САМО ПРЕДАТЕЛСТВО НЕ СТИГА

Глава І

1

         Малко след края на новогодишния махмурлук, на 2 януари, около 5 часа след обяд бях вдигнал крака върху бюрото си и празнувах началото на работната година. Тъкмо вдигах поредната наздравица с малкия глинен бюст на Левски, когато телефонът изтрещя като изстрел от гаубица и за малко не ме хвърли от четвъртия етаж. Днешният ден все още се водеше почивен и в службата бяха само дежурните, затова се зачудих на кого съм притрябвал. На всичкото отгоре мигащата лампичка показваше, че обаждането е от външна линия. Все пак реших да проверя кой е този ентусиаст и какви тайни крие в душата си.

- Ало - излаях в слушалката.

- Mr. Koleff? Mr Chavdar Koleff? Г-н Колев? Г-н Чавдар Колев?

- Speaking. На телефона. - отвърнах инстинктивно и този път сам реших да скоча през прозореца

- Hello, Mr. Koleff. My name is Mr Allen Goodman, and I am an assistant of Mr Wesley. Здравейте Г-н Колев. Казвам се Алън Гудман и съм сътрудник на г-н Уисли.

         Опитах се да позная кой от колегите се опитва да ме будалка, но гласът звучеше толкова снобарско-британски, че се отказах от опитите.

- Hi,  Mr. Goodman. How can I help you? Здравейте Г-н Гудман. С какво мога да Ви бъда полезен? - така и така не правим нищо, поне да си бърборим празни приказки.

- Mr. Koleff. Mr. Wеsley would like to talk to you. This is very important. If you please, Would you come at 7 рm in the lobby of the Hotel Paradise. Г-н Колев, Г-н Уисли би искал да разговаря с вас. Много е важно. Бихте ли дошъл в 19 часа в лобито на хотел Парадайс?

         Почти бях сигурен, че някой от колегите се опитва да разбере дали съм изтрезнял напълно, но все пак отвърнах

- Ok Mr. Goodman. Good bye. Добре, Г-н Гудман. Довиждане.

         В крайна сметка не съм посещавал Парадайс от почти три години, когато споделях самотните си нощи с едно страхотно, късо подстригано парче, с огромно чувство за хумор. През онези славни времена, парчето денем разливаше питиетата зад въпросния лоби бар, а нощем в продължение на часове ми правеше  мръсни неща с малките си гърди и стегнатия си задник. Затова реших, че не е лоша идея да посетя света на богатите и да се огледам, дали парчето все още е там. Надявах се, ако е на работа, носталгията ù да сработи и аз да запиша още една романтична нощ между стегнатите ù бедра. Усмихнах се на предстоящата визита, налях си още няколко пръста и се замечтах за малките горещи устни. Горните.

         БМВ-то ме изстреля до Парадайс хотел за по-малко от 10 минути. Столицата все още беше под влияние на новогодишната вакханалия и по улиците се движеха само такситата и бесните тъщи. След къса маневра по мокрия сняг паркирах близо до входа и подхвърлих ключа на пиколото. Егати баровеца.

- Здравейте, г-н Колев - познах гласа от телефона. Собственикът му стоеше срещу мен, изпънал бирено коремче и ме оглеждаше - Г-н Уисли Ви очаква. Моля, последвайте ме.

“Я виж ти. Изненада. Значи все пак г-н Уисли съществува”.

         Поех след биреното коремче и с тъга установих, че тази вечер ще спя сам. Зад лоби бара се беше изпънала двуметрова плешива върлина и с мазна усмивка наливаше нещо на няколко костюма. Какво да се прави. Ежедневният секс явно е предназначен за хора с  други професии. Счетоводители например. 

         Лобито беше пълно с хора, пристигащи и заминаващи и за да не сритам неволно нечий милионерски глезен, завъртях слаломи след водача си. След няколко манша най-сетне пристигнахме  до една от вътрешните маси, скрити от ефирен параван и огромни саксии с естествени цветя. Сигурно имат цял взвод градинари, за да се грижат за малката джунгла. Зад изисканата инкрустирана масичка, реплика на крал “Луи някой си"  беше скръстил крака около 50 годишен айсберг с десетина хиляди лири по него, под формата на Версаче, Гучи и Бърбъри. Прииска ми се да се скрия зад фикуса, но айсбергът вече беше оставил кристалната чаша с кехлибарена течност и се усмихна с крайчеца на устните си.

- Г-н Колев, здравейте. Радвам се да се запознаем – обърнах се за помощ към бирения корем, но той беше потънал в някоя саксия.

-  Аз също, г-н Уисли – изтрих тайно изпотената си ръка и му я предложих.

- Съжалявам, че се наложи така инцидентно да организираме нашата среща, но до преди два часа все още не бях сигурен в необходимостта от провеждането ù.

А той откъде знаеше, че изобщо съм на разположение и на всичко отгоре, че ще отговарям на служебния си телефон. Реших, че трябва да ми отговори на тези въпроси.

- Няма проблем. Знаете, че винаги съм на разположение. Особено януари месец.

Повдигна вежди и се опита да разбере дали го поднасям, но не му се получи.

- Ще споделите ли с мен тази превъзходна бутилка отлежало уиски. Произведена е в дестилерията на покойния лорд Карнарвон преди повече от 60 години. Изключително питие. – произнесе го така, все едно дестилерията е на дядо му.

Кимнах мълчаливо и зачаках какво ще се случи. Зад мен се появи дребен сервитьор и с пъргави подскоци започна да зарежда чашите с лед и кехлибар. След като приключихме с церемонията по наливането, разклащането, отпиването и одобрителното поклащане на глава, оставих изпотения кристал върху масата и погледнах англичанина

- Мисля, че е време вече да си поговорим, г- Уисли. Нали не сте ме повикал тук,  само за да оценя качеството на уискито Ви.

- Всъщност Лорд Уисли, ако трябва да сме точни. - подаде ми визитка с разкошен шрифт.

         Охх… Сега може би трябваше да застана на колене и с изплезен език да чакам кокалчето. За моите 35 години бях срещал доста снобизъм, но при г-н Уисли явно ситуацията беше трагична. Започнах да се уморявам от тежките пози на новия си приятел и явно ми е проличало, защото лицето му се изпъна и той процеди с един от ледените си гласове.

- Съжалявам, ако смятате, че Ви губя времето, но тази среща е от изключително важно значение за нашите две служби.

- Аз също съжалявам, Лорд Уисли, но до този момент не знам абсолютно нищо за Вас и за целта на този разговор.

- Така е, г-н Колев.  Затова ще се постарая в рамките на следващите няколко минути да внеса яснота по въпроса, заради който съм тук и да обсъдим всички детайли.

- Целият съм в слух.

Лорд Уисли погълна още една доза от изключителното питие и ме погледна.

