Трудно можете да си представите двама души, които толкова много си приличаха!

Данчо и Манчо бяха състуденти от правния факултет и всички ги наричаха "близнаците". Така голяма беше приликата между тях. Те бяха еднакво високи, еднакво сложени и еднакво облечени, а също и еднакво умни и хубави. Даже успехът от следването им бе еднакъв. Еднакво скромни бяха и доходите на бащите им. Ала татковците смогнаха да изучат синовете си. С еднакво големи усилия и еднакво големи лишения.

Данчо и Манчо не бяха приятели. Не бяха и врагове. Бяха просто колеги от университета. Засичаха се на лекции, по купони, в библиотеката. Казваха си "здрасти", разменяха по някоя дума и сетне всеки поемаше по пътя си. А пътищата им винаги бяха различни и така си остана за цял живот. Дали защото сами решаваха да вървят по различни пътища - не зная. А защо избираха все различни пътища - това съвсем не зная.

Като завършиха университета и преминаха съдебно стажуване и двамата станаха прокурори. По едно и също време и в прокуратурата на един и същи район. В началото бе почти невъзможно да ги различиш, защото еднакви бяха и знанията им в теорията, и методите им в практиката.

Данчо имаше около двеста дела и преписки за разрешаване. Около двеста имаше и Манчо. На Данчо бяха зачислили една секретарка и един компютър. Същото зачислиха и на Манчо.

Трудно можете да си представите двама души, които толкова много си приличаха!

Един ден в Данчовия кабинет влезе някакъв дебел господин с бял костюм, златни пръстени и замазана с брилянтин, пригладена назад коса. Дебелият господин държеше черен куфар. След двайсет минути излезе от кабинета. Без куфара в ръка, но с усмивка на уста.

На следващия ден дебелият господин посети и Манчовия кабинет. Беше с бял костюм, златни пръстени и замазана с брилянтин, пригладена назад коса. Дебелият господин държеше черен куфар. След пет минути излезе от кабинета. С куфара в ръка, но без усмивка на уста.

В следващите месеци Данчо беше посещаван от най-различни господа. Те идваха и си отиваха по един и същ начин. Влизаха в кабинета му с куфар и усмивка, излизаха без куфар, но с двойна усмивка. И с постигнат резултат. За тях бе удоволствие да се работи с човек като Данчо!

По същото време Манчо не бе посещаван от никого. Господата с куфарите не спряха нито веднъж пред вратата на кабинета му. Но при Манчо зачестиха телефонните обаждания. Непознати мъжки гласове го убеждаваха, принуждаваха, заклеймяваха и заплашваха. Без резултат. За тях беше невъзможно да се работи с човек като Манчо.

След една година Данчо си купи нов апартамент и лъскава кола. Юридически погледнато, купи ги майка му, защото неговото име не фигурираше никъде из документите. Посещенията на мъжете с куфарите продължаваха. Все с успешен резултат. 

По същото време Манчо сключи договор за ипотечен кредит с една банка. Разчитайки само на заплатата си той не можеше да си позволи собствено жилище без ипотека. Задължи се да изплаща ипотеката чрез месечни удръжки от заплатата в продължение на десет години. Телефонните заплахи продължаваха. Все без резултат.

На втората година от назначението си Данчо вече бе купил апартамент на братовчед си и спортна кола на една от многобройните си приятелки. Той взе да посещава само най-елитните ресторанти и разни коктейли и ревюта на манекенки. Някъде тук започна Данчовата пристрастеност към блясъка. Той стана арогантен и егоцентричен.

По същото време Манчо бе нападнат и пребит от двама с маски и бухалки. Случи се една вечер, когато се прибираше от стресиращата си работа в ипотекираното си жилище. Побоят причини трайни увреждания на бъбреците му, от които страда и досега. Биячите не бяха разкрити и разследването бе прекратено. Някъде тук започна Манчовата пристрастеност към алкохола. Той стана саркастичен и ироничен.

На третата година от назначението си Данчо бе предложен за повишение в ранг и длъжност. Комисията по атестациите мотивира това свое предложение с "отличните резултати, доказания професионализъм и високите морални качества на магистрата". Данчо написа мотивационно писмо, с което подчертаваше пред Съвета на магистратурата желанието и готовността си да постига успешни резултати и на новото, по-високо ниво, за което го бяха номинирали. 

По същото време Манчо бе предложен за дисциплинарно уволнение от същата тази комисия. Тя мотивира предложението си с "липсата на резултати в работата на магистрата, както и неговата затвореност и недобро сътрудничество с лица от и извън системата". Манчо подаде оставка, в която написа, че честта и моралът повеляват да се оттегли сам, щом като според комисията не притежава нужните качества на магистрат.

Данчо бе повишен със заповед на Съвета на магистратурата. Съветът възприе изцяло препоръките на Атестационната комисия и му издаде благодарствена грамота за високия професионализъм и всеотдайност, които проявява в работата си. Той стана директор на Областната прокуратура, а заплатата му се удвои.

Манчо бе уволнен дисциплинарно със заповед на Съвета на магистратурата. Съветът не прие оставката му и се обоснова, че липсата на професионализъм не може да се замазва с хвърляне на оставка. В уволнителната заповед се казваше, че магистратът системно уронвал престижа на професията, "което е крайно недопустимо и укоримо". В опит да изчисти репутацията си Манчо обжалва тези мотиви пред Върховния съд.

