Нати се връщаше от училище и по пътя беше изключително вглъбена в себе си. Прибра се в стаята си, седна на леглото и най-накрая осъзна какво се случва. Всъщност, още сутринта го беше осъзнала, но в училище имаше възможността да го обмисли. Нати осъзна, че е мъртва.

   Тя наистина беше мъртва. Не физически, а мъртва отвътре. Чуваше и виждаше хората около себе си и все пак не можеше да се насили да им обърне внимание. Около нея имаше щастливи и нещастни, весели и тъжни, ядосани и жизнерадостни, болни и здрави, бедни и богати, влюбени и отчаяни. Някои от тях се смееха, други плачеха, въобще имаше много различни чувства и действия на тоя свят, които на нея й бяха непонятни. Нати не можеше да се усмихне, нито разплаче, не можеше да вика, крещи, пищи или ядосва, не се грижеше за външния си вид и не забелязваше никой и нищо. Не можеше да обича, мрази или да се привързва. Не можеше да мисли като останалите, защото всичко и беше непонятно, чуждо. Не искаше да яде, да пие. Беше й все едно кога ще спи или кога ще стане. Тя не сънуваше, не чувстваше, не мислеше. Беше й все едно. Беше мъртва...

   Напразно някой се опитваше да достигне до нея, да я накара да говори, да се отпусне. Нямаше братя или сестри и през целия си живот едвам беше обелвала и дума на родителите си. Нямаше приятели, нямаше живот, нямаше бъдеще. Нямаше смисъл в нейното съществуване, тя беше едно буквално нищо, една истинска развалина в един свят на безличие и лицемерно внимание. Ако можеше да се дразни, щеше да й е писнало от съжалителни погледи. Тя просто не беше за този свят. Беше за един по-различен свят, едно по-блажено място, където ще може душата й да оживее и да разцъфти. Но не и тук, не и на това място, не и сред тези хора. Беше невъзможно.

   Нати си легна... И за първи път сънува... Беше сама в тъмна стая и седеше гола и присвита до една от стените. Колко странно - тя никога не сънуваше... за първи път изпита и почуда от това, че сънува... какво се случваше?... Усети, че не е сама. Беше сигурна, че нещо или някой беше в стаята, заедно с нея. Стана и се отправи в тъмнината... Не можеше да изпита страх така че не я интересуваше какво може да я дебне. Вървеше в тъмното и докато пристъпваше тихо, около нея започна да се появява бледа светлина с неизвестен източник... Стигна до една врата, надписана „Земен Свят". Отвори я и влезе... Вътре струеше същата загадъчна светлина като от предното помещение. На стените, обаче, имаше надписи, адски много надписи.        

„Омраза" „Любов" „Лицемерие" „Мъка" „Щастие" „Тъга" „Плач" „Смях" „Страх" „Ужас" „Предателство" „Раздиране" „Убийство" „Смърт" и какво ли още не... Като че ли всичко, което тя някога беше пропуснала да изпита или почувства, беше наредено в тази стая... Това беше гроба на мъртвата й душа... Продължи напред и стигна до втора врата, на която пишеше „Самота"... Незнайно защо, се поколеба преди да отвори и да влезе. Вътре имаше закачулена, издължена и тъмна фигура с кама в дясната ръка. Беше нейният физически убиец. Самотата... Затвори вратата и се подготви, беше готова...

   На следващия ден родителите й я откриха да лежи като статуя в леглото. Повикаха линейка и диагнозата беше установена като кома, клинична смърт. Беше странно, според лекарите Нати беше физически здрава, но въпреки това беше изпаднала в кома по време на съня си. Заключението беше винаги едно и също - „Сякаш дъщеря Ви просто не е искала да живее повече. Съжалявам."

   Минаха много години. Родителите на Нати бяха заможни и можеха да си позволят да отидат при най-добрите специалисти в цял свят. 20 години по-късно Нати беше все така млада и все така в кома. Родителите й се отказаха - решиха най-накрая да се разделят с дъщеря си и да я погребат. Все пак и те бяха остарели и на ръба на силите си. Погребението беше посетено само от тях.  Нати нямаше приятели, а роднините й не я обичаха много много, а и не искаха да погребват някого, починал преди 20 години.

   Нати се събуди със силно издишане на въздух. Трябваха й няколко секунди, докато осъзнае къде се намира. Беше в тъмен и задушен ковчег, три метра под земята. Бяха я погребали жива и тя се беше пробудила. Странно, но не изпадна в паника. Знаеше, че има още малко време живот. Но най-странното беше друго. В трите минути преди да умре от задушаване, Нати се чувстваше по-жива и по-щастлива отколкото през целия си останал живот. Беше в друго измерение, по-добро за самата нея. Не беше горе, при целия онзи фалш. Беше сама. Беше сама. Беше сама. Беше щастлива. Беше свободна. Беше тъжна. Беше ТЯ. Беше сама...