- На първо време мисля, че е редно да Ви се представя, г-н Колев, и в частност да Ви представя естеството на моите задължения, до колкото това е необходимо - нова глътка отлежало уиски. Започвах да си мисля, че ако трябва да се надпиваме с г-н Уисли, може и да има изненади на финала.

- Аз представлявам структура, подчинена на правителството на Нейно Величество, която се занимава с предотвратяване на актове на тероризъм, насочени към Великобритания. В тази връзка може да се каже, че имаме повече от ползотворно сътрудничество с вашите служби. Винаги когато се е налагало, сме срещали разбиране и сътрудничество по всички въпроси и винаги сме работили в интерес на двете страни.

         Направи кратка пауза и се замисли откъде да продължи. През цялото време не отроних и дума. Винаги е добре да оставиш човек да излее каквото има на душата си. Така има по-голям шанс дa каже нещо повече.

- Напоследък обаче до нас достигнаха необичайни сигнали. Даже бих казал обезпокоителни. Известен период от време водихме дискусия дали да влезем във връзка с вашите служби, но междувременно, малко преди Коледа успях да проведа разговор с Вашия Премиер-министър и той ме осведоми за новото звено, което е създало Вашето правителство и в което Вие имате удоволствието да работите. Трябва да Ви кажа, че точно в този момент вашият ръководител, г-н Калинов, обсъжда темата на нашия разговор с вашия министър на Вътрешните работи. А аз разговарям със Вас по препоръка на г-н Калинов. Той Ви препоръча като един изключително умен и уравновесен професионалист. И сега Ви моля да слушате внимателно, тъй като времето ми е ограничено, няма да имаме време за допълнителни дискусии.

И така. Една от службите ни, занимаваща се с трафика и разпространението на наркотични вещества, преди два месеца проведе блестяща операция по залавянето на 150 килограма кокаин. Операцията се проведе съвместно с вашите служби, тъй като транзитът на дрогата беше през вашата страна и слава богу, всичко приключи с успех. Наркотикът е задържан, а лицата, участвали в схемата, са изправени пред английското правосъдие - пое една голяма глътка и въздъхна - и тук идва неприятната новина. Нашата служба проследи парите, с които е платен наркотикът, и се оказа, че е използвана сметка в банка, разположена на остров Ман.  До тук нищо притеснително, защото престъпниците често използват офшорни банки за реализиране на престъпните си трансфери. Както знаете, остров Ман е под юрисдикцията на Нейно Кралско Величество и това ни позволи да поставим под наблюдение тази сметка. Оказа се, че титуляр на сметката е една нищо незначеща фирма, на име “Jackson Industry Projects”  с управител г-н Ашли Нелсън, поданик на Нейно Величество. Оказа се също, че въпросният господин просто оперира със сметката. Нищо друго. Естествено веднага изниква въпросът, кой тогава захранва въпросната сметка?

         Вече започвах да гледам със симпатия на Лорд Уисли, но извън всички закачки помежду ни, това, което ми разказваше, звучеше доста интересно и нямах търпение да чуя края на историята. Надявах се само да има още една бутилка от дестилерията на покойния Лорд Карнаворн, защото първата беше на приключване.

- Както вече Ви казах, тази любопитна банкова сметка беше поставена под наблюдение и нашите служби констатираха, че по различно време пристигат суми в диапазона двадесет хиляди  до три милиона евро от няколко банки, предимно разположени на Каймановите острови, а след това г-н Ашли Нелсън пристига в банката и препраща сумите по различни направления. До тук добре. Престъпниците просто оперират с парите си. Но един превод, извършен на 5 декември миналата година, ни направи впечатление. Парите, на обща стойност два милиона евро, бяха насочени към Франкфурт. И по-конкретно, бенефициентът се оказа малка фирма с неангажиращото име "Зелени енергийни източници", занимаваща се с консултации в сферата на енергетиката. Всички опити обаче да достигнем до собственика на фирмата се оказаха неуспешни. Фирмата е акционерно дружество, като акциите са записани "на приносител". С други думи, акциите на фирмата се намират в нечий сейф, може би в Швейцария, а самата фирма се управлява от немска адвокатска кантора, на име "Херц и синове", която има офис и във вашата столица, на адрес - консултира се за момент с ефектен бележник, облечен в кожа от динозавър - кв. Изток, бл. 312. В процеса на нашето проучване се оказа, че въпросното малко дружество е спечелило няколко незначителни проекта в Германия, Сърбия и България и с това се изчерпват възможностите му. Затова е толкова притеснителен фактът, че на практика фирмата е с малки възможности, а оперира със сериозни финансови ресурси. Сам разбирате, че пари с неясен произход, преминаващи през фирма с неясна собственост, могат да бъдат използвани за терористични  цели, а точно тази тема е обект на работа на моя отдел. Поради тази причина помолих колегите от немските служби за сигурност да направят малко проучване.

Замълча за момент и ме погледна право в очите.

- Г-н Колев. Преди два часа получих информация, според която имаме сериозно основание да смятаме, че зад “Зелени енергийни източници” стои влиятелна фигура от вашия политически елит.

2

         В тази влажна февруарска нощ, малко след два часа бях паркирал вярното БМВ под триметровата сянка на един от високите  зидове, охраняващи квартал, съставен от двадесетина малки замъка и няколко тона гузна съвест. Постоянните обитатели на замъците бяха няколко висши държавни чиновници, двама митничари, един собственик на телевизия и още десетина души, за които никой нищо не знаеше. Освен че могат да си позволят няколко милиона под формата на строителен кич. Луната се беше скрила зад няколко декара черни облаци. Осветление беше все още в проект, а улицата беше като след посещение на танкова бригада. От време на време се протягах да забърша предното стъкло, лапах по някой ментов бонбон и се оглеждах откъде ще се появят половин килограм изсушен коноп, придружени от абсолютния нещастник Димо Капута.

         След разговора с моя добър приятел Лорд Уисли, в началото на годината се наложи да направя една разходка до Франкфурт и да се срещна с колегите от тяхната служба. Лордът ме беше уведомил, че в адвокатската кантора, управляваща “Зелени енергийни източници”, на няколко пъти е бил засичан да влиза г-н Васил Чобанов, депутат от опозиционната Социалдемократическа партия и член на Изпълнителното ù бюро. Всичко това звучеше доста абсурдно, защото господин депутатът се ползваше с безупречна репутация и беше един от малкото хора в тази партия, чието име не беше замесвано в скандали за подкупи, нечисто лобиране и откровено политическо мародерство. Депутатът Чобанов беше надеждата на тази партия за изчистване на иначе доста поизцапания ù образ.  Разбира се, посещенията на адвокатската кантора бяха факт, но това не означаваше нищо. Човекът можеше просто да е решил да установи родословието на любимата си котка и затова да се е обърнал към "Херц и синове". Засега нищо не сочеше за някаква връзка между "Зелени енергийни източници" и Васил Чобанов. Аз обаче не вярвам в случайности и затова оставих информацията да отлежава за по-добри времена. При пръв удобен случай и при достатъчно основание щях да се заема с господин депутата.