Данчо се опита да помогне на бившия си колега. Обеща му съдействие и лобиране пред съда с оглед постигане на успешен резултат. Запита го направо каква сума може да си позволи. Отговорът на Манчо се състоеше в тежък юмручен удар, който повали на земята новоназначения областен прокурор. Олюлявайки се, Данчо се изправи и заяви на стария си познат, че поради голямото си великодушие нямало да го съди за нанасяне на телесна повреда, но занапред да не чакал никаква помощ от него. Заключението му гласеше: "Как да ти помогна, бе човек, като ти сам си пречиш?"

В следващите години Данчо направи забележителна кариера. Той придоби статут на несменяемост и стана "човекът-прокуратура", както го наричаха със страхопочитание. За него не съществуваха тайни в системата и нямаше наизпълними задачи. Той кадруваше умело и незабавно премахваше всичките си подчинени, които смяташе за смели, мислещи или непослушни. На тяхно място поставяше страхливи, изпълнителни или изпитано верни хора. В неговата прокуратура нямаше преписка, разследване или следствено лице, за което да не му се донася. Десетки очи следяха за него, десетки уши слухтяха за него, десетки уста докладваха пред него. Той вече се бе научил да посява страх и да управлява с този страх. За подчинените си беше вечен като времето и всесилен като божество. За равните му по ранг - практичен човек, който винаги постига резултати. За господарите си - вярно куче и мощно оръжие в ръцете.

В същите тези години Манчо не направи кариера никъде. Върховният съд потвърди уволнението му и така храмът на Темида затвори завинаги вратите си за него. Той не пожела да стане адвокат, защото бе против разбиранията му да пледира в защита на обвиняеми. Затова постъпи като скромен юрисконсулт в една търговска компания. И твърде скоро му се наложи да кръстоса шпаги с новия си шеф - едно пълно, плешиво човече с кръгла глава и още по-кръгъл ум. Шефът застави Манчо да направи някакво закононарушение, което той отказа да стори. В последвалия дебат шефът рече на подчинения си да не се прави на голям умник, защото умниците не издържали дълго в неговата фирма. "И ти затова ли си тук от цели двайсет години?" - отвърна Манчо, което бе последната му фраза като служител на дружеството. Шефът веднага извика двете горили, работещи като негови бодигардове. Последва ужасяващ побой, нанесен от охранителите на фирмата над юриста на фирмата по заповед на управителя на същата тази фирма. Явно търговските фирми и нравите в тях не бяха за Манчо. Побоят обостри проблемите с бъбреците му. След тази случка той остана задълго безработен и накрая безпаричието го принуди да стане таксиметров шофьор. Но заради влошеното здраве и задълбочаващия се алкохолизъм напусна и тази работа. Оттогава пак е безработен.

Данчо е много добре тези дни. Убеден съм, че ще става и още по-добре. Той има прекрасна къща в най-престижния квартал, сменя колите си всяка година, а жените - всеки месец. Мълвата е, че имал просторна вила в чужбина и сметка на Каймановите острови. За всички, които го познават извънслужебно, той е успял и бляскав човек. Мъжете тайно му завиждат, а жените тайно завиждат на приятелките му. Всеки иска да е като него, всяка иска да е с него. Данчо днес е символ на мъжественост и сила: той е богат, властен и самоуверен. Причините защо и как е станал такъв нямат значение. Хората не се интересуват от причините, за тях важен е само резултатът.

Манчо е много зле тези дни. Убеден съм, че ще става и още по-зле. Той вече няма собствено жилище, тъй като банката го продаде. С излизането си от прокуратурата той закъса с вноските по ипотеката, а накрая вече нямаше възможност да я плаща. Банката обяви кредита за предсрочно изискуем, взе изпълнителен лист и изнесе жилището на публична продан. След продажбата му банковите чиновници си удържаха всички неплатени главници и лихви, а мизерния остатък от сумата по продажбата остана за Манчо. Сега той живее от тези пари под наем в една стаичка. Предполагам, че скоро ще свършат и нямам представа какво ще прави насетне. Бъбреците му едва работят и вече е завършен алкохолик. Никой не иска да е като него, никоя не иска да е с него. Манчо днес е символ на падение и слабост: той е беден, болен и с окаян вид. Причините защо и как е станал такъв нямат значение. Хората не се интересуват от причините, за тях важен е само резултатът. 

Не знам кой от двамата е силният и кой слабият. Може би е правилно да се каже, че единият е силен в слабостта си, а другият е слаб в силата си. Може би! Във всеки случай, те са продукт на своето време. Времето на черните куфари. Странно как пътят на най-обикновена кутия с дръжка превръща една част от човеците в Данчовци, а друга в Манчовци. Тръпки ме побиват като знам от кои има повече.

Трудно можете да си представите двама души, които толкова много си приличаха!

Послепис:

Ще помоля да забележите, че повдигането на една думичка и производните ù в разказа не е случайно. Тази думичка всъщност съставлява престъпление по Наказателния кодекс и за него си има съответен законов термин. Вашата досетливост ще ви подскаже кой е той. А ако замените думичката от разказа с термина от закона, ще осъзнаете, че...

Простете ми, аз трябва да спра да пиша!