра, че дори няма желание да се бори да живее. Можеше да се върне у тях, докато не са се прибрали техните, да си събере багажа, да остави малка бележка и техните подаръци, да вземе парите, които бе събрала, да се обади на родителите си и приятеля си и да им се извини за всичко, за да ги остави щастливи, да спи на автогарата, чакайки първия автобус за незнайно къде, да заживее в новия град, където никой не я познаваше и обичаше, да си намери квартира и работа, да се обажда на близките си хора от време на време, за да знаят, че е добре и да диша, мъртва отвътре. Така щеше да посрещне първия ден от годината. Но тя вече не искаше да се бори за това. Никой нямаше да я намери. Родителите ú щяха да си дойдат чак след няколко дни, приятелките ú щяха да се събудят безгрижни и усмихнати в прегръдките на любимите си, а гаджето ú сигурно се бе отказало, след като тя не му вдигна телефона поне 10 пъти. След секунда просто се просна на студения сняг и остана там. Валеше сняг и той закри тялото и лицето ú.
На следващата вечер приятелката ú вървеше по същия този мост, весела и щастлива, когато видя, че снегът е затрупал човешко тяло. Позна черната чанта на приятелката си, която вятърът бе открил от снега. Момичето разрови лицето, по което още личаха черни следи от сълзите ú. Устните бяха сини, а тялото - студено...
© Емануела Кацарова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Вярвайте в това,че никога не сте сами!!!Имаме поне себе си,не се самозагубвайте!