         Замислих се дали да не засиля вкуса на ментата с глътка качествен руски спирт, когато топчестият ми спътник се размърда в дебелото си кожено яке.

- Миналата седмица един колега от Израел ми подари нещо. Искаш ли да го пробваме?

- Да не са гащи с климатик?

- Не точно. Макар че идеята не е лоша. - ухили се в тъмното - всъщност е спрей против изпотяване на стъкла. Използват го техните служби. Веднъж ти пази стъклата и втори път разпръсква нещо, което те държи буден. Израелците са царе на подобни играчки.

         Това е Брилянта. Най-странната птица в отдела, който винаги имаше решение за всички въпроси. Някъде от дълбоките си джобове извади малък флакон и след пет минути магията сработи. Отвън вече по нищо не личеше, че двама ентусиасти се гушкат на тъмно.

         Брилянта е пич. Това щастливо и лъскаво копеле беше готово да си заложи колекцията от клечки за зъби, за да плати гаранцията на последния бандит, само и само да помогне. Да се чуди човек какво прави в полицията. Винаги чист, спретнат и лъскав, с половин кофа гел отгоре, винаги ухаещ на свежо, малкият зевзек направо се посираше от кеф, като си чуеше прякора. По принцип шефът не го товареше с оперативна работа, защото силата му не беше във физическите упражнения. Беше го приютил в отдела заради гениалния му ум и способността  да дава мигновени решения. Затова по цял ден стоеше в топлата си канцелария пред мощния компютър, пафкаше цигари, правеше анализи и обобщаваше информацията.  Но не и тази вечер. Тази вечер Брилянта стоеше ухилен до мен и двамата зъзнехме на воля. Колегата, с когото обикновено провеждахме такива задържания,  беше пипнал някакъв вирус и смяташе да прекара следващите няколко дни в тоалетната и за да не ми е скучно, шефът ми залепи Брилянта. Вече бях сигурен, че е лазил на колене, само и само да го пуснат да се прави на Рамбо. "Да не губя форма" - както се изрази преди тръгване. Нищо че държеше пистолета като молив и любимият му спорт беше “Не се сърди, човече”. В случая обаче нямах нищо против, защото операцията беше рутинна и можех сам да свърша цялата работа. Исках  да дам шанс на Брилянта да вкара малко адреналин в кръвта. Харесвах това копеле.

- А ако не се появи? - духна в шепите си и понечи да извади цигара.

- Прибери цигарите. Огънчето се вижда. И се успокой. Ще дойде.

         Силните светлини на идващата кола срязаха тъмнината на две и след секунди тъмносиня "Фиеста" спря на десетина метра от нас и изгаси фаровете. Улицата беше тъмна и се зачудих  дали на тия богаташи им дреме, че в баровския им квартал няма осветление.

- Тоя ли е, Чеко? - изшептя Брилянта. Усещах как сърцето му подскача в корема.

- Ш-ш-т... Седи си на задника и не мърдай. Когато изляза от колата, заставаш до оградата отсреща и го държиш на мушка. Никаква стрелба. Тоя най-много да има джобно ножче у себе си. Аз ще му сложа белезниците, след това го обискираме, викаме колегите да вземат колата му, а ние го прибираме в нашия арест. Повтарям. Тръгваш, когато изляза от колата.

Знаех, че си хабя приказките, но нарочно вкарах още малко драматизъм. Това щеше да е незабравима нощ за Брилянта. 

- Добре, Чеко - за малко да зацвили от възторг.

         Близо пет минути нищо не се случи. Усещах въодушевлението на седалката до мен и с право започнах да се притеснявам, че отсреща ще видят огньовете в очите на хартиения командос. Бях извадил любимия си "Глок 19" и очаквах раздвижването, но мракът беше все така гъст и "Фиестата" все така си мълчеше срещу нас. След още десетина минути мълчание и няколко попръцквания на малкия Рамбо, автоматичната врата на гаража зад колата на нашия човек плавно се повдигна и отвътре изпълзя висок и слаб екземпляр. Изчаках го да се огледа и да се залепи до отворения прозорец на "Фиестата" и с рязко движение отворих вратата. Прелетях десетината метра до малката компания и докато разберат, че лошият чичко е вече при тях, всичко беше приключило. Екземплярът лежеше по очи в снега и правеше ледени бани на пишката си, а злощастното дилърче  висеше наполовина провесено през прозореца на колата си и се опитваше да разбере откъде, мамка му, дойдоха тези гръмотевици.

- Чеко, нали каза...  - Брилянта спря на метър до мен с отворена уста и загълта въздух. Сега сигурно беше готов да размени цялата си колекция от гелове за бутилка кислород. Даже не беше си извадил пистолета.

- Спокойно, Брилянт. Приключихме с купона. Обади се на колегите да идват за колата.

Сритах екземпляра, докато натисках главата на дилърчето надолу.

- Ставай, смешник. Изправи се бавно и дръж ръцете високо горе, за да ги виждам.

         Върлината изплува от снега и замига на пресекулки. Все още не разбираше какво се случва. Как изведнъж от топлата богаташка къщичка се озова в снега и някакъв орангутан го рита и му раздава заповеди.

- Как се казваш и какво правиш тук? И не смей да ме лъжеш, защото ако разбера че ме лъжат, полудявам и чупя кости.

- ?!?

         Нещастното копеле вече наистина не знаеше къде се намира и май го бях гипсирал окончателно.

- Как се казваш, смешник? За последен път те питам.

- Марио - преглътна върлината.

- И какво правиш до тази кола, точно тази вечер и с тези едри банкноти в ръка?

Дилърчето започна да мърда под ръката ми и се наложи да стисна кльощавия му врат, докато спре с движенията.

- `Ми, да си купя... такова...

- Какво?

-`Ми... трева – за малко да се разплаче.

         Сигурно нямаше и седемнадесет години. Приличаше на онези богати лигльовци, расли в саксията на маминка, които смятат, че могат да се изсерат във фонтана пред Народния театър и да им се размине, защото тате ще плати и ще оправи работата.

- Слушай сега, Марио. Нали разбираш колко си я загазил?

         Всъщност изобщо не беше загазил. Абсолютно нищо не можех да му направя за това, че се беше надвесил над някаква кола със снопче банкноти. Само че сега това не ме интересуваше. Мен ме интересуваше дилърчето, а удоволствието да сритам още един лигльо си беше допълнителна екстра.

- Оттук се прибираш вкъщи, изсушаваш си дупето и ако още веднъж само си помислиш за трева, първо ще кажа на мама и тате какво лайно си отглеждат вкъщи и след това ще те ритам от тук до халите. Ясен ли съм?

- Ддда... - изхълца лигльото и след няколко секунди се скри зад автоматичната врата.

- Такааа... сега да видим какво имаме тук. - отпуснах леко хватката зад ушите на другия участник във веселбата, колкото да му дам възможност да се изправи. След това с рязко движение хванах колана му и го изтеглих през прозореца на "Фиестата" на земята.

- Димо Капута, ако се не лъжа? Как си, мой човек? Отдавна не си ми идвал на гости. – потупах нещастника и го изправих върху капака на колата. Пребърках джобовете му и… о, изненада. Около триста грама висококачествена тревица.

- Какво имаме тук, Капут? Няма ли да ти е множко тая трева, а? - стегнах белезниците около китките му и го върнах върху снега да се доохлади. Мълчеше, но това беше нормално. Гадината знаеше, че след 24 часа ще е на свобода, защото някой от  зализаните им адвокати ще свърши мръсната си работа. Само че аз имах малко по-различни планове от неговите адвокати.

- Чеко? – Брилянта доприпка и се изпъчи над дилърчето – какво да го правим сега тоя. Колегите след малко са тук.

- Ами какво да правим, Брилянт? Да си го водим вкъщи.

3

         Всеки арест си има собствена миризма. Знам го, защото съм прибирал не малко престъпници в различни арести. Арестът на Отдела за сигурност на информацията, или накратко ОСИ, си миришеше на обикновен кенеф и абсолютно никаква хигиена не беше в състояние да премахне тази миризма. Предполагам, че “гостите” на заведението понякога се напикават, благодарение на задушевните разговори, които водим с тях. Или пък просто стените се просмукват с аромата на душите им. Няма значение. Арестът ни миришеше на кенеф и това си е. Слава богу, че канцеларията ми е на последния етаж. В началото, преди повече от четири месеца, когато създавахме отдела, си мислех, че няма да имаме нужда от арест. Оказа се, че не съм прав. "Когато се занимаваш с отпадъка на обществото, винаги имаш нужда от арест, моето момче." Думите бяха на Жоро Калинов. Моят шеф. С него се познавахме от едно двумесечно посещение на момчетата от Куантико.  Прехвърлил 50-те, стегнат и спокоен, Калинов беше човекът, с когото веднага ти се приисква да си пиеш пиенето. Полицай от кариерата, за когото думички като професионализъм, приятелство и честност все още значеха нещо. Тогава изпихме доста уиски за сметка на американските данъкоплатци и създадохме онова мъжко приятелство, което с годините отлежава като старо вино. Ако ми се обадеше в три през нощта и ми кажеше, че има труп в спалнята си, щях веднага да взема лопатата и да го заровя без много въпроси. Бях сигурен, че и той ще направи същото за мен. След като се върнахме от САЩ, всеки продължи да се занимава с досегашните си забавления. Аз подгоних отново търговците на неразрешени субстанции, а той продължи да обучава подрастващите кадри в Симеоново. Често се чувахме по телефона, а когато жена му благосклонно отпуснеше някоя ергенска вечер, си подарявахме по една безсънна нощ, заредена с много алкохол и мъжки приказки. Единствено не посегна никога да изневери. Беше от оня изчезващ старомоден вид мъже, за които има само една жена в живота. Не че нямаше възможности.

         Една късна ноемврийска вечер бях заредил два пръста отлежало ирландско питие, за да успокоя изнервения ден и блажено мислех да прекарам остатъка от вечерта, придремвайки под сладкия глас на Шаде, когато телефонът ми звънна с позната мелодия.

- Нещо против да обърнем няколко чашки?

Никога не ме поздравяваше. Нито с "добър вечер", нито  с "добро утро". Приемах го като висша форма на приятелство.

- Искаш ли да дойдеш вкъщи? Не съм много за излизане. Имам зареден бар и много лед.

- Тръгвам.

След малко повече от половин час, удобно разположени на ниския диван пред телевизора, разклащахме бучките с лед в чашите с уиски и търкаляме неангажиращ разговор от сорта "Как е времето днес". От самото начало беше ясно, че нещо го човърка, но не исках да го пришпорвам. Когато реши, сам ще си каже. Вече бяхме преполовили бутилката и започвах да се чудя дали наистина просто не му се пие в мъжка компания, когато си наля още едно и ме погледна.

- Имам едно предложение за теб.

Замълча за миг, колкото да добави още малко лед в чашата. Едва сега забелязах, че разреждаше усилено питиетата.

- Предпочетох да се видим лично и да го обсъдим.

- Надявам се, че няма да ми предлагаш преподавателско място - подкачих го леко, защото знаех, че не е така. И аз, и Калинов знаехме, че от мен никога няма да излезе канцеларски мишок.

- Не обичаш да носиш костюми. Иначе досега да съм те качил в Симеоново - усмихна се замислено - За друго става въпрос.

         Направи пауза за още една глътка и ме погледна в очите.

- Министерството създава нов отдел и ми предложиха аз да го оглавя.

Нова пауза за още една глътка.

- Преди седмица ме извика главният секретар. Присъстваше и  министърът - въздъхна тихо - накратко, задачата на новия отдел ще бъде да се извадят на светло връзките на мръсните пари в държавата с хората, които са управлявали, управляват и вземат решения. Отделът ще е от около двадесет души и над мен ще е само главният секретар. Формално бюджетът ще е към Вътрешна сигурност и щатовете ще се водят там, но ще си имаме собствена сграда, собствени ресурси, собствени закачалки за шапките и абсолютна свобода за действие. Срокове не са ми поставяни, но за всички е ясно, че трябва да се действа бързо. - отпи от чашата и замълча за миг - Ти си първият, с когото разговарям, защото си ми приятел и защото само преди два часа дадох съгласието си да оглавя отдела. Нарекли са го с някакво тъпо име. "Отдел за сигурност на информацията" или нещо такова и засега за него знаят само пет души. Ти, аз, министърът, главният секретар и премиерът. Какво мислиш по въпроса?

         Станах да поразтъпча схванатия си задник и да вкарам малко кръв в главата.

- Звучи ми малко като политическа полиция. - измърморих.

- Знам. Точно това казах и аз. И знаеш ли какво ми отговори министърът? Цитирам: "Приемай го както искаш. За мен е важно да спрем изтичането на ресурси, да вкараме данъците в хазната и на всеки да му стане ясно, че държавата не е бездънна хранилка. Точка. Аз ще съм плътно зад гърба ви."

- Аз също доста мислих дали си заслужава, но от друга страна, кога пак ще ни се отвори такава възможност да се забавляваме? И все пак, ако прецениш, че работата не е за теб, просто ще забравим за тази вечер и ще продължим да сме приятели. - погледна ме с усмивка.

         Старият хитрец. И двамата знаехме, че предложението му  е формалност и че от следващите няколко седмици той става мой шеф. Нямаше как да откажа.

         Часът наближаваше 4, когато Брилянта спусна колата в подземния паркинг. Дилърчето през цялото време не обели и дума, но не му се разсърдих. На мен също не ми се говореше. Недоспиването постепенно започна да преминава в главоболие и поради тази причина предпочетох без много думи да предам в ареста амбулантния търговец на изсушен коноп, сред което да закусим с Брилянта, той да отиде да поспи, а аз да се заема с мръсната работа. Смятах до 7.30, когато пристигне шефът,  вече да съм изцедил необходимата информация. Брилянта ме заведе на закуска в близката сладкарница, а след точно половин час, зареден с още една чаша кафе и с новия вестник, се бях разположил в прашната си канцелария, наслаждавайки се  на пълния си стомах и подреждах мислите си.

         Капута, разбира се, беше обикновен посерко и при друг случай изобщо нямаше да се занимавам с него. За негово нещастие, обаче, се оказа (поне така предполагахме) първи братовчед на човек, към когото изпитвах изключително силен интерес. Това беше и причината за среднощното ни забавление. Бяхме получили оперативна информация, че по високите етажи на една от големите престъпни структури, наричана Песовете, е настъпило известно оживление. Човекът, който отговаряше за разпределението на подкупите, собственикът на звучния прякор Чаршафа, беше направил колосален гаф, засега неясно точно какъв и съответно беше потънал вдън земя или по-скоро вече беше под земята и на негово място беше изгряла нова звезда. Точно тази звезда ме интересуваше. За съжаление, обаче, не знаехме абсолютно нищо за него, освен че го наричат Фламингото. Нито как се казва, нито как изглежда, но с помощта на моя нов приятел Капута се надявах да попълня тези празноти.  Още от създаването на отдела, започнах да събирам информация за Песовете. Оказа се, че са една добре подредена и структурирана престъпна организация със строга йерархия и са почти недосегаеми. До сега нямаше случай някой от големите им босове да е осъден за каквото и да е било. Обикновено изгаряха малки риби и то с несъществени присъди, което значеше, че над Песовете е разпънат огромен чадър. А най- интересното беше, че големият шеф Кирил Ангелов Георгиев - Киро Песа, от близо десет години живееше някъде в чужбина и от там ръководеше престъпната си структура. Откакто беше напуснал страната, никой не го беше виждал и информацията за него беше повече от оскъдна.

- Доведете ми задържания - натиснах един бутон от вътрешния интерком.

         След десетина минути на вратата ми се почука и дежурният побутна смачкания гостенин към средата на стаята. Бях забил поглед в изключително важната новина за героя-фермер, спечелил по неведоми пътища някакъв си проект по някаква си програма и оставих нещастника да се чуди откъде ще го подхвана. След половин час четене на вестник и пиене на кафе, Капута започна да се люлее прав от умора. Зачудих се дали да го оставя да се строполи на земята, но в крайна сметка реших, че е време да приключвам с него. Затова оставих вестника и преглътнах последната глътка ароматен горчилак.

- Искам да си наясно с две неща, Капут! - извадих онзи леден поглед, който използвам само на опашките за зеленчуци, когато искам да разгоня бабите - първото е, че след два часа искам да съм си вкъщи и второто е, че съм наясно за десетте хиляди, които си скатал от шефчето си и с които, като последен тъпак си купил оная жълта "Хонда".

         Прозях се бавно и му дадох време да осмисли новината.

- Затова мисля, че е време да ми кажеш няколко неща. В замяна ти обещавам, че още на обяд ще си се прибрал, защото, представи си, съм намерил само няколко цигарки марихуана у теб, а не половин торба. А също така ти обещавам, че никой няма да разбере за малката ни тайна. Ако пък решиш да се правиш на герой, след няколко часа половин София ще знае за това, как обичаш да криеш кинти от шефчетата си и как си купуваш скъпи играчки за тяхна сметка. А довечера ще гледам на снимка отрязаните ти уши и разширения ти задник. Обичаш ли да ти режат ушите, Капут?

         Стрелях с тежката артилерия, защото познавах заешкото сърце на нещастното копеле и бързах да ми каже това, което ме интересува, преди да се е разплакал и да е повикал мама.

Дадох му още малко време да се ориентира в ситуацията и смених тона и погледа. Този път за приятели.

- Е, какво ще кажеш за офертата? Готино, нали?

- Ааа... мм... - това бяха първите звуци, които произнесе от пет часа насам.

- Какво казваш? - приведох към него - че нямаш нищо против, така ли?

- Ааа... мм...

- Е, това го чухме. Искаш ли малко вода да прочистиш гърлото? Чувал съм, че певците пият вода, преди да излязат на сцената.

         Будалках го, защото знаех, че съм го хванал за топките и след малко ще пропее. Наказанието за такива като него, които крият пари, е достатъчно, за да го накара да се посере от срах. Даже започвах да усещам миризмата.

- И така, Капут? Какво решихме? Приятели ли сме, или довечера ще си без уши. Имаш пет секунди да решиш... четири... три... две...

- К`во искаш да знаеш - срина се окончателно.

- Ами за начало, името на братовчед ти. Нали се сещаш? Фламингото. Оня, дето сега се занимава с "влажното".

Това беше, разбира се, изстрел в тъмното. Само предполагах, че братовчед му е човекът, който ни трябва.  На езика на Песовете "влажното" са парите, които се отделят за подкупи на полицаи, прокурори, съдии и политици, а "мокрия" е човекът, който се грижи  тези пари да пристигат навреме при адресанта.

- Ще ме изкормят, бе ченге - изплака - ако ти кажа, ще ме изкормят.

- Е, не мисля, че ще се стигне до там. Нали ти обещах, че ще пазя малката ни тайна? Довършваме разговора, ти се прибираш и всичко е наред. Ще кажеш на шефчетата си, че в теб е имало само няколко грама и затова сме те пуснали. И така. Името?

         След още половин минута душевни терзания и подсмърчане, Капута се предаде.

- Ради Асенов. Викат му Фламингото. Първи братовчед ми е, ама не се виждаме много често. - преглътна на сухо - от известно време пък хич не съм го виждал. Знам само, че много се издигна и вече не говори с кого да е. Това е. Друго не знам.

- А нещо за "влажното" да ми кажеш?

- Какво за “влажното”?

- Братовчед ти ли се занимава с него?

         Наведе глава и повече не продума. Но и това ми беше достатъчно. Значи все пак братовчед му раздава парите. Чудесно.

- Имаме едва последна задача, Капут, и можем да си кажем довиждане.

- Ама нали каза…

- Казах, че ако си послушен, на обяд ще си вкъщи. Трябва ми снимка на братовчед ти.

         Капута замръзна и задиша на пресекулки.

- Ти не си в ред, ченге – усещах как започваше да се гърчи като червей – как точно си представяш да ти дам снимка. Да отида да го снимам или какво?

- Ами нали сте братовчеди. Все някъде сте се снимали заедно. Помисли си. Някъде на телефона си може да имаш нещо. На компютъра вкъщи.

         Направо чувах как мозъчните клетки се търкалят в празната му кратуна.

- Май се сещам нещо. – въздъхна накрая – имаме една обща позната. Има профил във Фейсбук. Има го на една от снимките.

- Ето, видя ли колко е просто, Капут – потупах го по рамото – седни сега пред този компютър и ми покажи братовчед си...

         След няколко минути сърфиране и пъшкане, снимката на група пияни олигофрени се изхлузи от принтера, а най-отпред любовно се усмихваше моят бъдещ нов приятел Радко Асенов – Фламингото. Както я бях подкарал, скоро щях да бъда човека с най-много приятели.

4

         "А сега следва прогнозата за времето..." . Капута се протегна и изключи телевизора. Както обеща ченгето, на обяд вече си беше вкъщи, но това изобщо не го правеше щастлив. Главата му се пръскаше от болка, защото знаеше, че ченгето го е прецакало. За кой дявол му трябваше да купува жълтото бижу. За кой дявол, мамка му. Знаеше, че е седнал на ръба и само една крачка го дели от пропастта долу. Марихуана не е проблем. Имаше малко скътани парици и щеше да я плати. Но какво щеше да се случи, ако шефът разбереше, че си е купил колата с неговите пари. А ако Фламингото разбереше, че го е издънил. Мамицата му. Мамицата му.

         Наля си четири пръста уиски и седна на земята. Трябваше да предприеме нещо. Не може да се живее така, все едно всеки момент ще се звънне на вратата и след това багажникът на колата ще се тресне над теб. Трябваше да измисли нещо. Ченгето обеща да не го дъни, но кой вярва на ченгета в днешно време? Рано или късно издънката щеше да се разчуе. Глътна уискито наведнъж и си наля още толкова. След това стана и взе телефона.

- Фламинго, здрасти. Капута е.

- А, какво става, Капут? Казвай бързо, че нямам много време.

- Трябва да се видим - тревогата в гласа му се предаде отсреща.

- Добре - направи кратка пауза - предполагам, че е спешно.

- Много!

- ОК. Ела на...

- Не мога. Искаш ли да дойдеш у нас?

- След половин час.

- Тук съм.

         След половин час звънецът се обади. Фламингото се беше подпрял на вратата и пушеше дълга цигара. Беше облечен с тъмен, сив костюм на фино райе и тъмносиня риза с жълта вратовръзка на ситни точици и на този фон млечно розовата му кожа, заради която бе получил прякора си, изпъкваше още повече. В първия момент Капута не го позна. За последен път го беше виждал преди два месеца, а от тогава се бяха чували няколко пъти по телефона. От протърканите дънки и късото кожено яке на старото Фламинго не беше останало нищо. Сега изглеждаше като хиляда евро на цяло.

- Влизай. - измърмори Капута - да не си купил банка?

         Разположиха се в разхвърляната трапезария.

- Искаш ли да ти налея нещо?

- Не, казвай, че нямам много време. - дори и говорът му се беше променил.

- Не знам откъде да започна - изпъшка Капута - Реших да ти се обадя, защото си ми братовчед. Трябва да ми помогнеш. Накиснах се в едни лайна и не знам как ще се издърпам.

- Разказвай. Подробно. - погледът на Фламингото беше изстинал.

         Капута въздъхна и заби поглед в земята.

- Преди няколко месеца започнах да си отделям по малко от парите на шефа. Нямаше как да забележи, защото мешах тревата с боклуци и там, където минаваше, я продавах на по-високи цени. Събрах малко пари и си купих кола. Бях я харесал още лятото, ама много беше скъпа. Както и да е. Събрах парите и си я купих.

- Колко пари си скатал?

- Дванадесет хиляди. - погледна сломено.

- Не си играеш на дребно. - процеди Фламингото - друго има ли?

- Има - погледна го жално - ченгетата са разбрали и снощи ме прибраха, докато продавах.

- Какво са разбрали?

- Ами за колата и за това, че съм скатавал пари.

- И?

- И тази сутрин ченгето ме пита за тебе.

- За мен?

- Да.

- Какво точно те пита?  - гласът му накара нещастника да се разтрепери.

- Пита ме дали ти си новият, дето разпределя "влажното".

- И ти?

- Ами... казах му. Извинявай. Не знам как ме притисна. Казах му. - за малко да се разплаче - Сега какво ще правим? Забравих да ти кажа, че ме прибраха на някакво ново место. Не е РПУ, не е и ГДБОП.

- Къде точно те прибраха? Къде се намира?

- Малката сграда зад новия Мол. На Цариградско.

         Не можеше да повярва, че скапаният му роднина е такъв измекяр. Това нещастно лайно си беше подписало смъртната присъда.

- Не се притеснявай, Капут. - смекчи тона си, докато минаваше зад него - мисля, че не е станало кой знае какво. Някой знае ли, че съм тук? Обади ли се на някой друг?

-  Не. Откакто ме пуснаха куките, ти си първият, на когото се обаждам.

         Малките сепарета бяха гъсто оградени от изкуствена зеленина и това беше превърнало зимната градина, разположена на покрива на луксозния хотел, в любимо място за срещи на хора, които не биха искали на другия ден да видят снимките си на първите страници на вестниците. Естествено, журналистите също го знаеха, както и собственикът на хотела, и затова беше взел необходимите мерки, гостите му да не бъдат обезпокоявани. В хотела, разположен в централната част на столицата, освен през официалния вход, се влизаше и през подземен паркинг, където гостите оставяха лимузините си и по вътрешен асансьор се изкачваха до покрива.

         В този студен февруарски следобед комисар Евгени Славчев, началник отдел "Наркотици" към СДВР, се беше разположил на коженото сепаре и отпиваше кафе от снежнобелия порцелан. От време на време поглеждаше часовника си и хвърляше по някой поглед на вестника пред себе си.

- Добър ден. Ще разрешите ли? – Фламингото се беше приближил незабелязано.

- Знаеш, че не обичам закъсненията. – кисело се обади Славчев.

- Съжалявам, не беше по моя вина - съблече шлифера си и се отпусна на мекия диван.

         Полицаят го погледна и процеди.

- Нали знаеш, че не е добра идея да ни виждат заедно? Дано да имаш задоволителна причина.

- Опасявам се, че има лоши новини – Фламингото отпрати с едно движение сервитьора – някои от колегите ти са се доближили много до мен.

- Какво искаш да кажеш? – огледа се уплашено Славчев – като са се доближили, защо сме заедно на една маса?

- Спокойно. Всичко е наред. Чист съм. Преди два дни открих информатор. Полицията знае, че аз съм новият “мокър”.

         Двамата мъже замълчаха.

- Погрижих се за информатора, но това, което ме притеснява, е че го е разпитвала някаква нова служба. Засега нещата са спокойни. Понеже съм "осветен", аз изчезвам от хоризонта. До няколко дни ще се знае кой ще ме замести. А ти проучи каква е тази нова служба и с какво се занимава. Намира се в малката сграда зад новия Мол на Цариградско шосе. Това е. Не ме търси повече. Ние ще ти се обадим.

5

         Мързеливото февруарско слънце надникна през прашните прозорци и това ме наведе на мисълта, че е време за още едно кафе. Точно когато обличах якето, за да прескоча до сладкарницата, телефонът се обади някъде от задния джоб с мелодийка от “Кръстникът”. Явно кафето щеше да почака. Специално за шефа бях настроил телефона си да звъни по сицилиански.

- Сядай, Колев. Кафе?

         Явно ми четеше мислите. Изглеждаше сякаш беше нощувал на перваза между саксиите. Под очите му се спускаха дебели сенки, а костюмът все едно беше дъвкан от алигатори. Беше се отпуснал на меката мебел в ъгъла, заедно с тип на видима възраст около 45 години, изтупан в лъскав костюм и притежаващ най-безличното лице на света, украсено с чифт стъклени очи. По принцип не вярвам в случайностите, но само преди половин час разглеждах снимката му и единствено натрупаната рутина ме спря да не изгрухтя изненадано. Затова сложих най-каменната си физиономия и се приближих да го огледам.

- Запознай се. Това е комисар Славчев от СДВР.

         Погледнах лъскавия и стиснах мекицата, която беше сложил тази сутрин, вместо дясна ръка.

- Комисар Славчев е тук във връзка с някои проблеми в СДВР и иска да ти зададе няколко въпроса. – запали цигара и пусна няколко кълбета срещу мен.

         Достатъчно добре познавах  шефа, за да разбера, че лъскавият е натрапник и трябва да си ходи възможно най-бързо.

- Какво точно Ви интересува, г-н комисар?

- Здравейте, г-н Колев. Радвам се да се запознаем. - със сигурност не се радваше да ме види - Чувал съм доста хубави отзиви за работата Ви.

         Антената в главата ми, която ме предупреждава за опасности, щръкна като пишка на осмокласник. Лъскавият не просто се мазнеше. Направо беше наврял езика си в задника ми и се опитваше от там да смуче информация.

 - Разговаряхме преди малко с Вашия началник за двете неуспешни операции срещу бандата на Песовете. - направи драматична пауза и ме погледна със стъклените си очи - Наясно сме, че някой от колегите работи срещу нас, защото без вътрешна информация не би се стигнало до тези печални резултати. За съжаление, обаче, не можем да докажем нищо. Проведохме наше вътрешно разследване, което стигна до задънена улица и за да можем да продължим успешно борбата с организираната престъпност, трябва да открием кой е предателят в редиците ни. Затова съм тук, да съгласуваме действията си и да прекратим тези неприемливи действия..

         Явно очакваше след напоителната реч да го прегърна с насълзени очи и да му разкажа всичките си мръсни тайни. Поне такъв вид имаше. Само че аз не обичам мекици и не обичам да си споделям с непознати. Още повече с непознати, които наричат корупцията и предателството "неприемливи действия". Зачудих се как ли щеше да нарече убийството например. Сигурно "прекратяване на жизнения път" или нещо още по-извратено. Направо ми се повдигаше от лъскавия му костюм.

         Шефът седеше и мрачно пускаше облаци. Сигурно и той много се радваше на тази среща, но беше достатъчно учтив, за да не изрита нахалника през вратата.

- На този етап все още не сме готови за сътрудничество, г-н комисар - погледнах го безизразно - поради простия факт, че и ние на разполагаме с повече информация. Работим по въпроса, но все още нямаме нищо.

         С други думи, майната ти. Омитай се от тук, защото нямам какво да ти кажа. Лъскавият явно разбра намека, защото се изправи и каза:

- В такъв случай ще тръгвам. Надявах се да имате някаква информация, но какво да се прави. Не е лесно за всички. Ако все пак изскочи нещо, ето визитката ми. Ще се радвам да се чуем - подаде лъскава картичка с имената си. Наложи се още веднъж да стисна мекицата.

- Какво мислиш? - шефът беше заел обичайното си място зад бюрото и палеше лула.

Обикновено пушеше цигари, а лулата беше за спешни случаи. Нещо като хапче за нерви. Налях си чаша вода и седнах срещу него.

- Познаваш ли тоя Славчев?

- Не, за съжаление. Тази сутрин ми се обади. Помоли ме да го приема и да го изслушам. Проверих го при нас. Няма нищо за него. Образцова кариера, няколко награди, нищо особено. Въпреки всичко, има нещо, което не ми харесва в цялата работа.

Замисли се и подръпна от лулата.

- Ще трябва да внимаваме с тоя Славчев. Кажи сега какво става при теб?

         Станах да поразтъпча задника си. Не знам за другите хора, но на мен мисълта ми тече по-гладко, когато марширувам напред-назад.

- Вече знаеш, че имаме яснота по въпроса, кой е “мокрия” – дръпнах още няколко крачки -  чиста случайност е, че стигнахме до него толкова бързо и заслугата е преди всичко на Брилянта - усмихнах се леко - нямам предвид подвизите му преди няколко вечери. През последната седмица работехме по записите със специални разузнавателни средства и Брилянта успя да направи връзка между Димо Кирилов Асенов, по прякор Капута, и Ради Асенов Асенов, по прякор Фламингото. Оказа се, че са първи братовчеди. Благодарение на Капута знаем как изглежда нашият човек, а Брилянта каза, че до довечера ще му е направи пълно проучване.

         Погледнах през прозореца и отпих глътка вода. Часът наближаваше девет. Долу минаваше един от най-натоварените булеварди в столицата и по това време всички самоубийци бяха излезли на пътя. Една руса пикла, яхнала лъскаво "Мини", смело отне предимството на невзрачно такси и на кръстовището настана хаос. Не изчаках да видя публичния линч, който се очертаваше над русото бедствие и се обърнах към шефа.

- Веднага след като разбрах кой е Фламингото, го поставих под наблюдение. Вчера, малко след един часа на обяд, проведе кратка интересна среща в зимната градина на хотел "Златна Лилия". Събеседник му беше днешният ни гост, Славчев.

         Шефът свали очилата си и ме погледна невярващо.

- Какво искаш да ми кажеш?

- Мисля, че този  приятел е дошъл на разузнаване.

- Сигурен ли си, че не се заблуждаваш. Може да е някой, който много прилича на него.

- Снимките от СРС-та са в кабинета ми. До преди малко ги разглеждах.  Не греша. Сигурен съм. За съжаление, не знаем какво са си...

          Телефонът на шефа изгърмя на бюрото.

- Ало - слуша няколко минути и след това се обърна към мен.

- Преди час са открили трупа на Димо Асенов - Капута. С прерязано гърло.

         Една студена влага ме пролази отдолу-нагоре.

- Значи все пак се е разприказвал – промърморих – изрично го предупредих да стиска език зад зъбите си.

- Лоша работа – замислено  се обади шефът – какво мислиш, че им е казал?

- Едва ли е много, но напълно достатъчно, за да отиде по дяволите цялата ми работа до сега. Достатъчно е да знаят, че съм разпитвал за Фламингото. Допуснах грешка. Може би трябваше да го скрием в ареста за известно време.  Сега щяхме да имаме още време да влезем в дирите на Фламингото и бедното копеле щеше да е живо.

- Така е, а сега "мокрия" със сигурност ще се “потопи” и започваме всичко отначало.          

6

         Острата вибрация на телефона ме изрита от възглавницата. Непознатият номер от дисплея танцуваше пред очите ми, но все пак е два часа след полунощ и беше жив късмет, че виждам нещо.

- Ало - изграчих в слушалката - май имах нужда от малко течности.

- Чеко?

- Кой го търси?

- Искаш ли малко информация за Фламингото?

         Сънят изчезна на майната си.

- Не знам за какво ми говориш, нито кой си, така че аре изчезвай и ме остави да спя.

Затворих телефона и се облегнах назад. Убеден бях, че мераклията за доносник ще звънне още веднъж. Не се забави много. След половин минута отново телефонът се разтресе

- Ало - този път бях прокарал чаша вода и гласът ми звучеше почти любовно.

- Слушай, ченге. Няма да ти звъня повече. Ако искаш малко информация, ела утре в пицарията на площад "Журналист" и носи 10 бона. Ще ти дам да прочетеш нещо. Ако го харесаш, ще ми дадеш парите - и затвори телефона.

         Беше ясно, че със съня ми е свършено и затова се изхлузих от леглото, като се опитах да не събудя едричкия задник, който блажено спеше до мен. Запознахме се преди два дни на контролния медицински преглед. Беше облякла сто и шест сантиметровия си бюст в снежнобяла престилка, а отзад добре се очертаваха хълбоците на породиста кобила. Трябваше да ми вземе кръв, но се опасявах, че няма да открие много, при положение, че особено важния ми двадесет сантиметров инструмент в момента беше пълен с кръв до пръсване. Обичам да ми вземат кръв. Оказа се, че нямаме много теми за разговор, но какво ли да си говори човек нощно време. Гърдите ù имаха вкус на манго и обичаше, много обичаше да ме гледа отгоре. Ненаситното ù тяло беше изсмукало тотално жизнените ми сокове, но на кой му пука. Направих кафе и седнах да обмисля телефонното обаждане. Цялата работа смърдеше от километри. При положение, че почти се бях докопал до "мокрия" и малко след това информаторът ми беше ликвидиран, не виждах кой ще е този, който ще иска да си споделя с мен неприлични подробности. По-скоро ми приличаше на дезинформиране. Но каквото и да беше, си заслужаваше да видя как изглежда среднощният телефонист.

- Не знам дали е много разумно да ходиш - шефът се изправи до прозореца, запали цигара. Бях му звъннал малко след като се развидели и му споделих за нощното обаждане. Сега, малко след разсъмване, се бяхме разположили в топлия му кабинет и поглъщах никотиновите му облаци. Трябва да говоря с жена му. Не е редно такова свястно момче да се отиде от рак на белия дроб.

- Най-малкото нищо не губим. Ако не ми хареса това, което ще ми продават, няма да го плащам и толкова.

- Не ми се иска да ходиш. Прилича ми на капан.

- По-скоро ми прилича на опит да ни пратят в погрешен коловоз. Но каквото и да е, трябва да се срещна с телефониста. А може и да не дойде.

- Въпреки всичко, идеята не ми харесва. Но щом си решил. Държа обаче да вземеш подкрепление.

- Не мисля, че е правилно. Може да го подплашим. Ще отида сам и ще видя кой е тоя майстор на информацията.

Шефът ме загледа още няколко минути.

- Добре - въздъхна накрая - Пусни заявка за десет хиляди лева и ме дръж в течение. Излишно е да ти казвам да си държиш очите отворени.

         Пицарията беше пълна със студенти, които се надвикваха с Глория Гейнър. Малката сервитьорка беше нарамила четири литра бира в големи изпотени халби и си проправяше път към най-шумната маса.Страхотно място за срещи. Изтръсках капките дъжд от яката си и се заоглеждах в кой ъгъл се е свил търговецът на тайни. Не видях нищо подозрително и затова избрах една маса близо до вратата и съблякох мокрото си яке. Аспирацията правеше жалки опити да се справи с валмата тютюнев дим, а веселите младежи с настървение гълтаха никотин и не им дремеше. Една стройна девойка премина покрай масата ми на път за тоалетната, явно да направи място на още няколко бири. При друг случай бих се позаинтересувал от съдържанието на късата ù пола, но сега имах по-важна задача.

- Направи се, че се познаваме, ченге - един кльощав бастун седна срещу мен. Имах чувството, че всеки момент кокалите ще се разглобят в кожата му.

- Да ти поръчам пица. Отслабнал ми се виждаш - не се сдържах.

- На умен ли се правиш, ченге?

- Не мога. Не съм умен и не знам как става.

         Скелетът се замисли за момент и изсъска високо.

- Това е твоят дял за този месец - подаде ми малък плик - Две хиляди евро. Очакваме да си на наше разположение - говореше театрално и не разбирах какво искаше да каже.

         В следващия момент, когато видях четиримата влизащи и другите двама на бара, една светкавица мина пред очите ми. Бяха ме прецакали по най-левашкия начин.

- Добър вечер, уважаеми зрители на Българската Национална Телевизия.

- Добър вечер и от мен. В началото по-важните теми от деня днес, 18 февруари.

- Около 17 часа в заведение на площад “Журналист” е бил арестуван служител на Отдел Вътрешна сигурност при Министерство на Вътрешните работи с инициали Ч.К. По предварителна информация у него са били открити белязани  банкноти на стойност 2000 евро и още десет хиляди лева. Очаквайте подробности в късната емисия в 23 часа.

- Продължаваме с другите новини от деня.